От Съдбата...

[elf`s_soul]

Това е последния разказ, който съм писала, той беше любезно редактиран от иринка, поради моята не сигурност в текста... Ще бъда много радостна да чуя вашето мнение ..

    Влизайки, той се огледа, за да разбере къде е неговото място. Тръгна бавно по тясната пътечка и се добра до място 36. То беше почти в края на автобуса. Не обичаше тази обстановка - сиви седалки, тъмни пердета и тази отварителна миризма, която никога не можеше да опише, ала знаеше, че не може да понася.
    Измина известно време преди автобуса да се напълни или поне всички пътници, закупили билет, да се качат. Около него почти нямаше хора - отпред седна двойка влюбени, изглеждаха на неговите години, може би малко по-млади, а на седалката отсреща майка с дете - мъничко, русо момиченце. Докато хората се качваха, той прегледа вестника си набързо. Тъкмо го затвори и се чу шума от запаления двигател. Бавно пейзажът от запуснатата автогара оставаше назад и мъжът се чувстваше така, все едно напуска своята родина. Обърна се преди завоя, за да я погледне за последно. Никой не беше седнал до него, така че си позволи да остави малкия си сак и вестника на мястото.
    Беше се запознал с нея точно на тази автогара. Преди няколко години, тя го спря и му поиска огънче - толкова нелепо се почувства той тогава: ,,Извинете, но аз не пуша" и я подмина. Спря в търпеливо очакване на своя превоз. Тя, от своя страна, припряно гледаше часовника си и запали още една цигара, щом изгаси последната..
    Изненадващото за него бе, че често го поглеждаше с въпросителен поглед, той не знаеше какво значи това, но го дразнеше също толкова, колкото наличието на запалка в чантичката й. Не точно дразнение, то бе по-скоро човъркащо любопитство. Автобусът дойде, а тя тъкмо беше отишла да си купи още една кутия цигари.
Той влезе  и зае мястото си, огледа се през прозореца, ала не я видя никъде. Обзе го едновременно облекчение и притеснение. Искаше да разбере нещо за нея, каквото и да е, но я нямаше. Остави багажа си на седалката - да личи, че е заета и слезе. До тръгването оставаха по-малко от 5 минути. Тя се бе облегнала на автобуса, точно до вратата и изпушваше поредната цигара. Поглегна го, но нищо не каза.  ,,Извинете, може ли да ми дадете една?". Тя отвори кутията и я поднесе към него. ,,Не, благодаря, не пуша!". Разсмя се. Имаше особен смях - писклив, но галещ ушите му. ,,Бил си и шегаджия значи"- каза му тя. ,,Не беше шега!".
    Момичето го изгледа и дълго задържа погледа си върху него. Не проговаряха, просто се бяха втренчили един в друг. Шофьорът мина покрай тях : ,,Ще пътувате ли днес?" и двамата мигновено се обърнаха към него и го последваха. Отново шумът от двигателя. Сега поне не беше важна обстановката, той искаше само да разбере къде ще седне тя. Младото момиче подмина неговото място, но седна точно отзад.
    Автобуса потегли. Сега за пръв път усети аромата от парфюма й. Затвори очи и си я представи, не желаеше още да се обръща. Цветът на косите й беше катраненoчерен, а очите й - всеки би казал, че са също черни, но бяха топли, тъмнокафяви, и тъй женски. Не беше срещал такива досега, толкова обикновено прости и в същото време пленяващо мистични. В този миг тя се пресегна и хвана вестника му:
  - Ще го взема!
    Той не отговори. Чу как го разгръща. Обърна се назад :
  - Не е интересен! - сподели ù той.
  - Може и да е така, но аз търся нещо полезно.
    Продължаваше да се повишава неговото любопитство. Тя затвори четивото и му го подаде:
  - Благодаря - изрече с усмивка.
  ,,Усмивка на ангел" - помисли си той.
  - Сега ли падна?!
  - Моля, какво имате в предвид? - попита го тя, неразбрала въпроса му.
  - Сега ли падна?!
  - От къде?
  - Как от къде? От Рая!!!
  - Какви ги говорите? Добре ли сте?
  - Да,повече от добре! Падналите ангели имат ли си имена?
    Тя отново се разсмя.
  - Можехте просто да ме попитате, а не да се правите на интересен!
  - Намерихте ли това, което търсите?
    За момент тя бе свела глава, а сега надигна поглед.
  - Синди¹!
  - Сам, но приятелите ми ме наричат Саме², така и не разбрах защо! - и той ù се усмихна.
     Тя, без да каже нищо, стана и се премести на мястото до него.
     Сега той го погледна, там на седалката имаше черен малък сак и отново един вестник, същият, но не точно. Там пишеше за днес, за вчера, а не за онзи ден, преди години. Докато той си припомняше всичко това, вече бяха излезли от града. Нямаше сгради, само полета, зад тях планини, тук-таме се показваше някоя сгушена малка къщичка и много бензиностанции се мяркаха по пътя.
   Двамата младежи пред него се смееха, говореха и се държаха за ръце. Допирът на кожата ù, за него си спомняше сега. Когато в същия онзи, бяха пристигнали на крайната си спирка, по стечение на обстоятелствата - една и съща, се отправиха към едно близко кафене. Продължиха разговорите започнати в автобуса и те се смееха, говореха и той неволно я хвана за ръката. Бе направил просто грешка, но тя не реагира остро, даже напротив - усмихна му се, показа му, че ù беше приятно. Дойде време да се разделят, той настоя да вземе телефония ù номер, не желаеше това да е единствената им среща. В нея бе открил един прекрасен човек, от когото можеш да очакваш всичко - импулсивен, емоционален, мислещ, от който можеш да научиш много. Беше се влюбил от пръв поглед. Сега го разбираше. Познаваше я от няколко часа, но му се искаше да я е познавал цял живот, цяла вечност. До онзи момент не бе разбрал, че му липсва нещо, а това момиче, не, тази жена, невероятна жена, му го даде и сега му го отнемаше като му казваше, че закъснява за прослушване за работа. Замисли се.Силно беше да каже, че в онзи момент я е познавал, за тези няколко часа разбра съвсем малко неща, много по-малко от колкото за всеки друг човек за това време, тя волно или неволно, го караше да говори за себе си, по скоро тя  познаваше него отколкото обратното. Не склони да му даде телефона си. ,,Ще се срещнем пак, мили!" Каза и тръгна, като остави изпушения пакет цигари на масата. ,,Каква жена!" помисли си той.
     Усмихна се! Споменът за този ден го преследваше оттогава. Обичаше го и го мразеше, искаше да го забрави и винаги да си го спомня. Искаше му се да слезе от този автобус веднага. Не понасяше миризмата му, монотонния досаден звук пищящ в ушите му и всичко, абсолютно всичко, носещо тези спомени. Облегна се назад, намери един молив и отгърна на кръстословцата. Започна да я решава.
     'Книга на Дъглас Адамс' - той я знаеше, но така и не я написа, реши всичко друго освен 'Името на бразилски математик' и нея, но от тази дума не написа нито буква.
    ,,Защо всичко днес ме връща към онзи ден?!" Не можеше да повярва. ,,Дългият, мрачен следобеден чай на душата", тази книга тя носеше в чантичката си, показа му я и му я препочъча, помнеше защото я беше прочел и препрочитал стотици пъти след това. Спомни си какво се случи в продължението на онзи ден.
     След като и той стана, се запъти към в къщи, като си припомняше с най-малки подробности всяка секунда от деня си след срещата с нея. Чудеше се, какво означаваха думите ù на раздяла. Държеше в ръце празната кутия и я гледаше, сякаш на нея бяха написани отговорите на всичките му въпроси, просто не знаеше как да ги прочете. Мина през банята за бърз, студен душ, прибра вестника, разопакова сака, написа някаква бележка и я остави на леглото. След това излезе от в къщи, взе само празната кутия.
     Докато вървеше мислеше над казаните думи. ,,Ще се срещнем пак, мили!". Откъде знаеше, къде щеше да стане, кога и най-вече защо. Не, че не искаше, даже напротив, но търсеше разумна причина тя да го знае или може би не го знаеше, а просто си бе намерила елементарен начин да го разкара. Не изглеждаше да ù е досаден, нямаше да приеме поканата за кафе, нямаше да му позволи тази близост. Но как тогава? Не вярваше в Съдбата, всеки път когато тя се намесваше в живота му, той все търсеше ,,логични обяснения" и тя му беше много обидена, от доста време го бе оставила на Произвола, но сега реши да му го върне за всички пъти, в които го е сръчквала в ребрата, а той все се е оглеждал, като че ли я няма и е питал ,,Кой направи това?". И ето той пак търсеше обяснение. Чиста случайност или не, но в кварталното паркче нямаше свободни пейки. Реши, че ще измине още половин километър пеша, с надеждата, че в другия все ще си намери място.
     Разбира се това се и случи. Седна на спокойствие, под сянката на близкото дърво и се загледа в кутията, сега усети, че тя не е празна, в нея имаше нещо. Отвори я. Беше малко завито листче. Извади го. Отвори го.

,,Там ще бъда,
Когато слънцето залезе,
Там ще пея,
За тебе мойта песен.

Ще разбереш,
Каква е моята душа ранена,
Ще дойдеш
Ли или ще бъда съкрушена.

Не питай,
задаваш ненужни въпроси,
Идвай,
там където те нарекох 'Мили'."

    Това пишеше на него, с дребен, ръкописен шрифт, не много старателно, но четливо. И пак не му стана ясно, не беше трудно да се сети къде е срещата, нито кога, нито защо го бе нарекла Мили на раздяла – въпрос, който не посмя да си зададе по-рано дори наум, но тя не беше писала нищо, докато беше с него в автобуса или кафето, почти не бе я изпускал от поглед, как тогава... Съдбата седеше около него и започна да се вие от смях, щом видя замислената му физиономия. ,,Не питай, задаваш ненужни въпроси!" Може би е права."
    По стъклото на прозореца забарабаниха едри дъждовни капки и го извадиха от спомена, в който бе потънал. Бързо лекия дъждец, се превърна в порой. Нищо не се виждаше през стъклото, само стичаща се вода. Саме затвори очи в опит да заспи, но нямаше ефект, съзнанието му не се подчиняваше на заповеди от рода:  ,,Заспивай!", ,,Не мисли!", ,,Не си спомняй!" и т.н. То не му прости тази волност и го върна отново в спомените.
    Беше заваляло, следобедът беше към своя край, а Саме бе минал да си вземе чадър, никой не бе се прибирал у тях, но този факт някак му убягна в стремежа да стигне навреме в кафенето. Докато вървеше към мястото, нещо го ръгна в ребрата. А той продължи, необръщайки внимание. Измокри се целия, ала дъждът така и не спираше.
    Влезе в кафето, огледа се, но тя не беше дошла още. Намести се на същата маса, на която бяха седнали сутринта и започна да върти празната кутия, която носеще със себе си. ,,Здравей, мила!" – каза той и се разсмя, когато я видя да се приближава към масата, тя се усмихна още по-широко и отвърна на поздрава му. Саме не знаеше как се стърпя да не зададе всички въпроси в главата си накуп - за нея, за това което се бе случило, за нещата, които той не можеше да си обясни. И преди дори да почне, тя му каза:
  - Не задавай излишни въпроси! Няма да получиш задоволителен отговор!
     Саме се поколеба:
  - От къде си?"
  - Излишен въпрос!
  - Кой те прати?
  - И този, но ще ти отговоря, тъй като съм сигурна, че няма да ми повярваш. Съдбата!
  - Вярваш ли наистина в нея?
  - Не би ме разбрал . Повярвай ми, не искаш да ти отговоря!
    Тя запали първата си цигара, откакто беше дошла.
  - Защо толкова много пушиш? Не ти ли вреди доста!?
  - Не бъди загрижен за мен! Знам как да живея живота си! Смъртта не е най-страшното!
  - Да, но си съсипваш здравето! - той посегна да вземе цигарата от ръката й, но Синди я дръпна навреме, тогава той грабна пълната кутия със запалката върху нея. Тя го погледна и нищо не каза.
  - Ще питаш ли още?
  - Мисля, че съм влюбен! - последваха няколко секунди колебливо мълчание - В теб, а това значи, че правя голяма грешка! - погледна я, за да види реакцията ù, а тя се държеше все едно ù е казал, че иска да яде пиле за вечеря - Безразлична ли си към това, което ти казах?
  - Не!
  - Тогава реагирай някак, искам да разбера какво мислиш, какво се върти в това непознато за мен съзнание!
  - Дори да не знаеш как ще постъпиш, ти имаш годеница, а и двамата знаем, че аз няма да съм тази, която ще ви раздели.
  - Защо се появи въобще?
  - Не се ли радваш? Не намери ли сродна душа?!
  - Та аз не те познавам, не знам нищичко за теб, а ти сякаш знаеш абсолютно всичко, дори да не съм ти го казвал!
    Тя отново не реагира.
  - Чуваш ли въобще какво ти казвам? Влюбен съм в това, което виждам и усещам, когато си до мен, начина по който разбираш всяко нещо, което кажа и споделя с теб, жаден съм за твоето внимание, а те познавам едва от днес! Трябва да ме е срам, имам приятелка от 6 години, преди седмица и предложих брак, смятах, че я обичам безрезервно, а се оказва, че може да ме увлече първата срещната! Знаеш ли какво, аз съм буклук!
  - Не, повярвай ми, не си! Всичко, което изпитваш в момента, е едно прекалено любопитство, аз знам кога и в кой момент точно, то ще отмине, ти не си влюбен, а запленен и това не е грешно, както смяташ ти, но някой ден ще съжаляваш за това! Съветвам те, недей ! Саме, ти я обичаш, само факта, че се терзаеше, макар и неосъзнато през целия ден, това, че ми говореше за нея, че сега отново я споменаваш, че се обвиняваш, говори за това! Знам, запознавала съм се много пъти с хора по начина по който се запознах с теб, предпоследната цигара винаги ми е късметлийска, моля за огънче първия срещнат, независимо мъж, жена, дете.Винаги съм го правела и всеки увлечен от това ми позволява да вникна в него, в душата му, в съзнанието му, в това, което всъщност е. И на идея нямаш какво съм виждала. Е, аз те видях, обичаш я, в теб няма нито капка страх от това да преживееш живота си с нея. Щеше да ме помолиш това да е последната ни среща, нали това се канеше!
  - Амм, ъъъ, всъщност, да!
  - Е, почти ще го получиш, прочети стиха, може и да разбереш, много неща ще се променят, след като се прибереш днес в дома си, но няколко съвета, Не се предавай! Продължи да живееш! Очаквай! - Тя стана, приближи се до него, целуна го майчински по челото и изрече почти нямо:
  - Сбогом!
    Той остана там за няколко минути неподвижен и се опита да си повтори на ум казаното, в опит да го осъзнае. Не успя, след което отвори пълната кутия и извади завитото листче.

"Когато ти ме срещнеш пак,
От мен ще е останал само прах.
Спомен в камък издълбан дълбоко,
Пламък, ала не в мен, а зад стъклото. "

    Не искаше дори да мисли вече за написаното, не желаееше да го разбира, да го осъзнава, нищо. Синди беше права за едно, той обичаше годеницатата си и не го беше страх. Арин³ го чакаше в къщи и той веднага се запъти натам. Плати сметката и грабна двете кутии от цигари. Тъкмо беше спряло да вали, но всичко беше мокро, а небето - мрачно. Влезе у дома си и сега изневиделица си спомни, че Арин трябваше да си е била в къщи следобеда, когато се е прибрал за чадъра, хукна по стаите викайки името й, но тя явно не беше там, последно погледна в спалнята, където още седеше бележката: ,,Скъпа, не знам кога ще се прибера, ако стане късно не ме чакай! Обичам те, твой Саме! ". Първо си помисли, че е още при приятелката си Кеми⁴, но после видя двете съобщения на секретаря, първото точно от нея, питаше къде е Арин, защо не е дошла на срещата им, случило ли се е нещо. А второто от болницата, Саме дори не можа да го излуша, побегна през вратата слезе набегом по стълбите, а от очите му се стичаха сълзи, ,,Годеницата ви е била блъсната от кола! Молим Ви..." Тези думи кънтяха в главата му, не можеше да си го обясни, нищо не разбираше, къде, кога, защо, какво по дявлолите се беше случило.
     Тичаше като обезумял по улицата, скочи пред едно такси, а то наби спирачки. Качи се в него като не обръщаше внимание на това как шофьорът му вика.
  - Карай към болницата!
  - Ми да, то там ти е мястото!
  - КАРАЙ! - изкрещя Саме.
     Остави голяма банкнота и се затича към приемната, от този момент спомените му бяха много смътни, хора в престилки навсякъде, а той повтаряше само ,,Къде е Арин?!?
  - Много съжалявам за загубата Ви, господине, но престанете да викате! - не помнеше къде и как са го отвели. Спомените му бяха, че сутринта отвори очи и му се прииска да заплаче, някой му бе отнел сърцето, а на мястото му имаше само болка, неописуема, караща го да вие, да крещи, да плаче.
    След няколко дни беше погребението, по-мълчалив от всякога, облечен в черен костюм, с черна риза, черна вратовръзка, Саме носеше букет от 12 кали, нейните любими цветя.
    Скоро наближаваше спирката на която трябваше да слезе. Още го болеше от загубата, почти не се усмихваше, не излизаше, а беше минало толкова много време. Беше пропушил. Почна с онази кутия цигари оставена от Синди, продължи с друга и с трета и не можа да се спре. Малко преди да се запъти към вратата на автобуса, момиченцето от съседната седалка дойде и му подари една рисунка. С дете държащо родителите си за ръце, с много цветя, птички и едно оранжево слънце, което огрява всичко:
  - Благодаря, ти си много добричко момиченце! - Слезе от автобуса. Впоследствие му бяха казали, че Арин е била бременна от месец, също така - как е умряла - връщала се е от контролен преглед при гинеколога си, за да се увери, че е истина, за да е сигурна, когато му каже. Блъснал я е черен джип с пиян шофьор. Не можеше да понася спомена за всичко това. Запали цигара. Изправи се и тръгна към апартамента си. Не бе пипал нищо от онзи ден, остави багажа си и излезе. Купи отново букет от кали и се запъти към гробищата.
    Поднесе ги на гроба ù разплакан, беше я загубил, беше изгубил най-ценото си-бъдещето си, живота си, а сега трябваше да продължи просто да съществува, но сам.
    Забеляза, че гроба до нея е пресен:
  - Синди! - възкликна с учудване, когато видя името. Осъзна думите ù, чак сега, оттогава не бе мислил над всичко, което му каза тя, но сега разбираше, че наистина е знаела какво точно ще се случи. Сега се сети и нещо друго, беше дочул две жени във входа на блока да разговарят, как преди дни, късно вечерта се е самоубило някакво момиче, беше чул описанието, косата, очите, мургавата кожа, зелената рокля на цветя, по-точно на гербери с която беше облечена Синди през онзи ден, с цигара в ръка, с чантичка в тъмносиньо и черно, с амулета с изображение на водопад. Това беше наказание, животът му бе съсипан, бе се превърнал в ад, от момента, в който се прибра онази вечер в апартамента си. Как да продължи сега? Да не се бил предавал. Години след това си припомни третия съвет на Синди ,,Очаквай!" , но да очаква, какво или кого? Самата тя е спряла да очаква, щом е свършила така, скочила от моста в реката.
  - О, ти Съдба, проклета бъди, за всичко което ми стори! - извика Саме паднал на колене между двата гроба.

¹sindi – river
²same – warrior
³arin – morning
⁴kemi - earth, soil, land

[иринка]

Аз и тук да кажа,че е страхотно.И също ,че нямаше нужда да споменаваш за редакцията.Браво!Наистина вълнуващ и грабващ разказ! [heart__]

[elf`s_soul]

Аз и тук да кажа,че е страхотно.И също ,че нямаше нужда да споменаваш за редакцията.Браво!Наистина вълнуващ и грабващ разказ! [heart__]

Мерси миличка, но нямаше как.. :) аз съм си такава.. Много се радвам, че на някого му харесва..  [inloveee]  [cvetee]

[`Fallen_Angel`]

 [bravisimo]

[Qween of the black hearts]

поздравления невероятно е............. [bravisimo] [a taka] [bravisimo]

[elf`s_soul]

[bravisimo]

поздравления невероятно е............. [bravisimo] [a taka] [bravisimo]

Искрено ви благодаря!!! Доставихте ми радост с тези коментари :) Благодаря ви!  :kissoflove:

[Arwen]

Просто съм истински развълнувана... не знам какво да кажа... Разказа ти не само, че докосва, но и пленява, грабва и омагьосва... Прекрасна си миличка... Поклон!

[elf`s_soul]

Просто съм истински развълнувана... не знам какво да кажа... Разказа ти не само, че докосва, но и пленява, грабва и омагьсва... Прекрасна си миличка... Поклон!

Наистина ме ласкаят думите ти, отново ти благодаря

Е, аз получих и малко критика от моя любим критик, не тук разбира се... И стигнах до решение да напиша продължение... По план трябва да е кратко, но зависи как ми дойде музата...
Идеята е да обоснова загубата на героя, защо губи две ценни жени в живота си, а и ме гони съвестта, вечер не мога да спя, че съм оставила горкичкия човечец сам самичък.. Края го позволява и мисля, че ще се заема, първите два абзаца са вече факт... Но дано имам настроение, да завърша малко по-весело..
Думите на критика ми родиха няколко добри идеи.. ще видим дали мога да ги осъществя...

Отново ви благодаря, радост за мен е всяка дума написана тук... :)

[Arwen]

Аз чакам продължението с нетърпение!!!!!

[иринка]

И аз и аз! [heart__]

[elf`s_soul]

Ето и това е всичко на което съм способна... Сигурно, ако трябваше да го напиша днес, краят щеше да е съвсем различен..Но и този е подходящ

   

     Дали Съдбата има чувства? Защото в онзи момент тя усети странна тръпка по безплътното си тяло, едно непознато усещане. Аз бих го нарекла срам, но то е било по-скоро съвестта й. Гледаше Саме паднал на колене, опрял глава в пръстта, ридаещ и страдащ от болка. Запита се защо го бе направила, играеше си понякога с човешките животи, съсипваще ги доста често, взираше се в изпълнените с мъка и тъга очи на хората, а стоеше встрани, неизпитваща емоция, не можеше да бъде дори удовлетворена от направеното. В душата й нямаше нищо. И продължаваше да гледа падналия духом мъж, плачещ като малко дете за две жени, едната до болка позната, а другата до болка чужда. И сякаш в Съдбата се появи капка желание да разбере що е това чувство - болката.
     Докосна Саме по рамото, а той надигна глава - бузите му бяха мокри, но сълзи в очите вече нямаше, от допира почувства нова сила в себе си, очите му от мътни, блеснаха за миг избистрени и щипката ярост в тях си пролича. В ума му връхлитаха милиони мисли и той беше несподобен да ги спре. Но се почувства готов да продължи. Не можеше вечно да седи на тези гробища. ,,Освен мъртъв!" помисли си той, но разтресе глава и завърна волята си за живот в нея. Сякаш сега вече виждаше надежда - Синди не бе сбъркала за нищо, та сега ли щеше. Трябваше да очаква, дори може би сам да предразположи очакваното да се случи. Целуна снимката на надгробната плоча на Арин, направи същото и с тази на Синди и се запъти към дома си.
     Вървеше по спокойната тиха уличка. ,,Очаквай! Очаквай! Очаквай!" – повтаряше си той. Вгледа се в случайния минувач срещу него, толкова радост имаше в очите му. Погледите им се срещнаха и той се усмихна на Саме. Напълно непознатият мина плътно до него и рамената им се допряха леко. В същият този момент Саме примигна, в съзнанието му се появи същият този мъж, вдигащ малко момче на ръцете си. Отвори очи и се обърна след него. Остана вледенен на място! Срещаше мъжа за първи и може би и за последен път в живота си. Какво му ставаше? Разтърка очи: ,,Изморен! Просто съм прекалено изморен!" . След две преки беше автобусната спирка. Докато чакаше отвори пакета с цигари, погледна вътре и измърмори: ,,Три! Трябва да си купя нови!" ,след това взе една и я запали. Автобусът дойде неочаквано и той дори не бе преполовил цигарата си, но се принуди да я загаси и хвърли. Следващите минути Сам пропусна да запомни.
     Сега отваряше врата на апартамента си. Багажът му бе оставен на земята както всеки път. По принцип правеше така : минаваше най-много да се преоблече , грабваше багажа и пак пътуваше. Не можеше да преспи тук, нито дори да остане за няколко часа, спомените го връхлитаха като безмилостни, опустошителни бури само като си помислеше за това място.
    ,,Е, този път май ще поостана!". Бяха го уволнили от работа. Покрай случилото се с годеницата му, Саме съвсем се бе променил - затворен, загубил нюх и ентусиазъм – статиите му ставаха все по неубедителни, необективни и скучни. Да, той беше репортер за водещ вестник в родния си град, този в съседство. Шефът му го държа година, но Саме нямаше подобрение, а точно обратното и той бе принуден да го освободи. Често пътуваше преди, защото Арин не желаеше да се мести. В началото учеше, а неотдавна отвори малка модна къща с помощта на свои близки и познати. Бе моделиер. Така живееха, все на път, но ако тя беше жива сега, нещата щяха да са различни.
     Легна на леглото и се замисли, нямаше смисъл да плаща наем там, когато тук има прекрасен достатъчно голям апартамент. Ала пълен със спомени! Колко ли време щеше да му отнеме да свикне с мисълта, че Арин вече я няма, щеше да минава от стая в стая и вътрешно сърцето му щеше да очаква да я срещне, макар съзнанието да осъзнаваше липсата й. За първи път от толкова време му се приска да не е сам. Първата мисъл в главата му бе ,,Синди!" , а втората ,,Не! И нея повече никога няма да видя!" , тук всички приятели бяха общи и по скоро неини, отколкото негови, но самотата днес беше побъркваща. Погледна телефония секретар, сети се че там все още стоят двете съобщения. Отиде до телефона и набра номер от тефтерчето до него.
   - Да, моля! – обади се женски глас, звучен и ясен.
   - Здравей, Кеми, съжалявам, че те притеснявам, предполагам, че ме помниш, аз съм Саме.
   - О да, разбира се, няма как да забравя. Какъв е поводът да ми се обаждаш.
   - Ами и аз не знам, чудех се дали... – той спря за момент и преглътна – дали можеш да ми отделиш малко време, смятам, че ми трябва човек с който да говоря за...
   - Арин?! – попита тя.
   - Ти най-добре я познаваше!
   - Да, Саме, винаги! Точно сега не мога, но по-късно вечерта, ако искаш нека излезем, ако разбира се не пътуваш.
   - Не, няма да пътувам днес. Всъщност може би ще реша да остана тук, не знам още. Не знам дали ще свикна.
   - Радвам се да го чуя, ще се опитам да помогна. Та къде да те чакам към 5 ?
   - Ако искаш нека бъде у нас. Направо ела тук. Става ли?
   - Да, да! Просто ти... откакто... не се задържаш там и реших... Но да, ще мина. Радвам се, че се обади. Сега, ако може да затваряме, защото бързам.
   - Чао, ще те чакам.
   - До скоро, Саме!
     Тежка въздишка се разнесе из въздуха. Всичко мина, сега трябваше да чака. Да очаква. Загледа се, на стената висеше в красива рамка тяхна снимка. Арин беше се гушнала в него, седнали на една пейка. Кеми ги беше снимала. Помнеше деня, така ярко, тримата бяха го прекарали в разходки и разговори. Виждаше се в спомена така щастлив, с онази усмивка, която му липсваше от известно време. Тя беше посветена единсвено на Арин. Саме знаеше, че няма да се усмихне никога по същия този начин. Бавно очите му се затваряха и той загубваше представа за времето. Накрая заспа, тялото му усещаше умората и съзнанието му се предаде и се унесе в лека дрямка. Тя се превърна в дълбок сън. Дори сънищата му бяха оплетени и връхлитащи го едновременно и внезапно. Събуди се от звънеца. Бавно тръгна към вратата, а звукът се разбиваше в главата му като му причиняваше адска болка.
     Отключи и отвори. Пред него седеше ниска, млада и симпатична жена. Сънливо той промълви някакъв поздрав, разтърквайки очи.
   - Здравей, Саме.
   - Кафе?! Защото аз няма да откажа! – попита той.
   - Да, ако не те затруднявам. – Тя се огледа – нищичко ли не си пипнал?!
   - Има нещо такова.
     Отиде с него в кухнята и докато той се бореше с кафеварката Кеми го разпитваше.
   - Кажи сега как е работата?
   - Уволниха ме.
   - Ама как така, ти беше най-добрия им репортер.
   - Да, но след всичко, явно не. Прави са, а и аз мисля, че ми трябва малко почивка.
   - Ако ти трябва помощ, винаги можеш да разчиташ на мен. Знаеш с Арин бяхме близки, почти сестри, не бих те оставила в затруднение.
   - Не, за сега нямам нужда от нищо, майка ми ще ми помогне с каквото може, знаеш, че баща ми е зле и продължава да се влошава. Ситуацията не е лека, но това ще е за кратко, скоро ще си потърся работа. Може и тук. Ти как си, още ли си с онзи? Извинявай, не му помня името.
   - То не е за помнене, разделихме се малко след... сещаш се... Аз го преживях също тежко, а той не ми помогна, даже напротив.
   - Ето, кафето. И захар, мляко не мога да ти предложа в моемнта.
   - Не се притеснявай, говори сега, повика ме тук да разговаряме.
   - Просто, аз.. чувствам се виновен! Че не съм бил тук, че не съм обърнал внимание! Че не съм подозирал!
   - Не дей, тя го прикриваше умело, дори на мен не каза до онзи ден. Помоли ме да се срещнем след прегледа. Морална подкрепа, сещаш се...
   - И все пак, не мога да го възприема, разбираш ли, минавам от стая в стая и очаквам да видя лицето й. Лягам в леглото и усещам аромата й, сякаш е легнала до мен, посягам и не намирам нищо. Разкъсвам се, очаквам да чуя гласа й, да докосна ръката й, да я прегърна. Иска ми се да имах това, поне още веднъж. Чудя се кога последно е чула от мен ,,обичам те!", дали го помни, дали го знае, дали си е отишла с тази мисъл.
   - Саме, тя знаеше, че я обичаш, няма как да е било друго. Не се вини за всичко, не можеш да го върнеш. И аз желая. Искам да съм била с нея и да съм я спряла. Но и на дявола да платя, никога няма да се случи.
     Пъстрите й очи се вгледаха в него. Седяха на масата, един срещу друг пред две чаши кафе и пепелник. Саме извади кутията цигари. Взе едната и потърси в себе си запалка. Кеми бръкна в джобчето на чантата си и извади една. Поднесе му огънче. Сега в очите й се вплитаха картини. Детксите им години... Арин и Кеми тичащи по плажа... Разхождащи се по тротоара държейки две еднакви кукли в ръце... Тя плачеща над гроба й, подобно на него, на колене... Виждаше разкъсаната й душа, Арин бе отнела част от нея със своята смърт. Видя копнежите, мечтите й, желанията. Видя всичко, сякаш се взираше в душата й. Чувства, емоции, всичко за което съжеляваше и с което се гордееше. Толкова истинско. Сега как да каже, че е уморен.
     Отпи глътка кафе, като се вглеждаше в умалчалата се Кеми.
   - Знам! – Пресегна се през масата и погали косата й. –Не плачи, моля те! – Не бе я видял да плаче, просто почувства, че й се иска.
     Жената отметна косата си и го погледна очудващо. Погледа издаваше мислите й. Усещаше го променен и прекалено различен.
   - Никой не може да я замести! Ти го знаеш по-добре от всеки друг. Опитах, имаше една жена, дойде на интервю за работа същия онзи ден. След смърта на Арин ни трябваха хора, нещата в Къщата вървяха трудно и я наехме. Много красива жена, мила сякаш докосваше душата на всеки. Ала и тя имаше много на главата си, още не разбирам къде се загуби.
   - Синди?!?
   - Да, така се казваше, от къде знаеш?!
     Саме за пореден път остана вледенен, защо всичко в животът му така се оплиташе. Поколеба се, дали да й разкаже. Реши да й каже, но не всичко. И така започна отново да говори, припомни си за милионен път онзи прекрасно зловещ ден. Саме, беше репортер все пак, знаеше как и точно какво да пропусне, за да не настрои събеседника си негативно и едновремено с това да каже само истината.
   - Интересни съвпадения, не мислиш ли? Съдбата си играе с теб! Не мога да повярвам, че се е самоубила.
   - Ако има Съдба, то тя направо ми се подиграва. Аз нямам живот без Арин. Нямам смисъл, нямам надежда. А Синди с това нейно ,,Очаквай!". Кажи ми какво може да ме очаква. Каква би била една евентуална следваща любов? С моето разбито сърце пълно със спомени - горката жена дето ще пожелае да се захване с мен. Животът е любовта, а любовта за мен бе Арин. Спомняш ли си как ù предложих ? Ти беше там. На онази поляна, когато се направих, че съм си изгубил гривната, подарък от нея, а тя намери кутийката с годежен пръстен. Спомняш ли си какво ми каза. ,,Някой заплес като теб я е изгубил! Трябва да го намерим и да му я върнем!".
   - Ти я целуна и ù каза, че заплесът си ти. И не искаш да му я връща, а да приеме това, което е в нея. Помня, такива неща не се забравят, толкова беше щастлив, когато тя каза ,,Да!", а сега си толкова мрачен и тъжен. Тя не би желала да е така, сигурна съм, че би предпочела да продължиш живота си. Така както те е посъветвала и Синди. Тя е била права за всичко което е казала, на теб, а и сега като се замисля и за всичко споделено с мен. Странна жена беше тя, сякаш когато ме погледнеше кожата ми ставаше прозрачна като стъкло, пред нея  бях без грим, а откакто съм тук - пред теб, отчасти се чувствам по същия начин. Странно!
     Казаното от Кеми замисли Саме. Ами, ако по някакъв начин бе придобил уменията на Синди. Не - беше безумна идея. ,,Няма начин!"
   - Спомняш ли си, да е казвала нещо последния път, когато я видя?
   - Говореше много, каза, че не може повече да издържа, че някой си ù липсвал, че не е трябвало да го отпраща, а да му помогне, мърмореше нещо от сорта. Аз я отпратих да си почине, а тя повече не се завърна. Вече разбирам защо. Да не би да е говорила за теб?!
   - Не знам, Кеми. Може би да, може би не, казах ти с мен сподели, че постоянно се запознава с нови хора, за една година се съмнявам, че ме е запомнила.
     Отвори кутията за цигари отново и посегна да вземе и последната цигара, когато видя нещо още по-странно, свито листче хатрия. Нямаше го преди, а сега беше там. ,,Май полудявам!". Той извади цигарата и я остави на пепелника незапалена.
   - Саме, стана късно, трябва да вървя. Обади се пак скоро. Като решиш да си потърсиш работа също, имам познати в местния весник, мога да ти уредя нещо като за начало.
   - Благодаря ти! Непременно.
     Стана и я изпрати до вратата. Обеща да се чуят пак скоро и тя тръгна. Саме не се стърпя, прибяга до кухнята и разтвори лисчето.

Осъзнавах, че обичаш,
както никой друг в света, ала друга.
Знаех, че милееш
и копнях да бъда твоята утеха.

Но ти не ме потърси,
нито даже малка част от мен.
Влюбен ти не си,
аз ти казах, беше просто запленен.

     Вярно бе, след смъртта на Арин, Саме рядко даже почти не се сещяше за Синди по този начин, като любима, като влюбен в нея, а просто като жената, която знаеше какво се случва. Всеки друг би казал, че той се е почувствал виновен, за това е забранил на себе си да я възприема така. Но Саме знаеше, че тя е права. ,,Господи, какви ги дрънкам, Синди е мъртва, не може да е написала това!". Бавно се запъти към спалнята, отвори нощното си шкафче и извади от там другите две, сравни внимателно почерците, не откри никаква разлика, сякаш не бяха писани на ръка, а от някаква странна машина. Имаше само две възможности: или Синди не ги беше писала или той полудяваше. И като взе в предвид всичко което му се бе случило през деня, беше склонен да вярва във второто.
     ,,Нямам цигари" помисли си той, отклонявайки мислите си от случилото се. Взе си ключовете и излезе от апартамента. Надолу по стълбите не срещна никого, на улицата също беше някак пусто. Отиде до будката с вестници и си купи един. Не поглеждаше продавача от страх да не види нещо и от неговата душа. Влезе в близкия магазин да си купи цигари и тръгна да се прибира. Не разбираше как може да е толкова пусто по това време на деня, беше към 7 :30 вечерта. Влезна в хода и забеляза, че има писмо в пощенската си кутия.  Взе и го разгледа. Нямаше марка, нито печат, само надпис ,,За теб, мили Саме!". Почеркът беше същия!
     ,,Здравей, мили! Когато откриеш това писмо, аз вече няма да съм сред живите. Избрах друг път. Но се надявам, ти да продължиш своя. Искаше ми се да е с мен, но ти не ме потърси, дори не се запита къде съм. Да, и ти си прав, аз не ти оставих нито телефон, нито адрес, никаква следа, просто и аз не ги знаех. Казах ти ,,сбогом", прав си да го твърдиш, но не беше в правото си да ми казваш, че си се влюбил в мен. Срещнах се с още много хора след теб, но ти остави рана в мен, която не можа да зарасне. Ти, със своята наивност, не, не ме разбирай погрешно, не си наивен, просто с мен подходи така, доверчиво и всеотдайно, а аз наивницата ти повярвах. Примами ме да вникна в теб и да те обикна. За мен онзи ден стана мое минало и нищо друго не същесвуваше. Запознах се с Кеми, тя е познавала твоята любов Арин?! Нали? Невероятна жена, искрена и истинска. В живота  хората си слагат безброй костюми, но тя държи само няколко в своя гардероб и все толкова близки с нея. Сигурно вече си ú се обадил, ако има някой, който те познава освен Арин или мен, то това е тя. Година те чаках, макар да знаех, че е безсмислено- всеотдайната ти любов не ми принадлежи. Но знам, че ще принадлежи на някоя друга. Не скоро, някой ден, когато времето отмие спомените и раните хванат коричка. Не, няма да е скоро, но ти обещавам, че ще стане. Не, няма да е същото, няма дори да е и по-добро, просто по-различно, каквото можеше да е с мен. Ала сега е твърде късно, а моята поява беше твърде рано.
     Онзи ден ме попита от къде съм, сега ще ти отговоря: От земята съм, тук принадлежа. Но забравих откъде точно, забравих ,когато станах пионка на Събдата, всичко което виждах и чувствах беше защото бях  ,,Докосната" така ме наричаха: ,,Докоснатата от Съдбата". Тя ми даде силата, но ми отне живота, надявах се ти да ми помогнеш да го върна. Любовта бе спасението, аз се влюбих, но не в правилния човек. Съдбата ме прати при теб, за да разнообразявам скучното ú ежедневие, тя си играе с човешките животи, а на теб ти има зъб. Не обича хората невярващи в нея. Съжалявам за твоята загуба, мили. Искаше ми се да съм до теб. Но ти не ме повика. И вече не мога. А и много време щеше да мине докато ме обикнеш, а аз го нямах. Страхувам се да си помисля, че Съдбата е сторила същото с теб, не бих го понесла, но тя е способна да го направи, така си мисли, че може да усети болката, но се залъгва. Тя е безчувствена. Помолих я да ти остави още един мой стих и него може вече да си получил. Мили, мили, там ли си, четеш ли?"
     Саме беше припаднал на стълбите, държейки писмото здраво в ръце. Никой нямаше да го намери скоро, пустотата на улиците бе на всякъде, сякаш всички бяха в траур и не излизаха от домовете си. Но аз ще ви кажа как продължаваше писмото.
     ,,Дано си там! Обичам те, Саме! Такъв какъвто те видях, по-чиста душа от твоята не съм виждала, бистра и обичаща, солидарна и страдаща. Аз те познавам, затова те обикнах, ти мен не, затова не можа. Сега, аз съжалявам. Обичай, Саме, обичай, моля те, каквото и да правиш прави го с цялата си любов. Живей изпълнен с обич! Така ще се спасиш! Ще ми липсваш също както до сега, аз видях какво изгубих, нежноста, която можех да имам, обичта и загрижеността, отнех си я сама, а може би и нямаше да имам време да я получа. Някой ден ще се срещнем там където отивам, но там ще е и Арин, аз пак ще съм втора, друга и чужда. Но ще мечтая за твоята любов, вечно!"
     Тишина обсеби всичко, замлъкнаха дори шумящите коли на улуцата отвън. Сякаш всичко умря, за да може да се роди отново.

[Arwen]

...нямам думи... все още кожата ми е настръхнала... много завладяващо се е получило... лека мистерия и много тъга... браво мила моя, много ми хареса... продължавай да пишеш, страхотно ти се отдава... прегръщам те!

[Gentiana]

 [ihuuu]

[elf`s_soul]

...нямам думи... все още кожата ми е настръхнала... много завладяващо се е получило... лека мистерия и много тъга... браво мила моя, много ми хареса... продължавай да пишеш, страхотно ти се отдава... прегръщам те!

[gu6] А твоя коментар ме кара да се чувствам невероятно... Никога не съм имала претенциите, че мога да пиша добре... Но това, че смяташ, че ми се отдава, ме радва неземно много :) Благодаря ти, мила моя...

[ihuuu]

Удоволствие е да видя още един прекрасен човек да чете и да хареса нещо написано от мен.. Най-искрени благодарности за отделеното време и внимание.. :)

[dylgokoska]

Наистина е страхотно...Присъединявам се напълно към всичко казано до момента. Поздрави и от мен [bravisimo]