И така стигаме до дуел №5.
темата е
"Воювам с теб,но нещо май предава ме отвътре"стих №1.
Кристална съм ваза , изкована от
момински сълзи. Съдраната риза,
която в откуп баща ми дари. И устните
са ми зашити с конци от сълзи.
Толкова години.. Живот ли бе или
война ? Непримирила се с чуждата
воля , на чужд да бъда жена. За
облога... ами честта ?
И зад барикадите на своите очи ,
заключих трепети , желания и
мечти , от инат , за да не ме боли ,
но какво се случва в тези нощи ?
Дете родих ти , заченато във грях.
И отричах те пред всички. Пред
себе си дори. Но в мене нещо се
пречупи , глас самотен се изви....
Сърцето ме предаде. Умираш ти,
а моето кърви ? Може би си станал
навик , а може би любов се в ложето
роди. Отрочето невинно май ни съедини.
И вече нямам сили да воювам , ще се
примиря ,че в нощите за тебе само искам
да танцувам , самодива на горските
поля. И вероятно ти си ми съдба.
На мегдана ме изведе , с тъжни ми очи ,
сърцето ми зарови под принуда и лъжи.
Но днеска доброволно твоя съм жена ,
сърцето ме предаде...Господи...каква съдба !
и стих №2.
За кой ли път посрещаш ме отново
с оголена стомана във ръка
и с мълнии във очите,бляскащи сурово,
в плашеща безплътна тишина.
За кой ли път със щит от воля и олово
аз срещам твойто острие,
а ти,що нявга мен във себе си прие,
отвръщаш ми със нападение ново.
Звънтят!Рапирите безжалостно звънтят
и боговете във шпалир пред нази се редят -
неми,с погледи без обещание,
застинали в бездейно съзерцание, -
победителят и победеният да почетат.
От началото на дните,така със теб воювам
и не заради власт,признание и слава,
а зарад едничкия миг във щастие да съществувам.
Но сякаш мойта гордост ме предава!
И истина една в падението си осъзнавам!
О,моя орис,страст,печал,
мой приятел,ментор,враг,
с теб воювах вчера,воювам днес и утре ще воювам пак,
защото сбираш в своя идеал
светлината - всичката и всичкия мрак!...
И няма хаос,и няма ред в извечния двубой,
сал един човек срещу живота,а между тях -
въпросът "кой"?