Емоция , която не успях да овладея

[ilusia]

Днес , изневиделица ме връхлетя спомен. Един спомен , който тогава детското ми съзнание беше заличил , но тая нощ изплува някак нереално истински , сякаш беше вчера . А всъщност беше преди....9 или 10 години...А може би , 11 ....
Сива болница с множество щъкащи сестри в мръсно бели престилки , хора минаващи покрай нас , поглеждащи ни с половин око . Не можех да чета , да пия кола или какао , не можех да играя "тетрис " или да гледам телевизия. Седях и гледах ... помня ли и аз какво гледах , беше толкова отдавна. Винаги  когато гледам филми за Хитлер - жените в него винаги ми напомнят някого , но толкова дълго време не помнех какво ??? Сцената на обръснати глави , след време посивяла къса коса , блуждаещ поглед и помръкнали очи. Тази нощ се сетих. Самхейн - денят на мъртвите. В онази стая не бях сама. На леглото до прозореца имаше едно момиче. Момиче , което се хранеше с капкомер и лъжичка. Мама ми беше донесла портокали. Разходих се до прозореца и разделих портокала на 3. Оставих за себе си , подадох на майката на момичето , и на момичето. После ме заболя главата и си легнах. Момичето прошепна " искам още сокче" . Обърнах се на там но нямаше сок  , подадох кутията с моят сок. Майка й ми обясни , че иска още портокал. Дадох й цялата торба с портокали. Чудех се защо това момиче , беше много по-голямо от мен , вече дори имаше сребристи нишки в късата си коса , макар да изглеждаше ужасно млада... Вече не помня дали майка й го каза на сестрите или на мен но помня историята й - катастрофа , мисля , че детенцето й бе умряло , а тя... тя беше невменяема . Не знам защо точно днес , докато гризах парченца ябълка и се оглеждах критично в огледалото ядосваща се на формите си , на дънките които не ми седят както искам , на косата ми която се бунтува срещу всяка четка и всеки гребен се сетих за това момиче. Какво ли е станало с нея ? Дали е жива ? Дали се е възстановила , макар и малко. Всеки ден си давам сметка за онова , което ми се иска да напиша. Всеки ден го повтарям на толкова много хора , но днеска ми се иска.. Не знам...
Просто може би ми се иска сама да си припомня колко много , много имаме. Боже мили , как понякога забравяме какво е света ? Как си повтаряме "човешко" и боравим с фрази , на които отдавна сме забравили истинското значение. Искам да знам какво е станало с онова момиче ! Искам да изкрещя на целия свят , че сме просто едни смешни глупаци, затъващи в "драмите " на личното си съществуване , не виждащи какво се случва около нас. Исках да спася шибаното куче , което премазаха пред очите ми... Искам най-сетне някой да си даде сметка , за света извън него , за това , че изневярата , любовта , самотата .... са наслада.... Наслада , която единствено ние - живите имаме привилегията да усещаме , изпитваме.  Писна ми от сърцераздирателни любовни истории , от драми за предадено приятелство , доверие и прочие , писна ми от мрънкащите жертви и разбити сърца. Писна ми от всичко това. Писна ми да затъваме в лайна от грешки , когато на вън чака истинския живот.
Днес видях в Пу обява за даряване на кръв. И помня как приятелите ми от кръста агитираха за тези акции... Побеснях когато едно момиче каза " аа аз кръвта си недавам " .... И сега още ме е яд , че възспрях емоцията си й не изкрещях в очите й каква тъпа патица е и как нейната кръвчица спасява животи.
Понякога ми идва да крещя. Да беснея от ярост за дребните и посредствени глупости на нашата младост. Иде ми да удрям . Да удрям ужасно силно когато гледам как майки посягат на децата си  , как ги изоставят , когато помня драмата на моята сестра. Когато плачеше , че няма да има дете , когато се скъсваше от рев на филми , които ми се струваха смешни и глуповати , защото аз - детето нямах ни най-малка представа какво й се е случило... и години по-късно си обясних цялата болка на очите й. Цялата скръб която се виждаше в движенията й. В това , че дори нямаше гробче , на което да плаче....
И сега, сложила тънките остри токчета , отиваща да танцува , да се забавлява.... Просто ми се искаше да излея цялата емоция , която се върна в мен , след онзи спомен. След онзи спомен , за онова момиче... казващо сокче , на портокала.... спомена за толкова човешки трагедии на които съм става свидетел по един или друг начин. Майната ви. На всички вие , които опитвате да придадете серафически измерения на думата "човек". Човекът е жесток , див , двуличен , абсурден. Човекът обича както и мрази. Грешки и всичко което днес го срива , утре го прави непоклатим. Човекът краде и дава. Пада и става. Предава и бива предаван. И за това е човек ! Защото....е такъв. Съди и е осъждан , прави глупости и се намразва.... Но единственото което различава човекът от масата е способността да прощава. Да бъде искрен и честен със себе си. Да обича... истинският човек... е надежда , светлина....
Където и да си... която и да си... дано си добре ! Жива... здрава...и поне малко щастлива..

[vOsYcHnA_pRiNcEsA]

Радвам се, че си го осъзнала. Поздрав за прозрението! :)

[ilusia]

Осъзнато е много отдавна