Павел Вежинов

[Gentiana]

В ЕДИН ЕСЕНЕН ДЕН ПО ШОСЕТО



          Белият стол нямаше облегало, усещах целия си гръб изтръпнал. Бях стоял тук повече от час и през цялото време той нито веднъж не помръдна в тясното си легло. Може би затова чаршафите му бяха така гладки, сякаш в тях лежеше не човек, а труп.
          - Няма смисъл - каза той уморено. - няма никакъв смисъл в цялата тая история...
          Исках да му възразя, но усещах, че нямам сили. Той помълча малко, после продължи без никаква връзка:
          - Всичко, което наричаме субективен живот, е всъщност нещо съвсем нереално... Както са нереални облаците, отразени в гладкото езеро. Ако езерото се развълнува и отражението изчезне, това не означава, че са изчезнали и самите облаци... Всичко, което се е случило на неговата повърхност, е смърт без значение...
          - И все пак трябва да се живее - отвърнах аз безсмислено.
          - Защо?
          - Защото така е естествено...
          - Сигурно си прав! - отвърна той колебливо. - Естествено, но безрадостно. Излизаш от нищо, съществуваш и се превръщаш отново в нищо... Друго е, разбира се, ако пристигаше до някаква цел, в която да се осъществи собственият ти смисъл...
          Аз замълчах. Голямата бяла стая бавно потъмня, някъде в далечината се чу тътен. Само неговото лице си остана все тъй бяло, с чисти, гладко обръснати бузи, с трепкащи ръждиви клепачи. Той погледна към прозореца и каза тихо:
          - Идва буря, трябва да си вървиш...
          - Нищо - отвърнах аз. - С кола съм, няма значение...
          - Не, не - върви... Пътят ще стане хлъзгав, опасно е...
          Наистина като че ли нямаше смисъл да стоя вече и малкото, което с толкова труд бях изградил. Станах и храбро му протегнах ръка, но той се усмихна посърнало и не подаде своята.
          - Върви, върви!...
          Доктор Веселинов беше в кабинета си, наведен над своите рентгенови снимки. Тая, която държеше в ръката си, кой знае защо, ми напомни на далечна, разсеяна в черния мрак, галактика.
          - Има ли напредък? - попита той, без да повдига глава.
          - Мисля, че има - отвърнах аз несигурно.
          - В края на краищата трябва някак си да го убедите - каза той. - Операцията е все пак някакъв шанс. Макар и нищожен!...
          - Да знам - казах аз.
          Едва сега той се поизправи и ме погледна със своите странни очи с цвят на зехтин...
          - Сега разчитам само на вас... За негова собствена воля не бива да се говори...
          Излязох навън с душа, натежала от болнични миризми и тревоги. Над дефилето наистина се бяха надвесили черни буреносни облаци, но тогава не им обърнах внимание. Къси, нервни вихрушки танцуваха по циментовия двор и заливаха с прахоляци колата ми. Тъкмо потеглих, и закапаха първите капки - едри и силни като летящи куршуми. Едва тогава ми мина през ума, че гумите ми са съвсем изтъркани. Не се тревожех особено - така отпаднал и угнетен се чувствувах след тежкия разговор. Изтеглих колата на заден ход и бавно запъплах по стръмнината.
         Бурята ме завари още в първите километри. Беше позакъсняла септемврийска буря, но пълна с грохот и трясъци. Върху предното стъкло се заизливаха такива потоци вода, че се принудих да спра. Отбих внимателно колата на червеникавия банкет и угасих мотора. Дъждът все тъй плющеше, трясъците следваха един след друг. Познавах тия бури в кънтящото искърско дефиле, някога ги обичах. И все пак бях направил добре, че спрях. По асфалта течеше като река черна искряща вода, която от време на време блясваше с мъртвото отражение на мълниите. Оттатък асфалта, без никаква преграда, идваше червената, дъхаща на изпарения пропаст. От мястото си не виждах нейното дъно, но бях сигурен, че там колата ми не би изглеждала по-голяма от детска играчка.
          Отворих страничното стъкло и се поотместих от кормилото, за да не ме пръска дъждът. После запалих цигара и се облегнах назад. Чувствувах се много гадно в тоя момент, мисълта за смъртта не ме напускаше. Той се беше примирил с нея и това беше най-страшното. Никак не разбирах какво значи това - да се примириш със смъртта, - нито пък можех да го усетя. Дрехите ми все още издаваха противната миризма на санаториума, чувствувах, че ми се гади. А какво би станало, ако тръгнех внезапно направо към пропастта? Всеки би нарекъл това безумие. А тогава защо да не е безумие всичко, което вършим в своето съществуване? Ето това е може би, което има в душата си моят приятел. Рамената ми леко потрепераха и аз побързах да затворя стъклото.
          Най-после бурята като че ли попремина. Все още валеше - слаб дъжд, носен от вятъра, мътен и сив. Отново запалих мотора. Там някъде далече на запад в гъстата маса на облаците навярно се беше отворило малко прозорче, защото асфалтът порозовя. Потеглих бавно по стръмнината, след това постепенно усилих хода. В тоя момент съвсем бях забравил моите гуми, които така приятно свистяха по наводнения асфалт. Розовината още повече се усили, червеникави изглеждаха дори ниските брезови горички, които растяха по планинския склон.
          Не бях изминал може би и два километра, когато за пръв път видях човека. Зърнах го отдалече - вървеше от лявата страна на пътя, леко приведен и унил, съвсем сам сред околната пустотия. Така както го гледах откъм гърба, стори ми се възрастен човек, почти старец. Фигурата му беше суха, раменете охлузени, в мършавата му шия се усещаше напрежението на стария вол, който безнадеждно мъкне нанякъде колата си. Когато наближих съвсем, забелязах, че е облечен в груб, износен панталон и в брезентово яке. На гърба си носеше мръсна, полупразна раница, която висеше на кръста му като зелена, отбрулена от бурята круша. Бях го вече отминал, когато неочаквано и за себе си спрях. Наистина преди години често взимах в колата си случайни хора, но отдавна не бях го правил. Не ми се вярваше да съм станал по-равнодушен, може би малко по-мързелив. Но все пак тогава спрях. Усетих как при внезапния удар на спирачката колата лекичко се подхлъзна, но отново не обърнах внимание. Без да бързам, отворих вратата и погледнах назад към стареца. Всъщност не беше старец, навярно нямаше и шейсет години. Както очаквах, лицето му беше доста мършаво, силно набраздено, почти грубо, като лицата на старите гъбари, които през всичките сезони скитат из тия гори. Човекът ме погледна бегло, но продължи пътя си, навярно не беше помислил, че спирам заради него. Направи ми впечатление, че не изглеждаше много мокър, навярно се беше прислонил някъде през бурята.
         - Качете се! - казах аз. - Стига да съм по пътя ви...
         Той погледна със съжаление калните си обуща.
         - Ще ви изцапам...
         - Нищо, качете се...
         Човекът колебливо приближи колата. Обърнах се и му отворих задната врата. Отново ми направи впечатление, че дългополото му яке е почти сухо.
          - Благодаря - каза той тихо и седна отзад.
          Но не свали раницата си - това също ми направи впечатление. Навярно го беше страх, като слезе, да не забрави в колата своите гъби. Или пък изобщо не се беше качвал в кола, та нямаше и такива навици.
          - За къде сте? - попитах аз, колкото да кажа нещо.
          Човекът не ми отговори веднага.
          - Без посока - отговори той. - Накъдето ме отвее вятърът...
          Това бяха простичките думи, но гласът му все пак ме учуди. Такъв обработен и културен глас би могъл да има най-малкото някой бивш гимназиален учител.
          - Тъй е по-добре - отвърнах аз. - Защото съм само до Владо Тричков...
          - Да знам -  каза човекът. - Вие имате там вила...
          - Извинете, да не би да се познаваме?... Аз съм много слаб физиономист.
          - А, не - вие сте ме виждали - отвърна той. - Но аз ви видях веднъж с вашата въздушна пушка...
          Стана ми неприятно. Наистина преди две години бях купил такава пушка за сина си, но не се успокоих, докато не изтребих врабците из цялата околност. Тоя спомен ми тежеше и колкото повече минаваше времето, толкова повече ме потискаше.
          - Да, вярно е - измърморих аз недоволно. - Бяха ме хванали тогава някакви бесове...
          Имах чувството, че човекът зад гърба ми се усмихва. Опитах се да го погледна в огледалото за обратно виждане, но той не беше в полето ми.
          - Тая страсту хората май ще изчезне последна - отвърна той тихо.
          - Коя страст?
          - Тая - да се убива.
          Гласът му звучеше меко, без никакъв укор.
          - Е, много е да се каже убийство - измърмморих аз обидено. - Всъщност това е лов.
          - Е, да - лов - съгласи се той. - Но в края на краищата изчезва някакво живо същество...
          Обърнах се и го погледнах. Стори ми се още по-тъжен и унил, очите му разсеяно гледаха някъде през стъклото.
          - Вие да не сте вегетарианец? - попитах аз глупаво.
          - Не съм - отвърна той. - Пък и не виждам смисъл. Преди години измъчвахме конете и застарели, ги давахме на касапите. И все пак страната беше пълна с коне. Сега ги заменихме с трактори... И какво спечелиха от това конете? Нищо, разбира се... Може би след някое и друго десетилетие коне ще има само в зоологическите градини...
           - За съжаление, тъй е - казах аз.
           - Наистина за съжаление... Доброто в природата е нещо безкрайно трудно за определяне...
           Никога не бях очаквал такива думи от толкова простичък наглед човечец. И изведнъж ми се стори странно, че досега не бях чул нищо за него. Ако живееше някъде наоколо, както изглеждаше, как можеше да остане незабелязан? При всички случаи в тоя човек наистина имаше нещо загадъчно.
           - Вие наблизо ли живеете? - запитах аз.
           - Не, не съвсем - отвърна непознатият.
           - Стори ми се, че сте излезли наоколо от някаква къща...
           - А не. Защо?
           - Ами дрехите ви бяха почти сухи, когато се срещнахме.
           - Да, съвсем забравих, че се занимавате и с криминални истории - отвърна той шеговито.
           Това беше наистина прекалено. Аз се обърнах отново, погледите ни се срещнаха. Стори ми се в тоя миг, че никога досега не бях виждал такъв спокоен и проницателен поглед. И изведнъж нещо в очите му трепна.
           - Внимавайте! - извика той.
           В гласа му нямаше уплаха, аз не се стреснах. И едва в следния миг усетих, че колата се е подхлъзнала. Бързо се обърнах напред. Тъкмо бях започнал да слизам по дълъг и доста стръмен наклон, който се губеше някъде из завоите. Сега колата летеше с все сила надолу без никакво управление. Даже не успях да помръдна. И друг път ми се беше случвало да изпитвам такива мигове на пълно вцепенение. Просто стоях зад кормилото и нямах в себе си нищо - ни страх, ни мисъл, ни предчувствие. Успях само да схвана, че колата излезе от пътя и литна в пропастта.
          Именно литна - това като че ли е най-точната дума. Помня, че дори не успях да затворя очи в очакване на страшния удар. И изведнъж забелязах изумен, че вместо да се срине в пропастта, колата изведнъж повдигна нос и плавно като птица полетя над бездната. Аз само държах кормилото, тя направи лек завой, после се върна над шосето и меко, почти неусетно прилепи гумите си на пътния асфалт.
          Един миг стоях като вцепенен. И първата ми мисъл беше, разбира се, че сънувам. Но не - по нищо не приличаше на сън. Аз помнех всичко, виждах ясно замърсения асфалт, покапалите листа, водата, която се стичаше по изровения бряг. Видях и птиците, накацали по телефонната жица, съвсем ясно чух далечното свиркане на влак, който минаваше по дефилето. Но по-ясно от всичко друго виждах бездната, вдясно от себе си, и мътните води на реката, разкаляни от бурята. Сън - не, но може би халюцинация? Не, никога не бях чувал за халюцинации в нормално и бодро състояние.
          В тоя миг съвсем бях забравил за човека зад гърба си. И изведнъж чух гласа му, все така спокоен и тих:
          - Не, няма защо да се стряскате... Всичко, което стана, е нормално и истинско...
          Трепнах и се обърнах. Той все така спокойно седеше на мястото си, сякаш нищо не се бе случило.
          - Как така истинско?
          - Напълно истинско! - отвърна той сериозно. - Вие сте културен човек, нима не знаете как се нарича това явление?
          - Там е работата, че не съществува такова явление - отвърнах аз, все още не на себе си. - Или поне никой жив човек досега не го е виждал...
          - Не бъдете толкова сигурен... Чували ли сте нещо за левитацията?
          - Е, да, разбира се, но това е някаква факирска шмекерия... И освен това надали го правят с леки коли...
          Непознатият се усмихна:
          - Да, с колата е по-трудно... Но принципът е същият...
          - Искате да кажете, че познавате антигравитационните сили?
          - Да, нещо подобно...
          - Но за това навярно са нужни огромни енергии - измърморих аз недоверчиво.
          - Енергиите съвсем не се изчерпват с това, което хората знаят за тях...
          Което хората знаят! Какво искаше да каже с тия думи? Нима той не беше човек? Но какво значение имаха всякакви думи, когато фактът си оставаше факт. Пред очите ми все още бяха калните следи на колата, които завършваха до ръба на пропастта. И вместо да бъда там някъде долу, разбит на късчета, аз мирничко си стоях на пътя, само на няколко метра от мястото на невероятния инцидент. Не съм човек с предразсъдъци, бих признал, че съществува и дяволът, стига да го видя с очите си. Но човекът зад гърба ми приличаше на всичко, но не и на дявол.
          - Заради мен ли го направихте? - попитах аз отново.
          - Не съвсем точно... Но вие се подхлъзнахте заради мен. Ако не бях се качил в колата ви, може би това нямаше да се случи...
          Той се обърна назад и добави:
          - Хайде да вървим!...
          Аз мълчаливо запалих колата и едва сега си припомних, че изобщо не бях я угасвал. След това включих на скорост и бавно потеглих. Ръцете ми все още леко трепереха. Като изминахме тъй стотина метра, аз отново се обадих:
          - Всъщност всеки земен човек, какъвто и да е той, тайно в себе си вярва в чудеса... И едва сега разбрах ясно къде се крие причината. То е, защото не може да се примири със смъртта...
          - Това не е кой знае какво чудо - отвърна той. - Нито пък е някакво особено благо. Безсмъртието на съзнанието не е проблем на съществуващата и възможна природа. Проблемът е съвсем другаде...
          - А къде именно?
          - Много искате да знаете - отвърна той шеговито. - Изобщо проблемът е в самото съществуване...
          - А вие земен човек ли сте? - попитах аз внезапно.
          Той замълча за миг.
          - Интересно е да чуя вашето мнение по тоя въпрос.
          - Вижда ми се съвсем невероятно - отвърнах аз. - Това, което вие направихте, хората навярно ще могат да го правят след стотици години...
          - Оптимизмът е хубаво нещо - отвърна той. - И все пак не вярвам да е толкова скоро.
          - Тогава излиза, че сте пратеник на някаква извънземна цивилизация?
          - Логично е да мислите така! - отвърна той.
          - И не е ли вярно?
          - Защо пък, доверявайте се на своята логика...
          - А защо не ми отговорите директно?
          - Много просто! - каза той. - Мъча се поне формално да спазвам инструкциите, които са ми дадени.
          - Да, ясно! - кимнах аз.
          Известно време пътувахме мълчаливо, но през цялото време умът ми трескаво работеше. И все пак интересно е колко бързо и лесно човек се примирява с най-необикновените факти, стига веднъж да повярва в тях. А изглежда, че наистина бях повярвал, макар че разумът ми все още се съпротивяваше. Дъждът бе престанал да вали и за пръв път, откакто бе започнала бурята, срещу мен минаха два камиона. Това като че ли ми даде кураж, аз запитах внимателно:
          - Всъщност къде отивате?
          - Нали ви казах - просто тъй, обикалям...
          - Бихте ли ми дошли на гости?
          - Защо не? - отвърна той. - Хора като мен няма къде да бързат...
          Наближавахме Владо Тричков. Вече се мяркаха хора, край пътя босо момченце водеше на къса връв едра бяла коза. Както винаги, пред ханчето бяха спрели няколко камиона, отвътре се носеше обичайната врява. Свих вдясно от шосето и тесен неравен коловоз ме заведе до вратата на вилата.
          - Пристигнахме! - измърморих аз с облекчение.
          Слязохме и поехме пеша по пътеката. На дворната врата нарочно му направих път да мине пръв. Вървяхме двамата между ниските клони на дърветата, които ни докосваха с влажните си листа. Едри земни червеи, розови и измити от дъжда, бяха плъзнали навсякъде и аз забелязах как той внимателно ги прескачаше. Господи! Колко обикновен човек наистина! Всичко в него беше съвсем земно, съвсем делнично - смачканите му обувки, панталоните от извехтял плат, дори раницата, в която навярно криеше своите необикновени съкровища. Наистина дори насън през ума ми не би минало, че ще срещна точно такъв представител на звездните светове.
          В хола той свали раницата си и я сложи до мекия стол, на който бе седнал. Аз се разположих срещу него. В момента не чувствувах ни смущение, ни безпокойство, ни респект дори, все едно че вкъщи бе дошъл някакъв стар приятел. Вече можех да го гледам право в лицето, макар че надали печелех нещо от това - и то бе обикновено като всичко друго у него. Той си беше точно човек от плът и кръв - от белите косъмчета в брадата му до ръждивите изрусели клепачи. Изведнъж ме обзе неприятното чувство, че съм станал жертва на някаква мистификация.
          - Какво ще пиете? - попитах аз.
          - Може чаша доматен сок - отвърна той спокойно.
          Наистина имах доматен сок в хладилника.
          - С малко водка?
          - Не, чист...
          - Знаете ли какво друго имам в хладилника?
          - Доста е натъпкан - отвърна той шеговито. - Но освен всичко и една чиния с дребна пържена риба.
          Това беше напълно вярно. Бях хванал рибата преди няколко дни в началото на Искрецката река. И сам си я бях опържил, макар да не успях сам да я изям.
          - Разгеле! - казах аз зарадван. - Да я донеса ли и нея?
          - Не, не, мерси, не съм гладен...
          - В края на краищата вие сте като мен от плът и кръв... И сигурно огладнявате...
          - Не е точно тъй - отвърна той. - Това, което виждате, е по-скоро чудесна имитация...
          - Как да го разбирам?
          - Ето така!
          Той се съсредоточи за миг, после вдигна дясната си ръка и нанесе с дланта си удар по кръглата масичка, която стоеше между нас. Но вместо да се чуе звукът на удара, ръката спокойно мина през твърдата материя, сякаш беше безплътна. Гледах го смаян. Кой знае защо, това ми направи по-силно впечатление, отколкото невероятната маневра на моята лека кола над бездната.
          - Сега видяхте какви странни свойства може да има материята - каза той шеговито. - Отт нея наистина може да се направи всичко...
          - Бях чел някъде - измърморих аз поразен, - че това не може да стане.
          - И аз го четох - усмихна се той. - Вие наистина не можете. Както и ние не можем безкрайно много неща. Но във вселената всичко може. Освен да се създаде субстанцията, разбира се. Тя съществува и това я изчерпва напълно...
          Аз замълчах, в тоя момент даже и мисли нямах в главата си.
          - А какво стана с вашия доматен сок? - попита той.
          Станах и мълчаливо отидох в кухнята. Като отворих хладилника, най-напред видях моите риби. Взех две кутии доматен сок, две чисти чаши и се върнах в хола. Непознатият все тъй седеше на стола си и гледаше замислено през широкия прозорец. Докато пробивах тенекиените кутии, той все тъй мълчеше, имах чувството, че даже не присъствува в стаята. Най-сетне налях и вдигнах моята чаша.
           - Ами да се чукнем!... Макар и с доматен сок...
           - Да се чукнем! - съгласи се той.
           Чашите звъннаха, той поднесе своята към изпръхналите си устни. И както ми се стори, изпи я с известно удоволствие.
           - Сега ще ви задам един неудубед въпрос - казах аз. - Както разбирам, вие не сте тук, на земята, за да помагате на нашата цивилизация с вашите знания. А тогава защо?... За да ни контролирате?...
           - Не, разбира се. Да ви контролираме или да ви помагаме по принцип това е все едно и също нещо - да се месим във вашите работи... Но ние никога няма да направим това. Аз съм тук чисто и просто един обикновен  наблюдател и безпристрастен информатор на нашата цивилизация...
           Кой знае защо тая декларация не ме учуди.
           - Тъй си и мислех - измърморих аз.
           Той ме погледна любопитно:
           - А защо именно?
           - По най-простата логика - отвърнах аз. - Сред безкрайната вселена практически трябва да се осъществяват безкрайно число комбинации на материята. И, разбира се, не може да се допусне, че само тук, на нашата малка планетка, съществува тая единствена комбинация, която се нарича човешко съществувание. Според мен това е съвсем абсурдно.
           Той едва забележимо се усмихна.
           - Не е ли така? - запитах аз учудено.
           - Нищо, говорете...
           - Е, добре, нашата цивилизация съществува само няколко хиляди години и въпреки това е една мощна цивилизация. А ако съществуваше няколко милиона години? В кръга на тая логика не е възможно някъде из вселената да не съществуват цивилизации с огромна мощ. За тях не би представлявало някакъв особен проблем и да влязат в контакт с нас. И аз неведнъж съм си задавал въпроса, защо всъщност това не става, защо сме така изолирани и самотни на нашата малка планета?
            Замълчах и го погледнах с очакване. Той също мълчеше и бавно, сякаш несъзнателно, поклащаше главата си.
            - Трябва да ви кажа, че вашата логика съвсем не е лишена от основания - отвърна той най-сетне. - И въпреки всичко тя е съвсем произволна. Ще ви дам един прост пример. Ако възможностите, както казахте вие, наистина се комбинират, би трябвало  да съществува и такава комбинация - една галактика с една човешка цивилизация.
            - А защо не? - попитах аз лекомислено.
            - Ами тогава пропада и вашата теория за задължителните контакти.
            Да, разбира се, той беше съвсем прав.
            - И освен това - продължи непознатият - не бива да приписвате на всяко съзнание качествата на човешкото земно съзнание. Би могло да има и такова съзнание, което да се разминава с вашето земно съзнание просто без да ви забелязва или без да ви обръща внимание. Или пък да ви забелязва, но да не лежите по пътя на неговите цели. Нима вие забелязвате мравките, които пъплят из вашата градина, макар да знаете, че са живи същества? И нима се стараете с нещо да им помогнете в тяхното съществуване?
            - Но те нямат съзнание!
            - Кой ви каза?... Това не е толкова сигурно, колкото вие си мислите. А може би е по-съвършено от вашето от гледна точка на това, което вие човеците наричате развитие. Освен това вие говорите за съзнанието изобщо, в космически мащаб, без да сте в състояние да ми покажете едно негово трайно и общо качество. Би могло да се допусне например, че най-същественото качество на съзнанието е неговата нетрайност. Или пък неговото самоунищожение на определени етапи на развитието му. Така че отпада и вашето основно твърдение за неговото безкрайно усъвършенстване в огромните периоди от време.
            - Да, наистина, прав сте - отвърнах аз смутено. - Макар че самият факт на вашето присъствие не говори в полза на такива доводи.
            - Сега аз не говоря за фактите, а за вашата логика.
            - Тогава наистина бих предпочел да говорим за фактите - казах аз.
            Той отново поклати глава:
            - За съжаление, точно за това не можем да говорим.
            - Но защо? - попитах аз нервно.
            - Това бех могъл да ви кажа... Вие сами трябва да постигнете своите знания... И със свои собствени сили да изминете пътя. Защо не можете да си представите, че точно това е смисълът на земното човешко съществуване?
            Гласът му беше тих, но дълбок, с някакво особено звучене и на мен за пръв път ми мина мисълта, че това не е точно човешки глас.
            - Навярно сте прав - отвърнах аз. - Това, което казвате, мога да си го представя. Но не мога да си представя вашата нравствена същност. В края на краищата вие живеете между нас, виждате нашите страдания, неправдите, насилието, виждате как понякога нещастни и безпомощни се въртим в омагьосания кръг на своето невежество. И в същото време навярно ясно съзнавате, че е толкова лесно да помогнете на всичко, което е добро и справедливо. Но не го правите. Това не загрозява ли смисъла на вашето собствено съществуване?
           Той ме погледна някак особено:
           - Тогава представете си, че в нашата нравствена същност има много повече разум и по-малко чувства.
           - Мъчно ми е да си го представя - казах аз. - Ами вие живеете тука, сред нас. Как може у вас да не предизвикват нравствен ужас някои неща, с които сме свикнали. Войните например. Представете си, че утре нашето човечество се изправи пред ядрено самоунищожение. Нима пак няма да ни попречите?
            - Не, разбира се! - каза той твърдо. - Вие трябва сами да изживеете кризата. Ако изкуствено ви попречим, вие няма да придобиете имунитет и следния път ще загинете от още по-страшна катастрофа.
            Аз поклатих печално глава:
            - Да, логично е!... И все пак не мога да го приема. Защо поне не ни помогнете в страданията, за които не сме виновни?... Спасете ни поне от рака... Или туберкулозата...
            - Вече ви казах - отвърна той леко намръщен. - По-умни хора от мен са разбрали какво ви е нужно... И аз нямам право да го променям...
            Внезапно една спасителна мисъл мина през ума ми:
            - Тогава помогнете поне на моя приятел!... Съгласете се, но един-единствен случай на намеса съвсем не може да промени историческия път на човешкото развитие.
            Той се облегна мълчаливо назад. И ми се стори, че в тоя момент се колебаеше.
            - Не, нямам право да сторя това! - каза той леко намръщен.
            - А на мен защо помогнахте?... Защо ме избавихте от смърт?
            - Защото си въобразих в момента, че за това ще бъда виновен аз... А естествено аз нямам правото да бъда виновен.
            Извезнъж ме обзе чувство на безнадеждност, аз замълчах. Мълчахме и двамата. Навън се беше вече стъмнило, но в стаята беше все тъй светло, с естествена и ясна дневна светлина. Колкото и странно да беше това, тогава то не ми направи някакво особено впечатление.
            - И все пак вие се намесвате в земните работи - казах аз. - Аз ще напиша всичко това, което днес ми се случи.
            - Това не е никакъв проблем - усмихна се той. - Само за един миг бих могъл да излича от ума ви всичко, което не искам да си припомните.
            - Наистина ли ще го направите? - трепнах аз.
            - Не, разбира се... Пишете каквото искате... И без това никой няма да ви повярва...
            - Може би няма да повярват на случката... Но ще повярват на истините, които тя съдържа.
            - Тия истини са отдавна известни на хората - отвърна той. - Аз не съм ви открил някаква нова Америка...
            Това бяха последните му думи, които си спомням. Събудих се на разсъмване. Бях спал с дрехите си на креслото, на което снощи седях. Или по-скоро на това място съм бил приспан. Непознатият ме бе завил с едно леко одеяло и, разбира се, беше изчезнал. Но аз всичко помнех, той не бе посегнал на паметта ми. Станах и отворих прозореца. Слънцето още не се беше показало над наслещните върхове, но целият двор пред мен беше потопен в нежна светлина. На дъното на двора като малки бели планети светеха хризантемите. Беше тихо, нито един лист на дърветата не се поклащаше. Само росата едва забележимо блестеше със своя все още мътен бисерен блясък. Не зная в какъв свят живееше той, но нашият беше наистина неизмеримо красив. И може би това беше единствената награда тук за самотата му.
           Няколко дни живях като насън. Работех, разбира се, но всичко, което излизаше на белия лист, ми се струваше постно и безвкусно като трева. После оставих работата и започнах да чета. Но и това не помагаше. Най-сетне в неделя запалих колата и бавно я спуснах надолу по тесния коловоз. Излязох на шосето и завих наляво - в посоката на санаториума, макар да не исках да мисля за това. Колкото повече напредвах, толкова повече растеше в мен треската, усещах как коленете ми неуловимо потрепват. И въпреки това все по-силно натисках газта, колата летеше на старите си изтрити гуми. Скоро минах край мястото, дето се беше случила катастрофата, но не спрях. В тия мигове вътрешното нетърпение просто ме изгаряше.
          Дори не помня как съм пристигнал до санаториума. Почуках на бялата врата на доктор Веселинов и влязох, без да дочакам отговор. Както винаги, лекарят седеше на своето обикновено място с рентгеновите снимки в ръка. Той гледаше право към мен, лицето му бе смаяно.
          - Стана нещо невероятно! - каза той с глас, който едва разпознах.
          Почувствувах как огромно облекчение се разля като чужда кръв в жилите ми.
          - Тъй  ли? А какво именно?
          - Вашият приятел оздравя.
          - Как тъй - оздравя? - учудих се аз лицемерно.
          - Ами чисто и просто оздравя. Ето ви снимките - сякаш никога не е боледувал от нищо... Имам чувството, че дробовете му са напълно възобновени...
          Не погледнах неговите снимки, беше съвсем излишно.
          - Това не може да бъде! - казах аз. - Навярно сте объркали снимките...
          - Как не може да бъде, като е факт! - отвърна той раздразнено. - Това са втори снимки, всичко беше извършено под мой личен контрол.
          Намерих за благоразумно да замълча. Той ме гледаше все тъй смаяно, мигаше глупаво с опърлените си клепки.
          - Още утре ще направя научно съобщение! - каза той разпалено. - Моите колеги ще се шашнат.
          - Няма да правите никакво съобщение - усмихнах се аз.
          - Защо? - трепна той.
          - Защото не може да бъде научно - отвърнах аз. - Вие чисто и просто ще съобщите един факт, който не можете да обясните...
          Той се понамръщи, но замълча.
          - И второ - което е по-важно, - дори да съобщите тоя факт, бъдете сигурен, че никой няма да ви повярва.
          - Как няма да ми повярва! - каза той троснато. - Та това са снимки...
          - Глупости, снимки... Вие сте виждали поне двайсет снимки на "летящи чинии", но нима им вярвате?
          Той отново започна да мига глупаво:
          - Е, да, но... насреща аз пък имам оздравял човек...
          - Бъдете сигурен, че и това няма да ви помогне...
          - Вие не вярвате ли? - попита той рязко.
          - Разбира се, че ви вярвам... Но другите няма да ви повярват. Та вие сте научен работник, нима не разбирате, че това не може да стане. Всички ваши колеги ще си помислят, че или сте луд, или пък мошеник... При това второто е по-вероятно и заедно с това и по-неприятно.
          Едва сега той престана да мига, изглеждаше напълно изтрезнял. Скрито го наблюдавах как мълчи и размисля, как здравият му, суров ум просто пращи под якия череп.
          - Знаете ли, че вие сте напълно прав! - каза той с облекчение. - Ами, разбира се, един факт не е никакъв факт...
          - Къде е сега той?
          - Кой? - запита той разсеяно.
          - Моят приятел...
          - Ами стана, разбира се... Преди малко се разхождаше из парка.
          Само няколко крачки ме деляха от отворения прозорец. Веднага го забелязах - стоеше прав край един от декоративните храсти и държеше в ръка нещо беличко, съвсем прилично на птиче яйце. Той го разглеждаше съсредоточено, от време на време нещо човъркаше с нокът.
          - Какво правиш там? - извиках му аз от прозореца.
          Той трепна и се обърна. Лицето му съвсем не приличаше на онова, което бях оставил преди няколко дни.
          - Нищо - отвърна той смутено.
          - Какво държиш в ръцете си?
          - Охлюв...
          - Веднага да го оставиш на мястото му - казах аз раздразнено. - Чуваш ли?
          - Защо?
          - Защото аз ти казвам!... Хайде, по-бързо!...
          Без да спори повече, той се обърна и започна внимателно да закрепва охлюва върху едно от клончетата на декоративния храст. Но когато вдигна ръка, охлювът се изтърколи и падна на земята. Той се наведе.

[Gentiana]

ИСПАНСКА ХОЛЕРА



          За пръв път пристигнах на тая малка курортна гаричка, закътана между жълти, голи хълмове и синеещи лозя. Стоях край прозореца и усещах как скуката леко, като парите на локомотива, започва да замъгля моето добро настроение на летовник. Дъх на жега, на жълта, ронеща се пръст и изгорели треви нападаше моя градски нос и ме караше едва забележимо да се мръщя. И всъщност кой дявол ме изпрати сред това голо, примиращо от жега поле? Пясъкът в бъбреците, изглежда. В края на краищата можеха да почакат още малко тия пясъци. Всяка възраст е определена за нещо, но моята още не е стигнала до болестите.
          Влакът направи още няколко последни завоя край напечените стърнища и навлезе бавно в гаричката, с която впрочем свършваше и железният път. Мярнаха ми се бяло павилионче с червен покрив - като свежа гъба в тая гореща пустош, - няколко файтонджии с провесени към земята камшици, един милиционер с измокрена от потта куртка, който старателно козируваше на черните вагони, след това рязък удар на буферите и влакът спря. Щом стъпих на перона, стана още по-зле - горещ порой от небето, който базалтовият плочник отразяваше с десеторна сила, задух, тежък дъх на гнил зеленчук от товарните вагони.
          "Тук ще се мре!" - помислих аз отчаяно.
          Едва сега забелязах, че от влака се изсипа много повече народ, отколкото очаквах. Бяха предимно селянки от околния край със сини, жълти и розови фусти, в елечета и пъстри шамии, по гуменки, по терлици, по налъми дори, с кошници и шарени бохчи в ръцете, или пък с китки  увехнали от жегата цветя, които кой знае защо все още стискаха здраво между сухите си пръсти. Градски жени имаше съвсем малко, а мъже почти никак, ако не се смятаха тия, които едва тътреха краката си под тежестта на въображаеми болести. Впрочем знаех си, че курортът е предимно женски - от векове предпочитан и уважаван от жени, не съвсем в ред със своите женски работи.
          Сега това население доста енергично бързаше нанякъде, а някои дори подтичваха. като се подчиних несъзнателно на чуждия опит, и аз пуснах в ускорен ход моите дълги, сухи крака. И тъкмо навреме - автобусът беше наистина препълнен, но един дълъг скок ме изпрати в последния от празните файтони. Е, слава богу!. . . Но файтонджията нещо се маеше, не му се искаше да тръгне с един пътник. Погледнах унило изкорубения костелив гръб на старото конче - с повече от двама пътници то навярно не би отишло по-далече от конското гробище. В тоя миг чух алтов женски глас:
          - Колега Илинчев, може ли и аз?. . .
          Погледнах учуден нататък и почувствувах, че въпреки жегата кръвта ми изстина. Холеро испанска, кой ли находчив дявол ми изпрати тоя прекален подарък в жегата? Беше колежката Маринова, с която работехме в един завод. Виждах как насмешливо ме гледа отдолу нагоре с циганските си очи, как - без да дочака отговор - вече се готви да стъпи на файтона. Ярката й хубост - мавритански нос и извити вежди - като че ли не беше ни най-малко засегната от пътуването, тя изглеждаше така свежа, сякаш току-що бе излязла изпод прохладния душ.
          - И вие с тоя влак ли? - попитах аз смаяно.
          - Ами с кой? - засмя се тя и подаде куфара си на файтонджията.
          - Чудно, как не съм ви видял. . . А къде ще отседнете?
          - Като вас. . . В дома на профсъюзите. . .
          Маринова седна от лявата ми страна, аз инстинктивно се отдръпнах на една педя вдясно. Заклевам се, че тя усети това движение, лицето й още по-весело грейна. Файтонджията замахна с камшика си, чу се звук, сякаш удари в дъска.
          - Тъй, тъй - мърморех аз. - И какво ще лекувате?
          Скрито коварство имаше в тоя въпрос, но тя не обърна внимание.
          - Нещо жлъчката не ми е добре. . .
          "Ами разбира се! - ромислих аз злорадо. - Чудно е, че все още имате жлъчка!" Тя, изглежда, усети мислите ми, защото подхвърли нехайно:
          - И как ще е добре, като имаме такива инженери?
          Погледнах я сърдито. Ако имаше някакъв девиз, той трябваше непременно да гласи - винаги същата! Що за заядливо същество? Аз съм главен инженер на завода, мен там всички ме обичат и уважават. Колко пъти се опитаха да ме изтеглят в министерството - не отидох. Такъв друг завод  у нас няма и в него никой не си разбира работата по-добре от мен. Директорът знае много добре това, здраво се държи за пеша ми. . . Само това вятърничаво същество!. . . Ако тя беше директор, пилето отдавна да бе изхвръкнало!. . .
          Но колежката, изглежда, бе забравила думите си, любопитно зяпаше ту от лявата, ту от дясната страна на файтона.
          - Колко е хубаво! - говореше тя тихо на себе си. - Колко всичко се е променило!. . . За пръв път ли идвате? - обърна се тя към мен.
          - За пръв път. . .
          - Да, просто не може да се познае!. . .
          Наистина курортът не беше толкова лош, колкото ми се стори във влака. Минахме край парк с огромни дървета. Хубави вили, целите потънали в зеленина, се редяха от двете страни на пътя. Като чаткаше леко с подковите си по асфалта, конят ни преведе под сводестата арка на старинната римска порта - такава чудна, че ме накара да си извия здравата врата. Това наистина заслужавало да се види! Щом римските императори са пътували с месеци дотук, защо един обикновен инженер да не загуби за тая работа само половин ден?. . . След това отново градини, мостове, големи дървета с тежки сенки. . . Може би пък нямаше да се мре!. . .
          Но домът на профсъюзите беше построен върху съвсем гол, стръмен бряг. Не знам откъде е излязла тая традиция всички тия домове да се строят по следите на Атила - там, дето ни трева никне, ни дръвче. Затуй пък стълбите на дома като че ли водеха към светилището на Озирис - човек трябваше да се катери по тях два пъти повече, отколкото бе нужно. На самия връх вместо жрец ни чакаше пъпчив мъж с недружелюбно лице, привлечен очевидно от дрънкането на файтона. Той ни погледна подозрително и запита:
          - Вие съпружеска двойка ли сте?
          - Не, моля ви се! - подскочих аз. - Просто спътници!. . .
          - Аха! - измърмори той.
          Мъчно е да се опише гама от интонации в тоя единствен звук. В него се чевствуваше и съмнението му в тая плитка лъжа, и подозрението му за истинския характер на нашите отношения. Заканата, че в никакъв случай няма да позволи моралът на тоя дом да бъде порутен, се смесваше тънко с презрението, че толкова наивно се бяхме издали с това едновременно пристигане. След като си оставихме документите в канцеларията, той мрачно подхвърли:
          - След половин час е обедът!. . . И никакви закъснения!
          - Тъй ли? - запита иронично колежката.
          От огледа, който му хвърли, ми стана съвсем ясно - ще има да патиш, другарю! За три дена тя ще надзърне в книжата ти, ще прегледа складовете ти, ще се напъха в кухнята, за да премери дажбите, ще ревизира от дъно твоята културна програма и сто на сто ще намери в нея останки от буржоазна култура. Ще видиш, ще се увериш!. . . Не ми се искаше да го предупреждавам - тоя носорог не заслужаваше по-добра участ. Носорогът, изглежда, все още не чувствуваше опасността, защото си позволи да подхвърли:
          - В десет часа заключвам вратата!. . . После да не ви е мъчно!. . .
          Тя нищо не каза, само многозначително ме погледна. "Ще става, каквото ще става" - помислих аз зарадван.

*


Стаичката ми беше чудесна - с едно легло, което просто светеше със своята снежна белота. От прозореца ми се виждаше дълбокият дол, обрасъл с дървета, а зад него - дългата гирлянда на крепостните стени - ту масивни и яки, ту с дълбоките пробои на времето и човешките разрушения. Навярно би се живяло тук, ако не бях налетял така фатално на холерата. Бях сигурен, че няма да ме остави току-тъй на спокойствие. . .
          Наистина тя беше единственият човек в завода, който се чувствуваше длъжен да се заяжда с мен по събранията. Винаги нещо в моята работа не й харесваше, винаги нещо не й достигаше, винаги намираше какво повече да иска. Каквото и да правех, непрекъснато усещах зад меките си части невидимия остен на нейните думи и укори, който беше готов да ме боцне даже когато се смятах най-сигурен. Мислех си, че поне тук ще се спася от нея, а ето. . .
           Звънецът удари, аз едва не подскочих на мястото си и с малодушна бързина се завтекох надолу по стълбите. Удивително е наистина колко леко калпавите хора успяват да наложат волята си над добродушните и кротките. Слизах бързо по бялата стълба, подмушкван от нелюбезните заповеди по стените: "Не плюй. . .", "Не пипай. . .", "Не хвърляй. . .", "Уважавай. . ." Спрях само за миг, за да видя какво трябва да се уважава. Оказа се, че става дума за спокойствието на моя съсед. Добре де, а тоя пъпчив и подозрителен заповедник защо не се бе опитал да уважава моето достойнство? И без туй не съм свикнал нито да плюя, нито да пипам, а колкото се касае за уважението. . .
          Забелязах, че въпреки моята бързина летовниците вече бяха успели да се настанят около масите. Седнах и аз на една свободна маса. Докато сервитьорката ми поднасяше супата, успях да разсъдя, че тя надали е толкова гореща, щом момичето така свободно си държеше палеца в нея.
          - Може ли?
          Беше Маринова, разбира се. И защо ли изобщо пита, като никога не дочаква разрешението.
          - Чудесно уредено! - възкликна тя с глас, който ми се стори, че е зле устроен за възторзи. - С простота и вкус!. . .
          Но като видя управителя, който минаваше навъсено край масите, добави с лека усмивка:
          - С изключение на тоя мрачен субект, разбира се. . .
          Наистина и на мен в тоя миг супата се бе сторила по-кисела, отколкото бе всъщност. Но точно тя ли трябваше да го каже?
          - Мисля си - продължи тя, - толкова пари са хвърлени, за да се създаде на хората приятна обстановка, а той само с вида си всичко разваля. . .
          Това наистина беше прекалено от нейна страна. И аз не се въздържах:
          - Вярно е. . .  Но не мислите ли, че приличате малко на него?
          Тя ме погледна смаяно:
          - Аз?. . . На него?. . . Отде-накъде?. . .
          - Просто - помислете си. . .
          Тая забележка очевидно й развали нестроението. Тя не продума през време на целия обед, но когато вече ставахме, запита неуверено:
          - Искате ли да се окъпем? Тук има чудесен басейн с плаж. . .
          Не исках, но се съгласих. Чувствувах се малко виновен за бележката, която й бях направил. За щастие, къпалнията не беше далече, пък и по това време нямаше много хора на плажа. В банския костюм тя ми се стори преобразена - тънка и гъвкава, съвсем като младо момиче. "Дали пък злината не топи всички излишни тлъстини?" - помислих учудено. Неволно се поогледах. Макар да бях слаб човек, коремът ми, жълтобял като краве сирене, бе съвсем отпуснат, а бедрата - просто мършави.
          Маринова поплува около четвърт час из басейна, после дойде при мене. Още щом седна, от мокрото й тяло ме лъхна прохлада и свежест. Лицето й бе усмихнато, някаква лукавост се криеше в погледа й.
          - Значи, приличам на управителя? - запита тя весело.
          Тонът й ме учуди.
          - Е. . . донякъде - измърморих аз неловко.
          - В какво например?
          - В какво ли?. . . Ами и вие като него все нещо ровите, все за нещо се заяждате.
          За миг лицето й стана съвсем сериозно.
          - Значи, тъй - каза тя замислено. - Пък и тъй да е, никога не съм го правила за дреболии!
          - И той мисли, че не е за дреболии - отвърнах аз. - И той си въобразява, че всичко туй е в името на реда, на спокойствието на другите.
          Тя ме погледна, засмя се и като заподскача на един крак, отново се отправи към басейна. Гледах учуден тънкия й гръб - не приличаше на себе си. Ето - нито се скара с мен, нито започна да спори, нито пък се нахвърли върху обидните ми възгледи. Като стигна до басейна, тя направи елегантен скок и изчезна под синята водна повърхност. Истински водоскок от брилянти блесна на слънцето и изчезна. След малко тя подаде глава над водата и весело извика:
          - Хайде, изкъпете се! Нямате представа колко хубава е водата.
          Аз станах, погледнах кравешкия си корем и срамежливо се запътих към басейна.

*


          Тя не дойде на вечеря и това кой знае защо ми подействува потискащо. Може да е зла, може да е заядлива, може да е всякаква, но в края на краищата е човек, а без хора в тоя живот никак не може. При кого да седна, с кого да заговоря? Всички ми бяха чужди тук, никой не познаваше ни моята работа, ни моите мисли. Едва към края на вечерята при мен дойде управителят и небрежно ми хвърли на масата двата паспорта.
          - Вашият - каза той. - И на вашата дама!
          В последната дума отново почувствувах богатството на неговите интонации. Кипнах ужасно, но аз се различавам от всички други хора, които кипват, по това, че устата ми се схващат и не успявам дума да кажа. Прибрах паспортите и неволно отворих чуждия. Да, едва сега си припомних, че се казва Олга - ами разбира се, че Олга се казваше.
          Тая вечер се прибрах натъжен в стаята си.
          На другата сутрин Олга дойде на закуска в нов тоалет и приветливо усмихната. Що за чудо - та само в завода ли тя е такава заядлива? Две лица ли имаше всъщност - едно за работата и едно за обикновения живот? Докато се чудех, тя ми обясни снощното си отсъствие:
          - Обикновено не вечерям. И без туй чета до късно, пък ако сложа и храна в стомаха си - просто не мога да спя.
          - Хайде, хайде! - измърморих аз снизходително. - Ясно е, че пазите линия!
          - Аз да пазя линия? - попита тя и гласът й ми се стори съвсем искрен.
          - Ами да! Поне това е съвсем очевидно.
          Тя тръсна глава.
          - Не, с диета не се пази линия! - каза тя решително. - Линия се пази, като гориш вътрешно, като не оставаш към нищо равнодушен.
          - Туй е добре - да гори човек - казах аз. - Стига да не гори на. . .  гърба на другите. . .
          Тя разбра и се усмихна:
          - Ето, виждате ли кой всъщност се заяжда? Аз или вие?
          От тая сутрин ние почнахме да се храним заедно и всеки ден да отиваме заедно на плажа. Печех се на слънцето, плувах и с радост забелязах, че ненужната яка на корема ми започна бавно да изчезва. Нещо като бледо подобие на мъжественост се появи в походката ми, осанката ми стана много по-твърда. Много ми се искаше Олга да забележи промяната, но тя мълчеше и нищо не казваше.
          Докато се печехме на едрия бял пясък, често говорехме за нашите заводски работи, за хората, за техните дела. Нейните преценки ми се виждаха учудващо точни и това започна да ме тревожи. Ако вижда всички по верен и справедлив начин, каква е гаранцията, че е бъркала само спрямо мене? Ами ако е имало нещо вярно в нейните реплики по събранията, в нейния невидим остен, с който ме бодеше, кажи-речи, непрекъснато?
          Веднъж, като говорехме за производствения процес, на нашите специални бои, тя ми каза нещо, което ме накара да зяпна.
          - Отде знаете туй? - възкликнах аз възбудено.
          - Прочетох го в едно немско списание - каза тя.
          - Отдавна? - запитах с надежда аз.
          - Преди две седмици.
          Това ме поуспокои, но не твърде.
          - Каква идиотщина! - въздъхнах аз горчиво. - Пък си мислех, че сам съм го открил!. . .
          Тя ме погледна подозрително:
          - А какво общо има то с нашата работа?
          - Как?. . . Не виждате ли?
          - Не виждам. . .
          Обясних й набързо. Нейното лице светна от радостно възбуждение.
          - Трябва да го внедрим! - каза тя, като ходеше едва ли не яростно по белия пясък. - Веднага, щом се върнем!
          Тая вечер се прибрахме с особено въодушевление в нашия дом. Но на другата сутрин тя дойде на закуска с помрачено лице и съвсем без настроение. Отначало тактично мълчах, но на края не се въздържах и запитах.
           - Не трябва повече да сядаме заедно - каза тя намръщено. - Хората започнали да говорят. . .
           - Какво да говорят? - запитах аз.
           - Знаете какво може да се говори!
           Ако гледаше към мене, тя би видяла уплахата в погледа ми. Но не гледаше. Да, трябваше непременно да се замаже по някакъв начин тая работа.
           - Какво значение, щом не е вярно - казах аз колкото се може по-сдържано. - А пък то наистина не е вярно.
           - Тъй е - каза тя унило. - Но ние не сме сами на тоя свят, имаме близки.
           - Най-малко на вас подхожда да мислите тъй - казах аз с повишен тон. - Човек трябва да се старае да мисли честно и да живее честно. Само тоя, който не уважава себе си, живее за угода на дребнавите клюкари.
           - Тъй е! - поклати тя глава и лицето й се проясни.
           Същата вечер, сякаш за да доведем тая максима докрай, ние отидохме заедно в лятната бирария. Пихме най-напред по една бира, след туй бутилка истинско карловско вино. За хора, които не пият, туй не е съвсем малко. Развеселихме се, потанцувахме, даже се улових, че тананикам в такт с оркестъра. Откога не бях си позволявал такива волности? Бог знае откога! Разбира се, закъсняхме и тръгнахме за дома, когато вече наближаваше полунощ.
          Никога няма да забравя тая нощ! Беше топло, едри звезди грееха на черното южно небе. Връщахме се по пътеката край дола, в който мигаха светулки и от време на време протяжно се обаждаха нощните птици. Чувствувах се някак си подмладен, пълен с вътрешна увереност, мисълта ми бе бърза и ясна. Отдавна, от моята младост, не се бях чувствувал така добре. Може би тая моя вътрешна свобода и увереност ми даде сили да запитам и нехайно, и весело:
          - Слушай, Олга, кажи ми искрено, защо ме преследваше така упорито в завода? Зер между всички аз там бях най-некадърният?
          Почувствувах как цялото й лице пламна в мрака.
          - Напротив! - каза тя горещо. - Именно понеже си най-кадърният!
          - Не ми е съвсем ясна тая логика - признах аз.
          Олга помълча известно време.
          - Тук няма логика - каза тя. - Тук има убеждение. От всичко най-много на тоя свят уважавам дарбата. Не добротата, не сърдечността, не и безукорното трудолюбие и добросъвестност. Може би греша, но дарбата. От плодовете на нейните мисли и вдъхновение живеем всички, на нея всичко дължим. Ако светът лежеше само на плещите на сърдечните и трудолюбиви хора, животът щеше да тъпче на едно място. . .
          Не бях съвсем съгласен с нея, но я слушах с удивление. Това съвсем не бяха мисли за една жена.
          - Така ли е? - попита тя.
          - Да речем. . .
          - Не, точно тъй е  - каза тя убедено. - Именно затова дарбата задължава повече от всичко друго. Даровитият човек е белязан. Той няма право да отстъпва, да се примирява, да се затваря в себе си! А ти точно туй правиш! Никой не казва, че не си добър инженер, но живееш с най-малкото, примиряваш се с всяко постигнато нещо, не гледаш никога нависоко. Ти не бива да бъдеш просто един добър инженер, а учен, откривател. Трябва целият да гориш със своята дарба. Това ще ти даде блясък в очите, ще те подмлади! На колко години си?
          - На четиридесет и две - казах аз тихо.
          - Виждаш ли? А изглеждаш много по-възрастен. Туй е, защото си се примирил. А аз точно това не мога да направя и като гледам как хабиш дарбата си, негодувам и роптая. . .
          Известно време мълчахме. Много ясно чувствувах през тая незабравима нощ колко са горчиви думите й, но в същото време колко са прави. Дълго мълчахме, после аз се обадих неуверен:
          - Може би си права, Олга. Но винаги съм смятал скромността за първата добродетел. Изглежда, че съм се сравнявал с амбициозните и алчните вместо с учените и откривателите. . .
          Дълго говорихме, три пъти обиколихме оградата на дома. Най-после Олга първа се съвзе:
          - Трябва да се прибираме.
          Разбира се, вратата бе заключена. Изведнъж ме обзе малодушие - какво ще каже пъпчивият и какво да му обясняваме? Бях готов да се върнем в парка, да останем на някоя пейка до сутринта. Но през това време Олга вече бе натиснала звънеца - енергично и рязко.
          Управителят се яви почти веднага, сякаш нарочно ни бе чакал в тъмната си стаичка. Видът му бе така красноречиво укорителен, че просто се свих на мястото си, готов да се превърна всеки миг на някакво невидимо изпарение. Той отключи вратата, огледа ни с нямо презрение и измърмори:
          - Как не ви е срам! И двамата сте женени!
          Олга, която бе влязла първа, спря рязко, сякаш я бяха ударили с чукче по челото.
          - Вие сте един жалък питекантропос! - каза тя с трептящ от възмущение глас.
          - Другарю, мерете си думите! - обади се управителят, но в гласа му нямаше никаква сила.
          Стори ми се, че някаква къса, синя експлозия блесна в очите й:
          - Махайте ми се от пътя!
          Тоя глас можеше да убие човек. Видях как управителят страснато се отмести, сякаш срещу него се бе задала с пълна скорост мощна осемцилиндрова кола.
          На първата площадка тя се усмихна, подаде ми ръка и каза:
          - Вие сте прав! Може би съм лоша, но с лошите!
          Дълго стоях при загасена лампа на моя прозорец, взирах се с невиждащ поглед в гъстия мрак, утаен в дъното на дола. Там все още се мяркаха светулки, все още се обаждаха протяжно и дрезгаво нощните птици. Лоша? Не, само това не! Сега спокойно можех да си призная това, което отдавна чувствувах - тя наистина беше най-милата жена, която бях виждал, с най-ясния поглед за живота.
 
*


          След десетина дни пристигнахме заедно на софийската гара. Тя бе телеграфирала на мъжа си, но аз кой знае защо - не посмях. Нейният мъж беше малко по-млад от мене, доста едър и хубав. Той я целуна малко небрежно и още по-небрежно хвърли поглед към мен.
          - Това е моят колега Илинчев! - представи ме тя.
          - Ааа! - възкликна той. - Олга често ми е говорила за вас.
          Усмивката му не беше лоша.
          Както очаквах, жена ми си беше вкъщи. След първия порив на изненада и радост тя като че ли позамлъкна, нещо се появи между нас - нещо, за което ми се струваше, че точно аз съм виновен. За да скрия смущението си, започнах весело да говоря за курорта, за управителя, за двете каци минерална вода, които бях изпил. Струваше ми се, че не ме слуша с кой знае какво внимание, таеше нещо в себе си. Беше привечер, навън бавно се стъмваше, през отворения прозорец нахлуваха многобройните градски шумове, толкова различни от тия, които досега бях слушал на баните. Тя опържи набързо някакви яйца, пренесе ги на масата, но не седна.
          - Както чух, ти не си бил сам на баните! - каза тя внезапно.
          - Какво значи това? - примигнах аз.
          - Ти ще кажеш. . .
          - Какво има да казвам? Просто беше и Маринова. . .
          - И как. . . тъй случайно ли стана тая работа? - запита тя, като ме гледаше право в очите.
          Без да бъда виновен, чувствувах се безкрайно неудобно пред тоя изпитателен поглед.
          - Ти си луда, Магдалена - казах аз.
          - Питам те, случайно ли бяхте заедно? - каза тя твърдо.
          Това ме стресна.
          - Боже мой, та нали знаеш какви са нашите отношения?
          - Точно туй искам да знам! - Гласът й внезапно омекна, някаква влага се появи в очите й.
          Това беше по-лошо, отколкото ако беше креснала.
          - Магдалена, заклевам ти се - съвсем случайно се оказхме в една смяна. Просто се уплаших, като я видях. . . Та какво общо мога да имам с тая холера!
          Още не разбирам как можах да изтърва последната дума. И защо? От моето проклето малодушие може би или защото я жалех, защото не исках да плаче напразно и напразно да се съмнява във верността ми. Каквито и да бяха причините, но в тоя миг до смърт се презирах, усещах болка в сърцето си, сякаш беше прободено от остра, отровна игла. Всичко можех да кажа - само това не, това в никой случай не биваше.
          Но изглежда, че точно тая дума по някакъв магически начин успокои Магдалена. Наистина тя още дълго време мърмори и разпитва, докато се прибирахме в леглото. Дълго лежах в мрака. Край тоя гръб ли бях загубил част от себе си? Тая нейна обич ли - тиха, безропотна, спокойна - бе отнела част от моята сила да се съпротивлявам и да вървя напред? И най-важното - щях ли да се върна обратно? Или щях да тръгна, макар и с криволичене, по тоя светъл път, който така ясно бях видял в чудната тъмна нощ със светулки?
           Тая нощ нищо не можех да разбера, знаех само, че съм безкрайно тъжен.