Фрагменти от дневника на Марко Тотев 6

[rado]

                 

В университета попаднах съвсем случайно . Изобщо нямах намерение да си блъскам главата с науки  и да чета "дебели книги", повечето от които са пълни с глупости , но докато бях в затвора, просто нямаше какво друго да правя.
Чакайте ! Пропуснах затвора.
Разбира се , преди да  запиша в университета , се наложи  да премина през един друг "университет"- затвора. Опандизиха ме по политически причини. Пълен парадокс – аз , който  абсолютно ненавиждам  политиците  и никога не съм се занимавал с политика , попаднах в затвора по политически причини. Искал съм да свалям правителството.
Всъщност, историята е толкова нелепа, че хич не ми се споменава за нея. Както вероятно се досещате ,  в нея беше замесена жена. Напълно нормално , ами то може ли да се случи някоя гадория  без да е замесена жена.
Пиех си кафето в барчето и четях вестник  , когато се появи тя. Направо си "глътнах граматиката ." Такова красиво парче не бях виждал през живота си. Разкошна блондинка  със синьо сиви очи , прозрачно лице , стройна като фея , дълги бедра , дълги естествено червени ,вълнисти коси.
Дойде направо при мен на моята маса и ми вика:
-   Пия уискито с лед на тъмно и с музика от  Шопен
Отговорих като изкукуригал , без да се замисля:
-   Пия уискито без претенции , но във ваше присъствие.
Мамка му на такъв късмет. Оказа се , че това било парола и аз без да зная съм уцелил отговора. Красавицата веднага ме улови под ръка  и ме поведе нанякъде. Вървях като дрогиран  и  блеех. Помня само , че на вратата се  сблъскахме с млад мъж – държащ вестник- който ни изгледа много учудено. После се качихме в луксозен автомобил , който чакаше отвън и тръгнахме. На къде пътувахме хич не погледнах, дори не си спомням от къде сме минали – мярнаха ми се къщи от богатския квартал . Озовахме се в  подземен гараж, после в асансьор и накрая –в разкошен  мезонет.
Обстановката беше  шашваща. Великолепен будоар, персийски килими, мека мебел с неизвестен произход, оригинални картини от популярни български майстори ,музика от  Шопен, уиски...
Зинах и се втрещих.
След малко хубавицата излезе полугола от банята и ме помъкна към спалнята . Предадох се.
Известно време след това , докато реанимирах , нахълтаха едни типове  с качулки  и пищови, награбиха ме и обявиха , че съм арестуван. Обвинението беше недвусмислено -заговор срещу народната власт.
Какъв  беше този заговор , така и не проумях. И до сега все още не съм много на ясно. Оказа се впоследствие , че ефирната дама  била любовница на някакъв  дипломат , че дипломатът участвувал в заговор , че аз съм му бил помощник , че намерили изобличителни материали в мезонета и т.н. Иди разправяй , че си невинен. Аз  никога не съм го виждал и дори не съм го и сънувал този дипломат. Но кой ще ти повярва – онези инквизитори ме размазаха от бой да им разкрия тайните на заговора. Щом – значи –знаеш паролата , ти си участник . Обяснявай им колкото си щеш на тъпите ченгета, че нямаш нищо общо. Също като в онзи виц за  Гарабет , само че не ми беше до вицове.
Осъдиха ме като "народен враг " и ме вкараха в панделата  с доста тежка присъда.  Две години по- късно ме освободиха , защото случайно  заловили истинския  участник –същия онзи ,с когото се бяхме сблъскали на вратата на барчето. Цели две години в затвора без никаква вина. Накрая дойде в килията  един много елегантен шеф- вероятно ченге с висок ранг , усмихна се любезно и обясни:
-   Станала е малка грешка. Надявам се , че няма да го правим на политически въпрос...
Настръхнах от  наглостта на подобно изявление . Да те тормозят, да ти съсипят живота  поголовно и накрая да те потупат съчувствено по рамото: "Станала е малка грешка".
Отговорих  злобно и безцеремонно:
-   Мръсно копеле, искаш да кажеш , че мога само да  "пия една студена вода"...
-   Нещо такова – изхили се той. И си замина.
Освободиха ме с множество извинения , но цял месец по късно. Докато се задвижи процедурата , докато се насрочи ново дело , докато минат обжалванията ,докато вземат решение и т.н. и т.н.
Обикалях като бесен  из коридорите на затвора – вече не ме заключваха в килията – и псувах наляво и надясно. Псувах  държавата , властта ,законите, съдебната система , шефовете – всички . В затвора получих пълна свобода на словото, което не беше възможно навън.  Но не ме съдиха повече за заговор. Просто не ми обръщаха внимание.
В деня на  освобождаването , директорът на затвора , когото често биех на шах с всичката си злоба, дори ми предложи работа  там. Естествено  като надзирател. Благодарих му и си тръгнах.
На изхода ме чакаха други ченгета . Пак ченгета- те просто си личат по мутрите.
Предложиха ми работа като сътрудник към тайните служби . Тоест – да ме завербуват  , понеже съм бил "наше момче". Бяха дори ми измислили агентурно име – "агент Марио " или нещо подобно . Разгеле , излезе ми късмета . Агент Марио. Изпсувах за последен път  и си тръгнах.  Тогава хич не проумявах , че са ми изфабрикували  агентурно досие , което ще ме следва цял живот. Много по- късно  го разбрах. Но пребиваването ми в панделата си имаше и своите положителни страни. Запознах се с множество интересни личности  - като почнеш от разни рецидивисти  , кокошкари, взломаджии и свършиш с  литератори , журналисти , бивши генерали и професори по  гражданско право , попаднали там  по политически причини  или просто станали неудобни някому и  наклеветени. Освен това се запознах  подробно и почти наизустих наказателния кодекс, следвайки препоръките на Остап Бендер .Прочетох много книги , на които  преди никога не бих обърнал внимание  , поради блажената си простота , дори написах нещо свое – автобиографично ,което  после се загуби някъде. В действителност ,затворът ми отвори пътя към университета. Ако бях разчитал само на знанията  си ,  получени в училище , щях да стигна най- много до равнището на  шофьор или зидаро –мазач. Но знанията , получени в затвора се оказаха трайни .
С мен се бяха занимавали педагози , литератори , дори онзи професор по право – моят съкилийник- ми изнасяше цели лекции. Така че въпреки смехотворната си гимназиална диплома  , на приемния изпит се оказах на върха. Да си призная , кандидатствувах най-вече заради моя съкилийник професор  Шишков , който беше с дългогодишна присъда  от някакъв " народен съд " и все се надяваше  , че като стана адвокат  ще заведа ново дело по неговия случай  и ще го измъкна от затвора. Аз също се надявах това да се осъществи , но малко преди да се дипломирам, човекът почина – бог да го прости. Успях само няколко дена преди това да  му отида на свиждане ; беше много болен , прегърна ме и заплака.
Разбира се , присъствувах на погребението , където го видях за последен път.
И , което беше най гадното , година по- късно го реабилитираха . Дори го обявиха за голям български  учител и патриот, напечатаха му трудовете , издигнаха му паметници и започнаха да им се кланят.
Може да прозвучи парадоксално , но  завърших право без проблеми , при положение ,че ходех много рядко на лекции и се явявах на изпити , когато си искам. Някои неща ги знаех дори по- добре от лекторите. Има си хас да киснеш цели две години  и кусур в затвора и да не ги знаеш.
Имах проблеми само с жената на един професор- също преподавателка , но в друг факултет –млада и много хубава жена. Тя ми налетя внезапно  по време на един бал  в аулата на университета. Беше леко пийнала и по време на танца направо ми се обясни. Самотна била , нещастна била ; онзи дърт пергиш напълно я изоставил  и се подветрил по разни студентки.
Е , братя , няма спасение . Какво да правя , започнах да я утешавам. Разбира се , утешаването продължи на друго  място  и тя- съвсем  утешена – заяви , че остава при мен. Ами сега ?!
Ето  че станахме баджанаци и с професора ; то май че ми е тръгнало в тази посока  и не виждах изход от положението.
Самият професор  усети това много  скоро  , но реакцията му беше изненадваща. Един ден ме извика при себе си и ,докато мигах и подсмърчах гузно , направо ми обясни играта:
-   Не се притеснявай-  всичко е наред. Като всеки нормален човек и тя има нужда от това , поради което не и се меся. Вече съм стар и не мога да се справям  така че...
Продължих да мълча и да си гледам върховете на обувките . Това изказване ми прозвуча малко нелепо на фона на информацията , която имах. Знаех, че старият пръч обича да се занася по студентките, а някои от тях са дори отзивчиви. Разказват , че доста добре се справял , въпреки възрастта си. Усетих само , че  нещо ме премята , но какво беше , отначало не проумявах.
-   Е да , не е уместно веднага да се развеждаме с нея, но може и до там да се стигне – продължи той  - така че ще ви трябва квартира- по- голяма и по- хубава  от твоята.
Аха загрях. Значи той направо ми я прехвърля. Ами как няма да я прехвърля като се е подветрил  по едно кошмарно гадже –студентка в първи курс от факултета по журналистика. Пустият му старец...
Проумях, че няма отърваване от този капан. Дори не  се и опитвах да се отърва. Оставих се на течението. Всичко се нареди  от само себе си. Скъпа квартира , млада и хубава жена  и аз – перспективен бъдещ юрист Бях се примирил и предал. Избавлението дойде от съвсем неочаквана посока. Професорът ни плащаше наема , само и само жена му да стои настрана  от неговите заигравания. Но явно беше надценил възможностите си . Преуморил се- заваллията -и направил инфаркт. В най- решителния момент. Онази хубавица веднага изчезнала "яко -дим",а буйният любовник се оказа в реанимацията. Съобщението се получи още същата вечер. Старият бил в съзнание –молеше и се и хленчеше по телефона  жена му да отиде  при него в болницата. Сетил се за нея най- после. И тя ...отиде. И не се появи на следващия ден . На по -следващия – също. Когато се е появила , мен вече ме е нямало.
Възползувах се от подходящия момент и си събрах багажа – един куфар с непрани гащи , няколко книги и толкова. Дим да ме няма... Преместих се в квартирата на един приятел и се покрих – цял месец не ходих на лекции. Междувременно  професорът прескочил трапа и бил изписан от болницата  , но си седял в къщи и  една медицинска сестра се грижела за него . А благоверната му съпруга хукнала да ме търси , но след като не ме намерила , намерила друг човек.
Познавах го – едно много тъжно момче от факултета по математика , което нямаше нито приятели , нито приятелки – момичетата бързо го изоставяха , защото  беше бедно като църковна мишка , а освен това нито пиеше , нито пушеше , нито ходеше по кръчми . Изобщо – нищо.
Зарадвах се за това момче- беше попаднало тъкмо на място . Определено се зарадвах и за нея- този щеше да  и бъде верен до гроб.

На абсолвентската вечер се запознах и танцувах с ...бъдещата си съпруга.
Мамка му- хич да не бях ходил на тази абсолвентска вечер. Помня , че се напих и танцувах с тази и онази . На сутринта се събудих с жестоко главоболие  и с някаква усмихваща се кака в леглото.
Усмихваше се нежно и ме галеше . Тая  пък от къде се взе? Опитвах се да си спомня и си спомних нещо смътно. Виждал съм я и друг път по коридорите на  "Алма  матер", но не съм обръщал внимание .
Затова пък тя е обръщала внимание и то- много сериозно .
Отличничка от факултета по театрално изкуство . То е ясно , след като успя да ме издебне пиян  и да се напъха в леглото ми . Няколко дена по- късно обяви , че е бременна. Шах и мат.
Формулата е следната:
" Ако откриеш в гащите си лайно , недей да обвиняваш съдбата или гащите. Предстои ти среща с представители на държавната администрация."
Там ти прочитат една проникновена тирада , пускат  ти  Менделсоновия  марш и те карат да подпишеш един договор ,съгласно който доброволно  се лишаваш от свободата си . Нещо подобно на затвора , само че тук присъдата е доживотна  , а прокурорът продължава  да осъществява контрол  над постъпките ти , решенията ти и парите ти.  Най вече...
Ситуацията  горе долу е следната . Прескачам този  мрачен период от моя живот и продължавам по- нататък. "Колегата " Нушич е приключил до тук автобиографията си с мотива  , че след встъпването в брак  , човек повече не може да има собствена биография. Вероятно е прав.
Въпреки това  не възнамерявам да приключвам до тук , но някои епизоди ще съкратя максимално- запознанството с тъщата , роднините , запознанството ми ,ако щете ,със собствената съпруга и т.н.
Защото за разлика от повечето представители  на мъжкото съсловие, които успяват да се запознаят със съпругите си още преди брака , което не означава , че ги познават добре, аз направих това след него , което още повече усложнява нещата – тоест първо се ожених , а след това се запознах , съгласно известния  Маркототевски принцип – всичко да върви на терсене. Добре , че не ме накараха да се обяснявам в любов –съвсем щяхме да я втасаме.
Голям майтап падна на тържеството , когато баща ми се появи пиян като талпа и се хвърли да целува ръка на тъщата , но се препъна , падна в обятията и и заспа моментално. Няколко души с голям зор  успяха да го откъснат от нея , защото  в просъница се бе впил като кърлеж  и за малко не я разсъблече.
Той единствен внасяше живец във всеобщата меланхолия на това тържество.
Както предвиждах ,нещата не потръгнаха  още в самото начало.  Кандърдисаха ме да се  примиря със съдбата на заврян зет , защото булката беше една на мама и на татко, а освен това професионалното  израстване и на двамата изискваше  пребиваването в голям град. Това ме погуби окончателно.
Женен и заврян зет...
Естествено , с жената много скоро започнахме да разговаряме на различни езици. По-точно тя говореше или се караше , а аз мълчах. Какво може да се очаква от един заврян зет? Обувките ми винаги бяха обърнати по посока към  изхода и когато ме попитаха защо е така  отговорих без да се замисля:
-   За да мога  , ако се наложи , да изчезна по- бързо.
То се знае – наложи се многократно, но за съжаление , не се възползувах, дори , когато ми се изясни , че не е била бременна. Вероятно  трябваше да минат столетия при моето волско търпение , за да предприема нещо сериозно ,но накрая свикнах , както магарето  свиква с тоягата.
От своя страна  тъщата непрекъснато наливаше масло в огъня. Дърта вещица – все аз и бях  виновен за неразбориите и неудачите в тази къща. Чух я веднъж да приказва с жената на висок глас в другата стая :
-   Как можа да ми го домъкнеш тоя  селяндур в къщата... Бях ти намерила един доцент , един дипломат , един режисьор, ама ти като не слушаш , чукай си сега главата!
Лаеше непрекъснато срещу мен. Когато не може да си намери очилата, защото ги е захвърлила някъде , виновен съм аз- преместил съм ги , когато  потроши някоя чиния в кухнята , виновен съм аз – не съм  я поставил където трябва, когато изгори котлона или се потроши бравата , виновен съм аз , когато кучето  намъкне мръсотия в къщи или се изсере на килима , пак аз съм виновен- все едно , че аз съм им го домъкнал това куче в апартамента.. То поне да приличаше на куче  , ами беше някаква проскубана дърта мъстия – някога трябва да е било пудел. На всичкото отгоре ме караха да го извеждам на разходка в кварталната градинка , гаче си нямам друга работа – само то ми липсва. Отървах се когато изгълта някакви лайна край контейнерите за смет и взе , че умря. Вероятно някой беше изхвърлил нещо отровно и то го намерило. Бабичката нададе кански рев , когато  то  "удари куйрука".
-   За нищо не те бива , даже едно куче не можеш да гледаш като хората !
Слушам  я  и си мисля .  Ако бях аз  умрял вероятно щеше да се радва , но за кучето пищи и се тръшка. Вкиснах се и се озъбих:
-   Ами и то е дърто като тебе ; дошло му времето да мре и умряло.
-   Ти как смееш да ми говориш така – къде се намираш !-  виеше тя съвсем освирепяла . Към нейния вой се прибави и воят на жената.
Взех си шапката и отидох в кварталния клуб , където се събират пенсионерите  и безделниците , за да играят карти и табла.
Паднах от смях , когато се върнах  и разбрах какво са направили двете умници- майка и дъщеря: Напъхали трупа на кучето в един найлонов чувал  и го погребали в горичката извън града. Даже курдисали дървен кръст на гроба с надпис "Рекс", палили свещи и раздавали курбан. Викнали дори поп да го опява , но попът само се изсмял  и си заминал. Ами то – господ  като иска да накаже някого , първо му взема акъла.
Отначало се посмях доста , но после като размислих , смехът ми помръкна . " Ами ти – рекох си – бе Марко , като не си куче  как мислиш да живееш  между такива хора ?"
Не можах да си отговоря на този въпрос. Въпросът остана открит.
То се знае тъщата често ходеше да плаче на кучешкия гроб и , което беше най- гадно , викаше ме да я придружавам. Ако бях аз умрял  ,нямаше хич да припари на гроба ми , но за кучето се скъсваше от рев. Приятелите  ме съсипаха от майтапи , като разбраха за моите кучешки подвизи. Накрая ми дойде до гуша и и казвам:
-   Зает съм ,имам други грижи. Защо не ходиш сама при кучето си?
-   Ами страх ме е – отговаря тя- може някой да ме нападне.
-   Не бой се – успокоявам я – той като те види , ще избяга...