Гласът в червено

[Jane]

Сюжетът на следващата творба е абсолютна боза, но това в мен не е и се надявам и думите ми да не са...
Освен това се получи супер дълго. Шапка свалям на всеки, който УСПЕЕ да го прочете докрая [lol], дори след това да ме псува, задето си е изгубил времето...
И благодаря на Гласа в Червено... Защото направи тия редове малко по-смислени, отколкото привидно изглеждат; защото той написа това излияние; защото го има...
И дано... Дано някой ден отеква като смях!

Всяка прилика/разлика с действителни лица, места и събития е напълно случайна!



"Чувството за нещо неизпълнено ще лази в съзнанието ми, докато не те видя. Чувството, че нещо е останало толкова далечно и илюзорно, колкото може да бъде само най-побърканата мечта."

   Автобусът я дразнеше. Беше си сложила слушалките, но нещо я човъркаше отвътре.
   ,,Какво ти става?"
   Един кротък резонансов глас я питаше в ума й, без да й дава отговори. Ана. Тя – човекът, който обожаваше да пътува, да се обляга на стъклото и да гледа сменящия се свят, тя, човекът, който броеше всеки час до днес, тя – авантюристката, скитницата, сега се дразнеше! Дразнеше я проклетото тракане, скапаните дупки по пътя, кичозно облечената жена на предната седалка, чалгата на шофьора... А всъщност, една луда топка се беше свила в корема й и растеше с всяка минута. Нетърпението я побъркваше; не друго. Само че нетърпението е ловък хитрец – обикновено взима образа на всичко, до което се допре, но никога на себе си...
   Още двайсет минути... Само двайсе минути я деляха от НЕГО! Толкова странни, изстрадани месеци, толкова едва дочакани имейли, толкова нощи в сънища, вместо в усещане... А сега – двайсет минути. Ана започна бавно да се съвзема. Двайсет минути... До София. До мечтите й. До Жоро...
   Ана слезе припряно от автобуса. Бързаше. Всъщност, не спираше. Трябваше й тоалетна... Не толкова за нуждата, колкото за огледалото. Не толкова за грима, колкото за самочувствие... Да се погледнеш отвъд очите – най-добрата техника да си повярваш.
   Втората спирка, от гарата наляво. Там трябваше да бъде. Ана излезе от тоя приют за междуградски транспорт и се запъти... Усмивката й помръкваше с всяка стъпка. Не го виждаше... Топката растеше. Тенекия? Лъжа? Абсурд! Не го виждаше, но му вярваше...
   Пет минути вече минаха...
   Петнайсет...
   Половин час.
   Половин час, а втората спирка отляво на автогарата стана свидетел на всичко друго, включително на катастрофа, но не и на Тяхната среща.
   Ана се почувства като последната кръгла глупачка. Студът наливаше в очите й допълнително желание за плач...
   Тя се оглеждаше трескаво на всички страни, търсеше го във всички лица, във всички минаващи коли, във всяко черно яке – и не. Нямаше го. В тоя момент от лицето, което не плаче, прокапа един жив кристал, събрал цялата болка, глупост и унижение на света...
   А в тия минути на Орлов мост се случваше поредното грандиозно задръстване. Жоро проклинаше целия свят и особено невропиещия столичен трафик, а наум псуваше батерията на стария си телефон, който винаги го прецакваше в най-нужните моменти...
   Жоро.
   Красивото му лице пулсираше с бушуващите си вени, очите му бяха стаили всичкия възможен гняв, чувстваше се като глупак, като безсилен некадърник, който не може да направи нищо, освен да изчака зелената светлина на светофара... Задушаваше се в претъпкания автобус и с всяка секунда гледаше все по-отчаяно безизразните лица на оглупелите хора наоколо...
  ,,Чувствата са лудост. Чувствата са ножът, с който доброволно се ръгаш в гърба. Чувствата са глупост, която малко хора разбират докрай. И когато това се случи, се чувстват малки, нищожни, мизерни и ненужни, защото Системата не е направена за чувства. Комуникациите са най-голямата илюзия за допир.  И когато някой луд иска да докосне с пръста си и да усети с тялото си, Системата му казва просто ,,тайм аут". И лудият е аут. Хората седят и гледат тъпо в земята, а лудият ги гледа и се чувства потънал в тая, грозната, в тяхната земя..."
   А Ана просто си седеше. Спирките са много удобно място, когато си сам, смачкан и отчаян. Не че нямаше кого друг да потърси – просто гордото й сърце я беше заковало точно там, на  вкаменената спирка и унижението не й даваше да помръдне. Стоеше не защото още го чакаше, а защото трябваше да преглътне отвращението си.
   - Мамка му, дръпнете се! Бързам! Пречите ми! – Жоро крещеше като обезумял... Не можеше повече да бездейства! Слезе на първата възможна спирка, хвана първото възможно такси и се молеше парите да му стигнат...
   - До централна автогара! Ако трябва, заобикаляй по ненатоварените, карай бързо, трябва да стигна веднага! Чуваш ли? Разбра ли ме? Веднага!
   - Леко, бе, човек!? Ееее...! Все едно джакпота те чака и 'ше ти избяга...
   - Слушай какво, чичка, - Жоро свъси вежди и хвана червендалестия мъжага за яката – карай веднага! ТЯ ме чака там, разбираш ли?
   Мустакатият тип изгледа ,,лудия" с едни очи, пълни с недоумение, подигравка и презрение, и просто продължи...
   Жоро млъкна. Гледаше яростно през прозореца, тропаше нервно с крак и си вадеше часовника непрекъснато... Цял час... Най-недопустимото му закъснение някога, в най-недопустимия момент. Накрая просто се предаде. Отпусна безжизнено глава на облегалката и с цялото си същество се помоли на Бога, съдбата, природата, Дявола, мравките, случайността или каквото изобщо движеше тоя свят, помоли се на цялата Вселена с цялата си душа..просто Ана още да е там.
   А Ана си седеше. И замръзваше... Ръцете й се зачервиха, устните й се разраниха, краката й вкоченясаха... Студът я полазваше цялата, през якето до вените, но тя не помръдна. Стоеше на същото място; гледаше спокойно как хората бързат механизирано и малко зловещо; чувстваше се като прашинка в един лъжовен и сам излъган свят и единственото й желание беше да си ходи. Вкъщи. В единственото сигурно място... Следващият автобус беше само след четиридесет минути.
,,- Тъкмо, билетите за тоя са по-евтини"- помисли си тя и се опита да се излъже. Все едно че два лева можеха да й върнат строшената душа. Или да й съберат сърцето, което се разнесе на милиони парченца под краката на стотиците минувачи, които я подминаха безизразно, безукорно и жалко...
,,Ти всеки ден настъпваш сърца без да виждаш. Всеки ден забравяш да си простиш, защото си нормален. Всеки ден настъпваш хиляди сърца, и най-много своето собствено."
Там, на 600 метра южно от спирката, в едно лице вече нямаше кръв.
- Спирай! Продължавам пеша! – кресна Жоро и без малко да изхвърчи. Космическите совалки пасти да ядат! Охлюви в сравнение с любовта.
- Я стой! Кой чакаш да плати?
- Дръж! – каза Жоро и без да се замисли му хвърли всичките си пари. – Дръж и се махай! Аз бързам!
И излетя. Жоро летеше! Не му пукаше за нищо, за никого, най-малко пък за себе си... Само да я стигне. Блъскаше се в хората, изпусна си шала, часовникът му се скъса и той го хвърли... Искаше само да я стигне. Да е там...
Вече прекаляваше. За малко не повали един старец, а накрая се удари в някакво напушено момче, което изхриптя злобно:
-Кретен!
-Майната ти! – извика Жоро гневно, но неговият вик не беше презрителен и злобно отровен, а отчаян... Вик на душа, която се раздира от лудост и обич.
   Ана тръгна към автогарата. Не искаше да остане и без билет. Загубите за днес й стигаха. Поражението беше нечовешко. Отровните думи на гласовата му поща, които чу хиляда пъти за два часа, й стигаха – достатъчно дълбоко се бяха забили. Не в сърцето й де... За него вече казахме – остана разпиляно по безпаметните улици, под краката на неживите минувачи...

   Лицето й беше бледо, безизразно, болката сама се беше изпила...
   Лицето му беше огнено, останало без кислород...
   Очите й замръзнаха, останаха празни.
   Очите му бързаха неистово, търсеха я, молеха се горещо, горчиво, отчаяно... пълни с цялата възможна любов.
   Стъпките й бяха монотонни.
   Той тичаше, останал без въздух, без мисли... Само с чувството за нея.
   Ана чакаше на светофара. Червено...
   Момичето с коженото яке. В черно.. . Чупливата грациозна коса... Топлата фигура...
-   Ана! Ана!!! Ана-а-а-а-а-а!!!!
Крещеше с цялото си същество, с последните му останали сили, които дори трудно биха могли да се нарекат сили. Жоро беше като един труп, който бягаше през улиците, стъпваше върху хората и летеше над времето само за да стигне момичето си. Един труп в най-животворната агония – тая на любовта.
-   Ана-а-а-а-а-а!
Той изкрещя. Викът му раздра небето, стресна хората и проби въздуха.
   И тя го чу.
   Обърна се.
   И го видя.
   За една секунда тя просто замръзна от любов.
   Затича се към него. Стигнаха се. Той я прегърна с най-виновната и щастлива прегръдка...
-   Ана, слънце,... Ана, извини ме, убий ме,... скапаното задръстване, ...батерията ми, аз,...часовникът ми, ...молех се, таксито, бързах,...Ана, Ана...
-   Спокойно. Тук съм.
Той говореше несвързано, гузно, бързо, объркано и мило. А тя го гледаше – спокойна и премръзнала, но стоплена. Обясняваха си ясни неща и не сваляха ръце един от друг.
-   Ана... Обичам те, много те обичам!
-   ...И аз!
Има целувки, които преобръщат всичко. Все едно цялата Вселена е събрана в два чифта устни. Такава беше и тая...
   ,,Проклет да си, задето си нормален! Погребваш се в илюзии, мислиш се за жив. А оня труп, който прелетя над всички хора-машини, за да стигне до сърцето си, е много, много по-жив от теб!
И в онова премръзнало крехко женско тяло има триста  хиляди пъти повече топлина, отколкото в твоето.  Стой си на топло! Пий чай и гледай телевизия, сърфирай... Яж си илюзиите."


Светлините на нощта посрещнаха две алчно преплетени ръце.
Топлото кафене ги спаси от зимата.
Нощният клуб ги вкара в ритъма си...
Косата й галеше лицето му, ръцете му я пареха красиво... Музиката ги изпълваше до екстаз.
Стаята беше магична. Свещите... Свещите са божествени и дяволски изкусителки... А дрехите са боклук.
Двамата потънаха в себе си, в онова голямо, Цяло себе си, и се забравиха в нощните недра...
Най-хубавото сутрешно кафе... Най-споделеното утро...
И гръм да удари обедния автобус! Последна целувка пред затварящите се врати... Последна, обещаваща да дочака... Вечна.


,,А аз, гласът в червено, съм само глас. Съвест, човещина, копнеж, душа... Наречи ме както искаш, но ме чуй. И поне веднъж в тленния си живот си позволи да бъдеш луд. Или щастлив... Наречи го както искаш, но ме чуй..."

[« {} Chocolate {} »]

и дума не може да става за псуване, разказа ти е великолепен, прочетох го на един дъх, браво
[bravisimo]

[Mistic]

Хареса ми... много е хубаво...знаех си.  :)

[Jane]

Благодаря и на двама ви!
Стю, радвам се, че не те разочарова...  [inlovee]

[vOsYcHnA_pRiNcEsA]

Благодаря и на двама ви!
Стю, радвам се, че не те разочарова...  [inlovee]

Стю а? А, аз, що си мислех, че само аз така му викам  [confused]
Разказчето ми хареса. Браво на теб :)

[gamzoff]

Здравей,
разказът, който си написал тук направо ме разплака. Много хубав завършек има. Добре, че Жоро е успял да стигне навреме. Толкова красиво звучи всичко това...

[Jane]

Ам..Вени..значи сме поне две... [lol]

И мерси, радвам се, че ти е допаднало! [inlovee]


gamzoff, благодарско и на теб..Хепиендът е нещо крайно нетипично за мен и моите писания, но ... и красиви неща се случват, дам... [lol] А това, че думите ми са те разплакали..мен може само да ме усмихва :)

[sunrise]

 :)Jane в реалния живот гласът в червено е СМЯХ. Както казват истинските му приятели - ти си вечната усмивка и най-сладката издънка :). В реалния живот гласът в червено допуска в интимния си свят винаги само един. Мястото е временно заето /заслужено е с конкретни дела/, а гласът в червено дори знае до кога ще е така ;)
За друг място няма. [heart__]

[Jane]

Благодаря, sunrise!.. Хубаво ги разграничи... Реалният живот и света на тоя "разказ"... Две съвсем отделни неща!
Думите ти звучат правдоподобно, но донякъде са ми още чужди... Дано някой ден и аз открия тия истини за себе си...
За мен в момента Гласът в червено е ...Гласът в червено;) Всъщност, описала съм какво е. Просто ..истинският път към истинската истина, за която всеки скрито копнее.

[sunrise]

Човек е способен да преобръща света ако ВЯРВА / в себе си, в приятелите си,...в доброто/. Всеки има право на онази любов, за която копнее. За мен тя е човешко отношение, истина и свобода.
Прекрасно е да те наричат "принцесо" и да се държат с теб като с такава. Образът, който го казва не е чак толкова важен ;).
Пожелавам ти го от сърце в реалния ти живот!
[wish all my love] [spining heart]

[Jane]

А аз ти благодаря от сърце...  [heart__] [heart__] [heart__] Само това мога да кажа.