Опълчих се на себе си в умора

[ilusia]

Опълчих се на себе си в умора ,
изтощена от хиляди борби и толкоз
много хора ... ръка която нож във
тялото заби !

Вървях по пътища утъпкани
през нощи и в зори , от страх
не поемах по пътеки , през
които някой в мене се роди..

Купчини от облаци напоени
с рой сълзи...И във глината
покълнали са нечии мечти ,
майче розови излишъци

Опълчих се на себе си в умора ,
примирена да съм никоя сред
множеството хора . Но тежи й на
птицата бяла да бъде тишина отмаляла

Звуците са тегобата натежала ,
думи на хиляди бездушни лица ,
и всяко ми повтаря коя трябва
да бъда в утрото на света...

Ще вървя през неутъпкани пътеки ,
ще стъпвам в тръните на розови
мечти и себе си ще бъда аз навеки ,
дори изгубена безкрайно да боли.

[dodic]

Невероятен е стиха ти Илюзия.
Виждам те в съвсем различна светлина.
Поздравления за стиха. :)

[ilusia]

Благодаря ти за думите :)

[`Fallen_Angel`]

Наистина е добро :)