И ще вали,но бурите ще бъдат тихи.
И ще гърми и святка,но ще бъде в сиво.
Безпомощни сълзите с траур ще се сливат,
а сенките ще търсят пристан във душата.
Ще бъде минало,без наше настояще,
ще е тъй чувствено в съдбовното безчувствие.
И пепел ще вали от мъртвото небе
и огънят ще съска, мъртъв ще е феникса.
Крилата му ще виснат по разпятия.
А враните...душата ще е в техните обятия.
...тъй крехко-беззащитна и ранима,
като дете сираче в нощ беззвездно черна,
кълват кръвта ми мрачните палачи
и ми отказват правото една любов да имам,
една съдба, едно небе и птици,
които сълзите да бършат със крилата,
тъй многолика, никога любима,
от пищната трапеза куп трошици...
и се разсипва тъмноаленото вино,
наместо кръв по масите във кръчми,
в които търся пак за болката забрава,
а с всяка чаша тя по-силна явно става.
Дали сама съм прокълнала свойто Утре,
да се събужда все във траур и молитви,
да бъде гордо, бледо, любопитно
и свойта издръжливост да изпитва?
Дали е рана тази бездна зад очите,
по-слепи от къртици в чернозема
на миналото-нива запустяла?...
Съдбата своето от нас ,уви, ще вземе.
