В памет на Кърт Вонегът

[ivorysoul]

И тъй, един ден някаква рекламна агенция (май беше на ,,Фолксваген") се обърна към мен с молба да напиша послание до нашите наследници, които ще обитават Земята след сто години. (За същото бяха помолени още един куп мъгляви футуролози като мен.) Текстът на това послание щял да бъде използван в поредица от реклами в списание ,,Тайм" (там нямам приятели). Ето какво сътворих:

,,Дами и господа от 2088 година след Христа,

Базирайки се на предположението, че ще приветствате няколко мъдри думи от миналото, ние — представителите на ХХ век, решихме да ви ги изпратим. Помните ли съвета на Полоний от шекспировата драма «Хамлет»? — «Най-важното е ти да си повярваш...» А какво ще кажете за инструкциите на свети Йоан Богослов? — «Имайте боязън от Бога и прославяйте името му, защото идва Неговият съд.» Най-добрият съвет от моята епоха, не само за вас, а и за всички след вас, е една молитва, която са използвали алкохолиците, борещи се с порока: «Господи, дай ми смирението да приема онова, което не мога да променя, смелостта да променя онова, което мога, и мъдростта да правя разлика между тях...»

Според мен нашият век не борави с мъдростта толкова свободно, колкото са го правили предшествениците ни. Вероятно защото ние сме първите, които получават достоверна информация за човешкото състояние: колко сме на брой, колко храна можем да създадем, колко бързо се възпроизвеждаме, какво ни разболява, от какво умираме, каква е степента на пораженията, които нанасяме на въздуха, водата и почвата — основните неща, от които зависи животът, колко дива и безсърдечна може да бъде природата, и прочие, и прочие... Кой би могъл да прояви мъдрост и смирение при толкова много лоши новини?

Най-травмиращата новина лично за мен беше тази, че Природата изобщо не е природозащитник. Тя изобщо не се нуждае от помощта ни, за да унищожи тази планета, а после да я изгради отново — по различен начин, който може и да не е по-добър, що се отнася до живота. С помощта на светкавици Природата предизвиква огромни горски пожари. Разтопена лава покрива огромни площи плодородна земя. След което тя може да изхранва хората толкова, колкото един асфалтиран паркинг в центъра на града. Преди известно време Природата разтопи ледниците на Северния полюс и ги изпрати да погълнат големи части от Европа, Азия и Северна Америка. Нищо не й пречи да го направи отново. В момента тя се е заела да превръща африканските ферми в пустиня, но всеки момент е готова да ни изпрати някоя огромна приливна вълна или пък нажежени камъни от космоса. Тя не само е унищожила с един замах уникални форми на живот, тя е пресушавала океани и е потопявала цели континенти. Ако хората смятат Природата за свой приятел, врагове изобщо не са им нужни...

Ще ви кажа и нещо друго, което трябва да е добре известно не само на вас — хората от следващия век, но и на вашите внуци и правнуци. Когато нещата опрат до сравнение между обема на живота на дадено място с количеството на необходимата за този живот храна, Природата е безмилостна. Затова се запитайте какво сте направили вие и Природата по отношение на свръхпопулацията. Ние тук, през 1988 година, виждаме себе си като нов вид ледник — топлокръвен, умен и изобретателен, готов да се натъпче с каквото му попадне пред очите, а след това да прави и любов. В резултат удвояваме размера си...

Като се замисля, стигам до заключението, че едва ли искам да чуя какво сте направили по въпроса за огромното количество хора, които зависят от силно ограничени количества храна.

Хрумна ми една налудничава идея, която много искам да споделя с вас: възможно ли е да сме създали всичките тези ракети с водородни заряди и да сме ги насочили един срещу друг, само за да забравим главния въпрос на нашето време: докъде ще стигне жестокостта на Природата?

Днес, след като вече имаме възможност за известна точност в преценките си относно бъркотията, която наричаме «живот», единственото ми пожелание към вас е да не си избирате за лидери разни глупави оптимисти. Те вършеха работа, само докато не бяхме наясно какво всъщност става — тоест за един период от човешката история, продължил някъде около седем милиона години. Дори в моето време подобни глупави оптимисти оказаха катастрофално влияние върху обществените институции, на които предстоеше истинска работа.

Днес на нас не ни трябват лидери, които обещават съкрушителна победа на Природата чрез опазване на тъй наречената «околна среда». Трябват ни други. Такива, които имат куража и интелигентността да предложат на земните жители условията за капитулация, които поставя Природата.

Ето ги:




1. Снижаване броя на населението и запазване това снижение на стабилно ниво.

2. Пълно спиране на замърсяването на въздуха, почвата и водата.

3. Прекратяване на подготовката за всякакви войни и обръщане към истинските проблеми.

4. Учете децата си, а едновременно с това и себе си, как се живее на една малка планета, без това да доведе до нейното унищожение.

5. Престанете да вярвате, че науката ще реши всичките ви проблеми, стига да хвърлите в нея някой и друг трилион долари.

6. Престанете да вярвате, че вашите правнуци ще бъдат окей, независимо от начина, по който вие самите рушите и пилеете това, което имате. Изхвърлете от главите си фантазиите, че те ще се отърват от вашето наследство, като скочат в космическите кораби и се преселят на някоя нова планета. Това са ПЪЛНИ глупости!

7. И така нататък, все в този дух.




Дали не съм прекалено песимистичен по отношение на живота след сто години? Може би съм прекарал твърде много време в компанията на учени и твърде малко — в компанията на хората, които пишат предизборните речи на политиците? Доколкото ми е известно, през 2088 година с лични хеликоптери или ракетни колани ще разполагат дори и просяците... Никой няма да тича с изплезен език, за да не закъснее за училище или за работа, всички най-спокойно ще си гледат телевизия, ще натискат различните клавиши на компютрите си, които са свързани с абсолютно всичко, а после ще си пият портокаловия сок през сламка, като днешните астронавти..."

Така свършва писмото ми до хората, които ще живеят на Земята през 2088 година. Лили Вонегът може би ще бъде жива да го получи. Е, тогава трябва да е на 105 години, ама кой знае!

Дал съм на света предостатъчни поводи да се чувства нещастен, но въпреки това реших да продам на списание ,,Лиър" следния букет от слънчева светлина и бликащ смях:

"В детската приказка ,,Белият елен" на покойния американски хуморист Джеймс Търбър кралският астроном докладва, че звездите угасват. Но на практика звездите са си на мястото, а кралският астроном е ослепял от старост. В същото състояние е бил и Търбър, когато е писал тази приказка. И просто си е направил мрачна шега, създавайки някакъв старец, който си въобразява, че животът свършва не само за него, а и за цялата вселена. Вдъхновен от Търбър, аз реших да открия подобен старец, който пише на темата за свършека на света (или поне на собствената му страна) и да го нарека ,,кралски астроном"...

После, след като си дадох сметка, че аз самият съм такъв старец, реших, че може би е по-добре сам да опитам да напиша такава книга. Но ми е трудно да следвам стандартната формула на успешната ,,кралска астрономия". Формула, която е родена Бог знае кога, може би преди откриването на печатарската машина, станало преди две хиляди години в Китай. И тя, разбира се, гласи следното: НЕЩАТА НЕ СА ТОЛКОВА ДОБРИ, КОЛКОТО БЯХА НЯКОГА. Младите хора не знаят нищо и не искат да знаят нищо. Настъпва ерата на стръмното спускане надолу.

Но наистина ли е така? Когато бях дете, вестниците почти всяка седмица съобщаваха за някой черен, когото са линчували, а извършителите почти винаги оставаха ненаказани. Още тогава в родния ми Индианаполис съществуваше строг апартейд, далеч по-строг от този, който наблюдаваме в Южна Африка днес. Повечето големи университети, включително тези с общонационално значение, отказваха достъпа на евреи по единствената причина, че са евреи. Дълги години в техните факултети нямаше нито един евреин, да не говорим за чернокожи.

Ще задам един въпрос, на който моля президента Рейгън да не отговаря: ТОВА ЛИ Е ДОБРОТО СТАРО ВРЕМЕ?

Когато бях дете, преживях и Голямата депресия. Тогава по болезнен начин открихме един прост закон — просперитетът не е съпътстващ свободата субпродукт. И в онези години книгите на разни кралски астрономи се радваха на успеха, на който се радват днес. В тях, също като в днешните, пишеше, че страната се разпада, защото младите хора вече не четат Платон и Аристотел, Марк Аврелий, Свети Августин, Монтен и всички останали мислители, благодарение на чиято колективна мъдрост са били поставени основите на достойното, справедливо и продуктивно общество.

По време на Голямата депресия кралските астрономи твърдяха, че лишените от подобна мъдрост Съединени американски щати не са нищо повече от съединени щати на глупави радиопрограми с награди и на музика, дошла при нас директно от африканските джунгли. Днешните кралски астрономи твърдят горе-долу същото: че живеем в страна на телевизионните шоута и рокендрола, а от това състояние до деменцията има само една крачка. Аз обаче смятам, че безкритичното уважение към древните мислители е нещо доста опасно и ще ви кажа защо. Защото всички те, почти без изключение, са били убедени привърженици на тезата, че жените, бедните и представителите на малцинствата имат място на тази земя, само за да работят до изтощение, да бъдат верни слуги на мъжете от бялата раса, които единствени имат право да вземат важни решения и да бъдат лидери на останалите...

Върху подобна мъдрост може да се гради философията единствено на мъжете от бялата раса. За съжаление тя може да се открие на почти всяка страница от Светата Библия...

Миналата седмица присъствах на официален обяд в чест на заместник-председателя на Съюза на филмовите дейци в СССР — един много любезен и мил човек, изпълнен с оптимизъм за бъдещето. По време на обяда го затрупваха с въпроси за гласността и всичко останало. Наистина ли ще има по-голяма свобода в родината му? Какво ще каже за политическите затворници, които все още са в Гулаг и психиатричните болници? Ами за евреите, на които не позволяват да емигрират? И прочие, и прочие...

Човекът отвърна, че експериментът за повече свобода и справедливост едва започва, но в областта на изкуството вече се забелязват оптимистични неща. Вдигната е забраната върху всички доскоро неодобрени от властта книги и филми. А търсенето на книги с дисидентска тематика е толкова голямо, че в страната се изпитва остър недостиг от хартия. Хората на изкуството и интелектуалците са изключително въодушевени, но това не може да се каже за обикновените трудещи се, за които свободата на словото не е стока от първа необходимост. Те изчакват да видят дали гласността ще подобри живота им по някакъв начин — дали ще могат да получават по-добра храна и подслон, по-хубави дрехи, автомобили, домашни потреби и всичко останало от този род. За съжаление тези неща не били сред непосредствените придобивки на свободата...

Алкохолизмът в тази страна представлява не по-малък проблем от алкохолизма и употребата на наркотици тук, у нас. Това са проблеми на общественото здраве, които нямат нищо общо с политическите свободи.

Това, което става там, действително е добро. Народът на тази велика страна може би най-сетне ще получи свобода, за която предшествениците му дори не са сънували. Ако този експеримент продължи достатъчно дълго (само шепа хора са в състояние да го прекратят завинаги), можем да очакваме, че съветските граждани скоро ще разберат една от основните истини на живота. А именно, че свободата, както и добродетелността, могат да носят не само удовлетворение, но и разочарование. Тук, а и из почти целия свят, хората се стремят към далеч по-материални награди...

След официалната част аз се впуснах в известни разсъждения относно продължаващия вече две столетия експеримент със свободата в собствената ми страна. Съветският съюз е ,,рай за работническата класа" едва от 1922 година — по едно съвпадение годината, в която тук — в Страната на свободата, съм се родил аз.

Казах на нашия гост (с помощта на преводач), че Съветския съюз може би не се справя толкова зле, тъй като в моята родина робството е останало законно цели сто години след Декларацията за независимост. След което добавих, че дори обожествяваният Томас Джеферсън е бил робовладелец...

Не казах нищо за геноцида над индианците, станал по времето на прадядо ми. Това би било прекалено. По принцип не обичам да говоря, а дори и да мисля за това. Слава Богу, че и в училище не го изучават в подробности...

В моята родина също тече експеримент по отношение на гласността. Неговата цел е да превърне жените и представителите на етническите малцинства в равни на белите мъже, при това по цивилизован и хуманен начин, в пълно съответствие със законите. Това би обрекло на забрава постулатите на древните мъдреци, чиито трудове нашата младеж уж загърбвала за сметка на рокендрола.

Струва ми се, че най-подходящият отговор на американския народ по повод обвиненията на кралските астрономи в този смисъл трябва да звучи така: ,,Почти никой от древните мъдреци не е вярвал искрено в равноправието, вие също. Но за разлика от вас, ние вярваме в него!"

Липсва ли ми нещо от Съединените щати на моята младост? (Ако не се брои самата младост, разбира се.) Да. Едно нещо ми липсва толкова много, че едва издържам: свободата и невежеството по отношение на тъжния факт, че съвсем скоро човешките същества ще превърнат тази влажна, синьозелена планета в необитаемо място за човешки същества! Нищо не може да ни спре. Ние ще продължаваме да се размножаваме като зайци. Ще продължаваме да развиваме технологии с непредвидими странични ефекти. Ще правим козметични ремонти на огромните си градове, които вече са започнали да се разпадат. Ще продължаваме да чистим само малка част от мръсотията, която произвеждаме...

Да речем, че след стотина години тук ще пристигнат човечета с летящи чинии или ангели, само за да открият, че сме изчезнали като динозаврите. Какво послание да им оставим? Какво да издълбаем с огромни букви по стените на Големия каньон?

Ето ви предложението на един смахнат старец:

АКО НЕ БЯХМЕ ТОЛКОВА МЪРЗЕЛИВИ И БЕЗОТГОВОРНИ, МОЖЕ БИ ЩЯХМЕ ДА СЕ СПАСИМ.

Към което спокойно бихме могли да добавим:

И АКО НЕ БЯХМЕ ТОЛКОВА ЕВТИНИ...


Из интервю:Въпрос: — Каква е вашата представа за пълно щастие?

Отговор: — Да си представя, че нещо някъде иска да съм щастлив тук и сега.
В. — На кого сред все още живите ни съвременници се възхищавате най-много?
О. — На Нанси Рейгън.
В. — Кой от недостатъците на хората осъждате най-силно?
О. — Социалният дарвинизъм.
В. — Каква кола карате?
О. — Хонда акорд, модел 88-а година.
В. — Коя е любимата ви миризма?
О. — Онази, която се разнася от задната врата на пекарната.
В. — Коя е любимата ви дума?
О. — ,,Амин".
В. — Коя е сградата, която най-много харесвате?
О. — Централата на ,,Крайслер" в Манхатън.
В. — Коя дума или фраза използвате най-често?
О. — ,,Извинете".
В. — Кога и къде сте се почувствал на върха на щастието?
О. — Беше преди десетина години. Финландският ми издател ме заведе в един малък хотел, разположен на границата с вечно замръзналите земи в страната му. Излязохме да се поразходим и попаднахме на храсти с узрели къпини, които бяха замръзнали направо на клонките. Топихме ги в устата си. Изпитах чувството, че нещо някъде иска да сме щастливи точно там и точно в този момент...
В. — Как бихте си пожелал да ви настигне смъртта?
О. — В самолетна катастрофа на връх Килиманджаро.
В. — Какъв талант най-много бихте искал да притежавате?
О. — Да свиря на чело.
В. — Кой според вас е божият дар, който най-малко ценим?
О. — Зъбите.

[stranger]

Ще си призная, че в случая ми беше интересен :)