Фрагменти от дневника на Марко Тотев 8

[rado]

По едно време се заговори за колегата Мърфи , който бил прочут в  Америка със своята Маркототевщина. Появи се и книга с изявите му в тази област. Наистина човекът е сродна душа.
Един ден ме стегна шапката и викам:
-   Заминавам за Америка , за да се видя с  Мърфи.
-   Никъде няма да ходиш- само пари ще харчиш- писна веднага жената .  Не и идва на акъла , че може да не се върна , че може да се затрия някъде , че самолетът може да падне и т.н. , но веднага се сети за парите. Много загрижена.
-      Не се притеснявай – казвам и- можем да издадем заедно книга за  Маркототевщината - нещо като    съавторство. Тук в България шансовете да издадеш подобна книга са нулеви , но в Америка...
-     Там са още по- нулеви – отряза ме тя- при твоя кутсузлук дори и некролог няма да ти отпечатат.
Проклета жена...
Въпреки всичко посъбрах някой лев , извадих си виза  и заминах за Америка да търся  Мърфи. След дълго лутане  проучих къде живее и един ден потропах на вратата. Показа се възрастна жена.
-   Търся мистър Мърфи...
-   О , няма го – поясни загрижено тя- Той замина за България . Искал да се срещне с един  свой приятел –мистър  Мар... Мар... Марко  Тотев...

Разминахме се не само с Мърфи . Много разминавания се получиха впоследствие. Междувременно тъщата умряла и аз не можах да присъствувам на погребението . Пропуснал съм този тържествен момент. Избрали ме за най- кутсузлия адвокат на годината – имало разпивки и награден фонд- пак съм пропуснал. Поради стачка на авиодиспечерите,  самолетът закъсня  и  пропуснах конгреса на бирената партия, на който съм един от учредителите. Не успях да присъствувам на окаушването на онова копеле , дето ме вкара в затвора . Оказа се , че е нарушил комфорта на по- големи разбойници от  себе си  и те успели да го натопят по обвинение  за източване на  ДДС , което може и да не е било вярно , но това няма значение. В България може да те осъдят за изнасилване  дори и да си кастриран , но може и да не те барнат  , ако ограбиш демонстративно националната банка.

Общо взето животът се движеше в добре познатия коловоз.  Един ден се видях  в огледалото и не можах да се позная- отсреща ме гледаше едно ошмулено старче. После се сетих , че всичките ми близки са си заминали , дори и тъщата , а следователно сега е мой ред. Вече бях станал много популярен –кой не е чувал за кутсузлията Марко  Тотев – няма такъв. А някой да е чул  , че с нещо е прокопсал – също няма такъв. Мисля , че ще е добре да  ми издигнат паметник пред парламента , за да може, минавайки  народните избраници  да виждат най- напред моята мутра , която да ги вдъхновява  за  творческите им изяви  в законодателен аспект и да знаят в каква карикатура са превърнали  родния електорат.  Починът вече е поет от  пловдивчани , които издигнаха паметник  на местния секссимвол и олигофрен Милю  за густо на всички  "майнички " и  за прослава на градското  ръководство.

" Аберджиите " се обадиха на няколко пъти : Днес ти се замае главата , присвие те сърцето , утре  хванеш запек , проблеми с простатата и пр.  Докторите непрекъснато се заяждат : "това няма да ядеш , онова няма да пиеш; ще вземаш от тези и онези илачи". Майната им.
Напоследък започна да ме заобикаля често , често и поп  Харалампи и ми се чини , че все е учуден  , дето ме вижда още жив.
От погребалната къща " Танатос" също  колчем мина от там и все ме оглеждат внимателно , сякаш ми вземат мярката. Още  малко ще дойде някой от тях и ще ме дръпне за ръкава : "Господине , заповядайте , имаме за вас чудесна стока."
Но аз се инатя и не бързам.
Идват журналисти от местния вестник , тупат ме по рамото и цъкат с език.
-   Как е , как я караш?
Все едно ме питат : " Абе ти още ли си жив?"
-   Карам я някак- отговарям аз – още не съм си довършил мемоарите.
-   Какви са бъдещите ти творчески планове?- хилят се те.
-   Възнамерявам в следващото си прераждане  да се отдам на журналистика. Предпочитам в някой  "жълтурко". Сладка работа – плюеш наляво и надясно  и забавляваш публиката.
-   Ти доби широка популярност- някои я сравняват с тази на Бай Ганьо.
-   Като популярност – може би, но като символика – не. Докато  Бай Ганьо със своето нахалство и простотия  символизира просперитета  на забогатяващите класи  - търговци , мафиоти , политици   и др. ,  моето присъствие в националната памет  се изразява с непрекъснатите неудачи на сиромашията – проблема с кравата и общинския бик.
-   Вярно ли е , че твоят съперник Мърфи те превъзхожда по популярност?
-   Вярно е . По популярност ме превъзхожда  , но не и по кутсузлук. Все пак- живее в Америка , а аз- в България. В България , дори да си  Крали Марко , пак ще си останеш Марко  Тотев.
-   Вярно ли е , че пишеш нещо  мемоарно? Кога ще бъде издаден дневникът?
-   Вероятно никога. Или аз ще умра преди да съм го завършил , или издателството ще се подпали заедно с ръкописите . Възможно е също  някой велик  редактор да го хвърли в коша с отпадъци.
-   Говори се , че преди време  си лежал в затвора  за някаква далавера.
-   По- точно – обратно- лежах в затвора , защото разкрих далавера .  Трябва да призная , че тогава извадих късмет за първи път в живота си. Можеше и да ме гръмнат от засада.
-   Как ти изглежда бъдещето на  България?
-   Розово.
-   Розово? Много странно...
-   Не е странно. Както е известно , розовият цвят  е предпочитан  в някои учреждения  за по- специални услуги...
-   Как виждаш  своето бъдеще?
-   Като куче , кога яде сливи...
С това интервюто приключи.

Напоследък "аберджиите" зачестиха, но само дойдат , поогледат ме , посръчкат ме оттук- оттам и си заминават. Дотегна ми тая работа, един ден ударих в кръчмата някоя и друга ракия  наднормено , след което веднага ми се яви Свети Петър и започна за ме хока:
-   Ти- казва- толкова ли си я закъсал , та пиеш от тези  ментаци ?
-   Ами закъсал съм – викам- с тая пенсия парите не достигат за илачи , а камо ли за свестен алкохол.
-   Ти ги остави сега илачите ; няма да ти помогнат. Но ракията трябва да е от хубав материал и добре отлежала.
-   Чакай, ама нали не е позволено да се внася в рая  ракия ?
-   Абе кой ти говори за рая ? Има време за това.
-   Но аз мислех , че вече...
-   Няма какво да мислиш . Още не си за там . По – точно аз дойдох  тук.
-   Как така , да не са те уволнили?
-   Ами –уволнили... Кой ще ме уволнява мене . Дойдох тук и аз като хората  да пия една ракия. Я се пребъркай и потърси някой лев из джобовете да почерпиш!
Погледнах го по- внимателно. Пелената се повдигна и проумях заблудата си. Не беше  Свети Петър  , а комшията Петър  от долния етаж , дето едно време  преспах по грешка при жена му  без да я докосна.
Срещу мен се хилеше една беззъба старческа   гротеска.  "Баджанакът".

Самият  Свети Петър  изглеждаше друго яче. Побелял хрисим  старец  на златен трон  с ореол и строго  византийско изражение- такъв какъвто съм го виждал по иконите. Ангелите ме замъкнаха направо при него и ме стовариха в краката му. Той ме погледна изучаващо  и отсече:
-   Сбъркали сте – не е този . Това е  Марко Тотев от България ;махайте го , докато не се е съборила оградата на рая!
-   Ама как ?
-   Махайте го по- надалеч да не види шефът, че току виж го наредил между светиите!
Не успях дори да си отворя устата в своя защита. Хванаха ме и ме помъкнаха нанякъде. Мястото , където попаднахме  май беше адът. Наоколо  горяха огньове  , виеха се пушилки , смърдеше на прегоряла мърша , грачеха лешояди – също Столипиново по време на "курбан байрам". А може и да беше... Изоставиха ме пред някакъв  новопостроен  замък  и изчезнаха  "яко-  дим".
Излязоха онези рогатите и ме награбиха. Помъкнаха ме през някакви  дълги коридори и ме изтъпанчиха при самия  Сатана. Още като ме мярна от далеч Сатаната направи гнуслива гримаса и  кресна:
-   Да го махате този! Направо ще съсипе бизнеса ми...
-   Шефе, ама какво да го правим?
-   Дайте го на онзи мушморок- Свети  Петър! Нека той да се занимава с него.
-   Но те току що го доведоха неговите хора . Вероятно и там не го искат.
-   Хм...
Сатаната започна да се чеше зад рогата  и накрая отсече:
-   Не ме интересува. Ако трябва , върнете  го обратно в България - тук не го искам!
Онези веднага ме награбиха и ме  помъкнаха в друга посока.  Захвърлиха ме там  някъде в някакъв друг Ад. После се поогледах внимателно и  установих : Не , не беше същия Ад – беше България.
Един съвет към съотечествениците: " Когато умреш и попаднеш в  Ада, поогледай се още веднъж – може и да не си умрял..."

Какво се бе случило ли? Нямам представа - уж бях умрял. Докато си пиех ракията индивидуално  в битова обстановка  ,нещо ми се завъртя пред очите – видях светлина , после тъмнина  и накрая – нищо. Значи това било – нищо. Дойде докторът, премери пулса ,кръвното ...
Няма пулс , няма кръвно – умрял!
Дойдоха близките и роднините , дойдоха от погребалното бюро "Танатос", взеха ми мярка , нагласиха ме в ковчега , туриха цветя , запалиха свещи и т.н.
После започна едно вайкане: "Най- добрия, най- честния , незаменимия , непрежалимия, нашия мил приятел и т.н." Неутешимата вдовица плачеше сърцераздирателно. Чак ми стана жал.
Дойде и поп Харалампи- той отдавна  имаше мерак да ме опее; най- после му излезе късметът.
После катафалката , процесията , гробищата , циганите – гробари , които се подпираха на лопатите.
....Прочее накрая гробарите съсипаха  това тържествено мероприятие. Провалиха го по най- жалък начин.
Предварително бях  проявил загриженост по повод предстоящото събитие и заделих няколко бутилки ракия  с надпис: "За гробарите".
Ами човек трябва да помисли за тези неща и да се подготви  овреме.
Те , както му е редът , ги изпили , докато копаят гроба  и се бяха накудкудякяли здравата.
После за зла участ  изтърваха ковчега с" непрежалимия покойник" и той се изтърколи върху пръстта  барабар с цветята , бонбоните , салфетките , парцалите и всички други джунджурийки , които трябваше да го придружават  по пътя към вечността.
...Усетих силен удар по главата , сепнах се и се ококорих.
Видях наоколо всичките си роднини ...  Шашнати и изумени.
Не , още  не бях умрял...
И тук не ми провървя.

        Р