Есен

[burning_acid]

Името ми е Лорна. Лорна Рей. Умрях през есента на 1988-ма, когато се превърнах в дървесен лист и бях отнесена от ветровете към далечните брегове на Мавритания. Живях там двадесет години, което съставлява почти цялата ми младост, тъй като умрях когато бях на две.

Обиколила съм цяла Африка на "вълните" на не една пясъчна буря. Влизала съм в къщите на вождове, които се окичват с пъстроцветни огърлици и носят леопардови кожи върху раменете си. Присъствала съм на среднощни ритуали с неспирни танци и съм попивала с всяка своя жилка трансовото състояние на танцуващите племена. Изпращала съм не една девойка по пътя й към съпруга и майка и тайно съм завиждала по време на всеки сватбен ритуал, когато къпят булката с масло от сандалово дърво и след това изрисуват с хена ръцете и краката й. Но съм изпращала и не един смел воин или красива девойка по пътя им към вечния живот. Наблюдавала съм как близките им се събират в продължение на четиридесет дни, докато и тези от най-отдалечените селища успеят да дойдат; как междувременно семейството се занимава с подготовкатa на най-различни храни за така нареченото второ погребение и в памет на покойника всеки член се облича в бяло и променя по нещо в прическата и облеклото си. Била съм както сред хората, така и сама сред природата, необезпокоявана от грижите, които неизменно съпътстват човешкия живот.

За двадесет години бях привикнала към спокойния си и едва ли не безцелен живот на частица от природата. Обаче нито обсипаното с облаци африканско небе, нито смелият и непоколебим характер на хората бе успял да ме подготви за това, което ми се случи през есента на 2008-ма.

Дори не помня как започна всичко и от къде се появи той. Но помня че къдриците му русо вълшебство върху главицата, прилична на луна, не приличаха на абсолютно нищо, което бях виждала из африканските земи.
Беше нарамил несъразмерно голяма за крехкото му тяло раница и въпреки че си даваше вид на човек, който знае за какво е дошъл, аз усещах с всяка своя фибра неговия страх от непознатото.

Така и не разбрах защо не остана да живее в Киншаса - най-големият град на територията на Конго и един от най-добре развитите индустриални центрове. Но през годините, които последваха и в които имах щастието да го опозная, аз нито веднъж не се опитах да разбера странностите му - просто ги обикнах от дън душа и заживях с тях сякаш бяха мои.

Казваше се Брайън Конър, но африканците го наричаха Дингане* или Дада**. Майка му била лондончанка, баща му - американец, но беше израстнал във Франция, в Париж. Аз го наричах 'Le Petit Prince'***, защото ми носеше такова усещане.

Беше се настанил в една малка колиба в покрайнините на Моба, недалеч от езерото Танганийка. Живееше отделно от изследователската група, с която беше дошъл, тъй като обичаше да разучава местността сам. Но аз го наблюдавах отблизо и знаех че има много приятели. Знаех че обича да е сред тях.

А аз ... аз обичах да съм до него. За това използвах първия удобен случай или с други думи - първия попътен вятър, и влетях през отворения прозорец на жилището му. Кацнах върху едиствената маса в колибата и зачаках. Изискваше се голямо търпение за да го дочакам да ме забележи и още повече кураж за да приема действията му след като ме открие. Бях почти сигурна че ще ме изхвърли или в кошчето за боклук, или през прозореца. Но за мое голямо учудване той ме хвана за дръжката, разгледа ме и ме сложи в джоба на ризата си.

Дори и в най-смелите си мечти не се бях надявала да съм толкова близо до него, толкова близо до сърцето му! И ако притежавах сърце в онзи момент, то сигурна съм че щеше да се пръсне от вълнение!

Прекарах много дни с Брайън без той да осъзнае че носи едно по-различно листо със себе си. Сутрин го наблюдавах докато си вареше кафе; бях с него когато съпреживяваше историите на героите от книгите, които четеше; прекарвах почти всеки ден с него и на работното му място т.е. езерото, където работеше с останалите от екипа на IUCN.

Бях с него когато наблюдаваше с детско въодушевление облаците; когато мечтаеше да се покачи върху дъгата, появила се след дъжд; когато пишеше стихове в тефтера си или съчиняваше нова песен на китарата си; бях с него дори когато се влюби в една африканска девойка ... Колкото и да ми беше чудно, не го изревнувах нито веднъж, защото предпочитах да съм до него и да споделям безценни моменти, отколкото да не съм до него въобще. Обичах го достатъчно че да не го искам само за себе си (да не говорим пък че беше и невъзможно...)
Докато той се променяше се променях и аз. Докато той откриваше света и чудатостите му, аз също израствах. И въпреки че правехме тези неща заедно, най-хубавото беше че всеки ги правеше сам за себе си и благодарение на другия, но не през погледа на другия.

Не знаех как да нарека тази обвързаност и нужда от него, но бях чувала че африканците Игбо я наричат Фунаня, а Йоруба й казваха Ифе или Лерато.
Освен това знаех че тя има способността да ме топли от вътре, а това чувство беше прекрасно!

Все още помня онзи дъждовен октомври, в който 'Малкият Принц' легна болен. Помня как над главата му се скупчваха африкански лечители, които минаваха по къщите да лекуват болните от върлуващата епидемия.
Докато лежах на гърдите му, от лявата страна, помня ясно отмиращите звуци на сърцето му.

Вечерта преди да умре помня как изтощена от продължителното неспане съм заспала под мелодията на "туп-туп-туп, туп-туп, туп, ......."
На сутринта се събудих, умряла от студ, и осъзнах че мелодията вече не се чува. Малкото му сърце беше заспало и сънуваше сън, от който не искаше да се събуди.

Обаче ми се случи най-вълшебното нещо на света, защото когато погледнах в златните му коси, видях там един златен лист и за малко щях да се пръсна от щастие!


Беше есента на 2008-ма когато ти умря и се превърна в дървесен лист. И аз никога повече не бях сама!



* този който търси
** дете с къдрици
*** в превод: Малкият Принц, има се предвид героят на Екзюпери
**** Фунаня, Ифе и Лерато са различни африкански думи, означаващи любов

[rado]

 :) Много красива приказка. Привет!

[Gentiana]

 [ihuuu]