Сълзи под вятъра и уличните лампи

[Jane]

Усетих нечие присъствие зад себе си.
-   Сама ли си? – тихо се разнесе спокоен мъжки глас.
-   Сама съм... Да виждаш някой друг?...
...Чуваше се само шумът на последните падащи листа. Уличните лампи светеха безнадеждно и безукорно, както всяка нощ.
-   Говори... – молба и заповед прозвучаха в едно в онзи тайнствен глас.
-   Кой си ти? Защо не те виждам? Защо те усещам? Къде си? Кой си ти...?
-   Престани да питаш, щом сама знаеш отговора. О, да... и много добре ме познаваш. Единственото нещо, което...
-   Вятърът. – прекъснах го аз лаконично.
-   Да, аз съм...
Последва  същото мъгляво, неловко мълчание.
-   Разкажи ми за пеперудите – помолих аз инстинктивно.
-   Защо аз да ти разказвам...?
-   Ами защото аз вече не знам дали да им вярвам.
-   Изгубила си вярата във вярата?
-   Нещо такова. Малко сиво отчаяние.
-   Е, време ти беше, скъпа... Нали не си мислеше, че облаците са вечни?
-   Не... просто мислех, че полетът на пеперудите стига и до тях... до облаците.


-   Знаеш ли... гледам женските ти очи и си мисля колко много още има да разбират. Всяка нощ, застинал до луната, аз те гледам как мръзнеш на студената тераса и как всеки път си готова да заплачеш... Боли те! Защо не плачеш?
-   Не ме боли... Затова не плача.
-   Не ме карай да се смея! Толкова много те боли, че вече сама се залъгваш, че не го чувстваш! Плачи!
-   Не искам! Омръзна ми да плача! Омръзна ми! И кой си ти, че така да ми нареждаш? Нали си вятър, нали си свобода?! Какви са тия заповеди!...
-   Да, това съм... Затова ти казах: плачи. Завързана си от неизплакани копнежи...От кой се криеш? От мен или от себе си? Вселената е толкова голяма, че всичко се вижда, повярвай ми! А като си помисли човек колко много болкук има в нея, истинското си е направо по-голямо и от нея самата. Схвана мисълта ми, нали?
-   Да, просто гъделичкаш егото ми...
-   Разбирай го както искаш. Аз просто ти разказвам романса на след полунощ...

Замълчах. И се замислих. Той искаше да му разкажа повече...
-   Искам да съм щастлива.
-   Всички искате...
-   А ти не искаш ли? – останах безумно учудена.
-   Какво да искам? Аз съм навсякъде. И там е щастието ми. Кога ще го разберете и вие? Няма пълно щастие, защото няма нищо пълно на тази земя! Нали затова е Вселена... Разкъсана, но свързана. Като счупената, а после залепена чаша. Но никога същата. Няма пълно щастие, не разбираш ли...
-   А има ли изобщо щастие? – попитах аз, унесена в мислите – моите и неговите... Tой просто отвърна:
-   А илюзии ли са илюзиите? О, я стига! Това, че нещо ти липсва не е краят на света,  прекрасно го знаеш. Стига с това изкуствено отчаяние.
-   Не е изкуствено, не виждаш ли! Затова те питах за пеперудите...
-   Браво... това исках да чуя. А ти какво искаш да чуеш?
-   Музикална кутийка....
-   Ето, пак розички и сладки...
-   Не, неее... не ти говоря за онази захаросана мелодия, която ти се набива в съзнанието с отровен замах... Аз искам да чуя как някой навива ключето, как някой отваря кутийката, а после същият този някой вади от нея нещо и ми го подарява... това искам да чуя.
-   Разбрах те. И знаеш какво ще ти кажа.
-   Не, не знам...
-   Знаеш, защото много пъти си го мислела, слушайки музикална кутийка, скърцаща врата или просто някоя грачеща птица. Говоря ти за това, че всяко нещо вчера е утрешният отговор на днешния въпрос.
-     Тогава какво са лъжите? – попитах аз за пореден път изумена.
-     Самозаблуди. Неспособността да четеш между редовете или нежеланието да го правиш. От страх... Та твоят въпрос или отговор днес е някъде между гъсеницата и какавидата. Затова още говориш за пеперуди. Просто почакай.
-     Вечно чакам... – въздъхнах.
-     Това може да го каже само човек, който вече няма какво да чака. А ти самата занеш, че имаш.
-     Цяла вечер ми говориш.... Обаче откъде знаеш какво знам аз?
-     Това беше най-глупавият ти въпрос... Не разбра ли, че когато босите ти крака пристъпят до парапета на балкона, аз съм този, който разресва косите ти под оранжевата светлина на уличните лампи. Аз съм този, който пропълзява под тънките ти дрехи, за да усетиш и да си признаеш болката. Аз съм този, който натъжава мислите ти... Аз съм в теб. И навсякъде. Затова знам всичко, което търсиш. Просто ме почувствай...

[solitude]

Много прочувствено. Докосва много силно! [bravisimo] [bravisimo] [bravisimo] [cvetee] [cvetee]

[Gentiana]

Много е хубаво.
Браво! :)