Апатия

[Diablos]

Апатия... Говорим си колко безразлични сме към почти всичко, а същевременно за пръв път от седмици насам не се чувствам скапан, ненужен, безличен дори...

Усмивка... Виждам много такива всеки ден... И аз се усмихвам, когато съм с усмихнати... И ще излъжа, ако кажа, че това е от онези гримаси, които насила правим, за да прикрием стаената тъга... Не, искрено се усмихвам. Но не изпитвам удоволствие от това... Нали знаеш как във всеки разговор, независимо колко много неща искат хората да си кажат, настъпва миг на неловко мълчание? Дори да продължи само 2 секунди, усещам как усмивката се стопява... Как я забравям... Изглежда ми скапана, ненужна, безлична... След това разговорът си продължава със същия весел тон, но мислите ми продължават да се насочват към двете секунди всеки път, когато чуя тишината...

Апатия... Говоря ти колко естествено изкуствена е усмивката ми, а същевременно ти ми се усмихваш, аз ти отвръщам със същото и нямам представа как съм могъл да се чувствам така...

Радост... Всеки ден се радвам на нещо... Но най-истинско е чувството, когато в мислите си ти споделям мига си щастие... Съзнанието е чудно нещо... Как може да обрисува нещата точно по начина, по който ни се иска... А после не ти разказвам нищо... Защо? Може би от глупост. Не мисля, че би ти било интересно и че би те развеселило и теб... Може би от предпазливост. Страхувам се, че ще ми посочиш нещо, което съвсем умишлено съм пропуснал, наслаждавайки се, и което може да ме върне на земята... Да, дори и моите приземявания не са винаги безболезнени... Макар да се опитвам да не го показвам... Защо? Може би от страх. Не искам да чуя, че съм безполезен...

Апатия... Уж нищо не ти разказвам, а ти споделям толкова много... Защо? Може би от егоизъм... Опитвам се да си представя, че се усмихваш, защото си с мен, а не с някой друг. Понякога си мечтая това наистина да е така... Защо? Може би от страх... Че ще осъзнаеш колко по-хубаво е било всичко за теб, когато мен ме е нямало... Искам да го проумееш и не искам. Защо? От егоизъм. Защото когато си тръгнеш от живота ми, всичко ще се промени...

Сън... Липсваш ми. Липсваш ми, когато не мога да те чуя и за ден. Глупости, ден... Всеки час треперя, стискайки телефона и очаквайки любимата ми мелодия... Липсваш ми, когато се събудя и знам, че няма да те видя днес. Липсваш ми, когато усещам как се отдръпваш от мен. Липсваш ми, когато съм буден. Затова спя с отворени очи всеки ден. Тогава не ми липсваш. Защото съм с теб... макар и само на сън...

Апатия... Говоря ти, че те сънувам, а знам, че не трябва да е така. Извинявай... Не мога да съм апатичен към теб... Но няма да си позволя да искам нещо.

[kalista]

Браво Яшо  [gu6] [flowers]

[Diablos]

Тенк ю  [bunny4][gu6]

[Jane]

Хммм.. Много е истинен този текст.
И е толкова откровен.. цяла изповед.
Грабва, .. браво!;)

[Diablos]

Ами... имах нужда някак да ги излея тези мисли.. :}
Мерси :}

[Gentiana]

[bravisimo]

[Diablos]

 [usmivkaa] [slun]