А времето абортира от гнус

[ilusia]

А времето абротира от гнус.

Заченало времето обич една.
Без начало. Без край. Без сетива.
От нощта взе звездна пелена и
създанието роди се от дъжда.

Падна с него на земята , получи
името "любов" , покълна нежно
във сърцата , спомен от отминал,
друг живот...

Но понякога изчезва , макар и
неродена. Защо и как, умирайки
сама сломена ? Приличайки на
вдовица , черна и опечалена...

Някога я познавах , тая рожба на
рая , рееше се в сърцето ми и
ставаше част от безкрая. Емоция
породена от любов. Самото чувство на живот.

И питаме ли се света на другия какъв е ?
Как чувства , мрази  и копнее? Какво
във нощите го буди и щом угасне и
изтлее , кое го кара отново да живее..

Твърде вглъбени във себе си , твърде
светът ни е "аз" , а "ти" то изчезна ,
без глас , финална завеса, аплаус ,
а колко ли имаме нужда от прегръдката

с последния валс....

Така оцеляваме , така сме човечни.
А времето абротира от гнус . Защо
са му мъките вечни , защо да носи
любов. Без нея сме по-човечни...

Така оцеляваме. И само сълзите са вечни....