Верблюдът може да превърне в пясък и най-зелената градина на приятелството

[XpucTuH4eTo`]

                    "Извънредно много съм затруднен с тези хроники и със самото название верблюд...Никой не знае каква форма има той, каква е неговата големина, какъв цвят и какъв мирис има."
                     Верблюдът се появява там, където вярват в него. Появява се и изчезва като призрак, за който всички говорят, но малцина са виждали. Той е причината Луната да грее толкова пуста и самотна, той е удавил великата Атлантида в безмилостната си прегръдка и от неговата утроба се е родила мъртвата Сахара. Не змия, а верблюд е изкушил Ева и пак верблюд е бил черното цвете в душата на Каин Братоубиеца. Той е насмешката, която виждали хората, когато разбирали, че са преследвали миражи. Той е парче от едно криво огледало, което попадайки в очите, ранява душата и не й дава покой. Той е разрухата, илюзията, загадката и реалността. Но защо е изчезнал в дните на най-голямото си величие и къде е сега? Защо е отворил врати за едно ново време, където той няма власт?
                   Съществуването на верблюда е една загадка. Загадка е също факта, че дори в неговите покои от пясък и пустота има капки живот. Те са като малки цветя, поникнали между тонове лед-малки, красиви, нежни и същевременно толкова силни и устойчиви. Те са райски градини, непокътнати от времето. Как обаче тези оазиси са се спасили от верблюда? Дали несломимият им дух не е причината той да изчезне? Никой не знае. Обаче не само в пустинята има оазиси. В новия свят има един голям и красив оазис. Всичко в него е приказно, но както и при верблюда, малцина са го виждали. Той няма място на географската карта, не може да бъде видян с просто око, нито да бъде открит с високотехнологични съоръжения. Ако искаме да се докоснем до това място, трябва да го почувстваме, защото колкото и невероятно да звучи, то се намира в сърцата ни. Това е една прекрасна вечнозелена градина, в която намираме утеха от беди, несполуки и страхове. Вземайки ни в прегръдките си, тя ни осигурява спокойствие и мир и ни предпазва от жестоките бури на живота. Там не виреят черни цветя, няма пясък, който да ни заслепява, а в тамошното Слънце няма око на верблюд. Вечерно време Луната развява дългите си коси и кара звездите да се заливат от смях, като ги гъделичка по петите. Дори водни верблюди няма, защото моретата там не са от обикновенна вода, а от мечти и надежди. Тази градина ни храни с плодове, които ни правят неуязвими за всички лоши неща и ни отваря за красотата на един нов свят.Свят, който можеш да обиколиш яхнал крилете на вятъра. Наричаме градината Приятелство и я поливаме с много любов.
                   А къде е верблюдът? Може би се е върнал на Луната и ни гледа оттам с кривата си усмивка. Или пък лежи заровен някъде в пясъчните си покои, забравен и сам. Може да чака хрониките да го възкресят и отново да повярваме, че той е дяволът, от който всички се боим. Може...Тази градина обаче никога не ще му позволи да възвърне предишното си величие. Дори е възможно тя да го е прогонила. Затова е по-добре, подобно на Халеевата комета, да потърси нови хоризонти далеч оттук, където има две Слънца, две Луни, два Божи гроба, две Голготи и два потопа и да ни навестява само от време на време, колкото да запишем някоя и друга хроника на гърба му. Хроника за една велика сила, наречена Приятелство. Хроника, разказваща за райски градини и слънчеви дни. Хроника за едно митично създание, носещо странното име верблюд. Хроника, разкриваща благословията на нашето време.