« -: Март 17, 2007, 21:24:32 pm »
***
Разбрах за нейното съществуване по странните пера, които бяха разпръснати около кахлената печка на сутринта. Първо си помислих, че някоя птица се е вмъкнала вечерта, за да се постопли, но когато разгледах перата си дадох сметка, че такава птица и на сън дори не бях виждал.
Перата имаха златни и сребърни нишки, бяха бели на цвят и учудващо големи. Най- ми харесваше че бяха ужасно, ужасно меки! Намерих ги докато пиех сутрешното си кафе и пушех вече третата цигара за деня, облегнат на рамката на прозореца. Дълго ги разглеждах и чак до късния следобед се чудих на какво ли същество принадлежат.
Странно е че казвам същество...Тя беше нещо неземно, в най-буквалния смисъл на думата. И аз се запознах с нея в същия ден, в който бях намерил перата. Запознах се с нея след като се върнах капнал от работа и не ми се говореше с никого. Но тя не беше просто кой да е...Тя беше ангел!
***
В началото я гледах дълго...Не знаех какво да кажа...Взирах се в голото й тяло, в нежните й гърди, в пъпчето и по-надолу...В малките й ръце, после в златните й коси, и в големите, големите й слънчогледови очи...
Най-накрая се окопитих и отидох до банята да й донеса халат. Онази вечер не бях на себе си, не разсъждавах...Аз, който бях така рационален и заклет реалист, онази вечер не се запитах какво прави тази красива, гола жена в апартамента ми (навярно ще кажете, че не би трябвало въобще да се питам, а просто да я награбя...но аз не съм на това мнение...)
Тя не говореше, само ме гледаше с нескрит интерес и загадъчна усмивка. Аз стоях изправен на средата на стаята с погледа на човек, изгубил ума си, и накрая сам започнах да й се усмихвам. Едва ли е минало много време откакто й бях дал да облече халата и се гледахме, без да промълвим и дума. Но на мен ми се стори като цяла вечност. И вечността определено ми хареса!
***
Попитах я как се казва. Името й беше Габриелa, но тя не ми го каза, а по-скоро го изпя. Гласът й буквално беше музика: нежни звуци, които будеха забравени желания в мен. Не можех да си представя нещо по-чисто в този момент от това създание, което седеше в един от фотьойлите ми. После я попитах от къде идва и как въобще се е намъкнала в жилището ми (реалиста в мен започваше да се съвзема), а тя не отговори нищо и само тихичко се засмя. Попитах я има ли къде да остане в града, има ли роднини или приятели, които да я подслонят...Отново в отговор получих само звънък смях.
Тогава й предложих нещото, което по-късно щеше да предопредели съдбата и на двама ни. Казах й, че ако иска, може да остане да спи за вечерта в моя апартамент (в отделна стая, разбира се). Тя не отказа.
***
Смених чаршафите на леглото си, сложих нова калъфка на възглавницата, смених одеялото и й казах, че щом й се приспи, може да легне. След това й предложих нещо за вечеря, но тя каза, че не яде. Никога.
С наближаването на полунощ цялата история започваше да ми изглежда все по-странна. Момиче, което първо оставя пера до печката...след това се появява гола-голеничка насред хола ми...и на всичкото отгоре твърди, че никога не се храни! Е нямаше как да не се запитам, докато плисках лицето си със студена вода в банята, дали пък не полудявам. Нямаше да е чак толкова чудно, все пак отдавна живеех сам и нямах много приятели, с които да споделям проблемите и радостите си...Още по-малко пък имах психоаналитик, както беше модерно, на когото да плащам за да ми казва неща, които вече знам...
Тъкмо се чудех дали пък когато се върна в хола, момичето няма да е изчезнало и аз да осъзная, че всичко е било плод на развинтената ми фантазия...И тогава я видях: беше заспала на леглото ми, с невинно детско изражение на лицето. Само полу-загърнатото й в халата тяло ми напомняше, че тя всъщност е жена (ако въобще беше възможно да се каже нещо сигурно за нея).
Загасих лампата в спалнята и отидох в хола. Сложих чаршаф върху дивана, възглавница и одеало, и се проснах както си бях с работните дрехи, върху него. Заспал съм мигновено, без дори да изгася нощната лампа на шкафчето до мен. Заспал съм и не помня какво точно съм сънувал, но помня че и сънят ми беше толкова странен, колкото запознанството ми с Габриелa.
***
На сутринта се събудих от неприятната светлина, която блестеше право в очите ми. Идваше от нощната лампа. Потърках очи и се надигнах от дивана. През първите пет минути не помнех нищо конкретно от предната вечер. Само едно странно, необяснимо чувство ми подсказваше, че нещо необичайно се беше случило.
Отидох до банята за да опитам да се разсъня с ледено студена вода и тогава се сетих за Габриелa. Не знам, сигурно беше заради перата, които бяха нападали в мивката...Онези бели, меки пера, с вплетени златни и сребърни нишки в тях. Взех едно в ръката си, после го доближих до лицето си и веднага след това изтичах до спалнята. Нея я нямаше. Леглото беше оправено, одеалото сгънато, щорите вдигнати...Но къде, по дяволите, беше тя?! За една стотна от секундата, докато държах перото в ръката си, аз изпитах необяснимо и невъобразимо желание да я зърна! Да се потопя отново в очите й! Да чуя нежния й като мелодия глас! Да почувствам присъствието й...Да съм близо до нея...
***
Поне имах нейните пера за доказателство, че съществува. Взех си бърз душ, облякох се за работа, избръснах се, сложих малко афтършейв и излязох. Наложи ми се да се върна, защото бях забравил работната си чанта. „И ума съм си забравил!” помислих си аз и забързах към работа. Рядко ми се случваше да закъснявам, но тази сутрин май така се очертаваше.
Цял ден в офиса забравях разни неща...Слагах на погрешни места папките, копирах по няколко пъти една и съща страница, вместо кафе занасях топъл шоколад на шефа, който слава богу беше в добро настроение и само ми се усмихваше съзаклятнически. Габриелa не ми излизаше от ума и се чудех дали ще я открия вкъщи, когато се прибера. „Макар че...е малко вероятно. Не знам как е влезнала миналия път, но в момента вратата със сигурност е заключена и портиера никога няма да я пусне вътре.”
Прибрах се по тъмно. Толкова некадърно бях подредил през деня папките, че ми се беше наложило да остана последен в офиса и да ги пренаредя. Бях капнал от умора, защото като последен в офиса ми се полагаше „честта” и да го почистя. А това определено не ми беше любимото задължение. Но пък си мислех че е честно, след като цял ден не си бях вършил работата както трябва.
***
Докато слагах ключа в ключалката на вратата, ръката ми потрепери. Нима изпитвах притеснение, че тя няма да е вътре. Какво по дяволите се случваше с мен?! Не помнех някога, или поне не скоро, да се бях държал толкова хлапашки.
Най-накрая отключих и влезнах вътре. Събух се, сложих палтото си на закачалката, нахлузих някакви чехли и се запътих към кухнята. Освен всичко останало, умирах от глад. И я видях...Тя беше застанала зад бар-плота и режеше домати. Беше гола, отново беше гола! Пълната луна осветяваше тялото й. Този път не се сдържах, бях мислил за нея цял ден и в момента, в който я видях така - гола, в кухнята ми, се затичах и я сграбчих в ръцете си. Тя само се засмя, но не каза нищо. Започнах да обсипвам тялото й с целувки, да галя косата й, да я докосвам навсякъде. Качих я върху бар-плота и разкрачих краката й. Тя не се възпротиви, само ми се усмихна с онзи загадъчен поглед...Онази вечер я любих...бавно и нежно, а после диво и агресивно. Струваше ми се че ми е за пръв път...може би защото на нея й беше за пръв път.
Но през нощта не спахме заедно. Тя не пожела. Оправих дивана в хола и легнах там, а тя остана да спи на леглото ми в спалнята. Не можах да мигна цяла вечер, защото в мислите ми беше само тя и това, което се беше случило между нас.
***
На сутринта (този път дори не се учудих) тя пак беше изчезнала. Помислих си че веднъж да се върна от работа, и ще я попитам къде ходи. Но когато се прибрах, нея все още я нямаше. Нямаше и пера в банята, нито в леглото ми, нито където и да било в апартамента. Все едно никога не я беше имало!
Стана ми кофти, една буца заседна на гърлото ми и не се махна оттам през следващите три дни, в които нямаше и вест от Габриелa. На четвъртия ден тя се появи така, както беше и изчезнала.
***
„Къде беше, по дяволите?!” В момента, в който изрекох, както по-късно бях уведомен, забранената думичка, тя се нахвърли върху мен. Започна да ме дращи с нокти по врата, да се боричка като зверче и да ме хапе за ухото и по бузата. Добре че не беше много силна, та успях да я дръпна от себе си. Хванах я здраво за ръцете и я накарах да седне на дивана. Тя се укроти и отново ме погледна с красивите си, загадъчни очи.
Исках да й кажа толкова много неща, но тя не ме остави. Само изпя едно нежно „знам” и започна да ме съблича. Отидохме в спалнята, но така и не стигнахме до леглото. Любихме се на пода с дивата страст на хора, за които светът скоро ще изчезне завинаги и те са обречени да умрат заедно с него.
След това изморени легнахме на леглото и заспахме сгушени един в друг.
***
На сутринта аз се събудих пръв. Останах две минути надвесен над Габриелa за да я погледам как спи и след това отидох да направя кафе. Не запалих цигара, което много ме учуди, но някак споменът за вкуса на устните й ме караше да не искам да го заменям с нищо друго.
Когато кафето беше готово, налях малко в две чаши и ги занесох при нея в спалнята. Този път тя не отказа да пробва. Дори мисля, че й хареса. И в онзи момент, с по чаша кафе в ръка, ние започнахме да научаваме за живота на другия.
***
Тя ми разказа за нейния свят, за живота на ангелите и за недопустимите й според останалите ангели желания. Беше пожелала да види света на хората, да се докосне до него и да опита от сладостите му. Това никой ангел нямало право да иска, но тя го беше поискала. И за това щеше да умре. Разказваше ми как всеки ден по няколко пера падали от крилете й (криле, които аз така и не бях виждал, защото тя имаше способността да ги крие), и как в момента, в който и последното перо паднело, тя щяла да се превърне в небитие и да изчезне, отнесена от вятъра.
Аз започнах да я убеждавам че ще измисля нещо, че няма да я оставя да умре и все неща от този род. А тя както винаги ми се усмихваше чаровно, и леко галеше косата ми, докато говорех.
***
Последвалите седмици бяха истинско чудо! Може би едни от най-щастливите в живота ми, защото имах чувството че нищо на света няма смисъл, освен нас двамата, и защото ми се струваше че имам свободата да направя всичко, което пожелая.
За няколко седмици Габриелa научаваше все повече и повече за живота на хората и определено й харесваше да е „човек”. Мога да кажа, че сексът също много й харесваше и понякога беше просто ненаситна.
Но с времето аз откривах много други неща, заради които да я обичам, макар че първоначално ме беше привлякло тялото й. Беше безумно интересно да проследявам развитието й и да откривам света през нейните очи! А тя имаше нестихващ интерес към всичко, което я заобикаляше! Беше по-вълнуващо от това да наблюдаваш как малко дете се радва на света, защото тя беше жена и имаше зад гърба си минало. И въпреки това се радваше на света с чистото съзнание на дете. Бяха неописуеми няколко седмици!
***
Една сутрин обаче се събудих с онова досадно чувство, че нещо неприятно ще се случи. Опитах се да си внуша, че просто съм поел твърде много щастие през последните дни и сега ме е страх че то може ненадейно да изчезне. Обаче когато погледнах към заспалата до мен Габриелa, се уплаших не на шега. Първо няма как да не отбележа, че крилете върху гърба й бяха красива гледка. Но само ако си представех как са изглеждали, когато са били целите с пера. Сега бяха опърпани, все едно някой със сила ги е скубал, и още малко оставаше да изгубят малкото си останала красота...
Нежно погалих Габриелa по лицето, а после и по косата. Слънцето осветяваше бялата й кожа и скоро тя се разсъни. Погледна към мен и сигурно е прочела тъгата в очите ми, защото крилете й мигновено се скриха. „Видя ги, нали?” попита ме тя, макар че вече знаеше отговора. „Знам че изглежда зле, но не е толкова страшно. Мен поне не ме е страх! Не виждам и ти за какво се притесняваш.” Аз я поех в ръцете си и я прегърнах силно. Толкова силно, че тя простена съвсем тихичко. Тогава я пуснах и хванах малката й ръка в шепите си. Там ръката й изглеждаше почти като детска. Е, може би преиначавам малко нещата, но в онзи миг си помислих точно това: Габриелa беше жена-дете, по-чиста от всичко, което бях виждал и познавал дотогава.
***
Не помня точно колко дни след това се случи, но помня колко мъка се беше изписала по лицето ми, защото се уплаших, когато се видях в огледалото! И двамата с Габриелa знаехме, че не й остава много. Тя непрекъснато ми повтаряше да не се притеснявам, защото не я било страх. А аз мълчах и не й казвах, че всъщност не се притеснявам, а просто не искам да я губя. Май до онзи момент бях плакал точно два пъти, и то все при голяма физическа болка, която сама караше очите ми да се насълзяват. Но в мига, в който и двамата разбрахме, че е миг за сбогуване, очите ми за трети път се напълниха със сълзи.
Помня и какво ми каза тя тогава, помня нежния й глас, който шептеше мелодично думите и се опитваше да ме успокои...Помня очите й, устните и косата й в онзи миг. Запечатах ги на мига в съзнанието си, защото знаех че оттам нататък ще я виждам само в спомените си...
„Ти ми даде криле!” промълви тя. „Важното е че ми даде криле и никога не пожела да си ги вземеш обратно!” Думите й все още звучаха като музика, но далечна музика, която приличаше на ехо. Докато държах ръцете й в моите ръце, усещах как тя се разтваря във въздуха. Усещането беше неописуемо и изпълваше цялото ми съзнание с благоговеен страх. Накрая тя изчезна, без да оставя видима следа за съществуването си, и просто се понесе по вятъра. Или поне така ми се искаше да мисля тогава.
А аз стоях отново изправен насред хола както в деня, в който се бяхме запознали, и не помръдвах. Искаше ми се да мога да извикам, да напсувам света или поне да се строполя на пода и да плача докато не ми останат сълзи...но нищо не направих. Продължих да стоя все така изправен насред празния, мрачен хол, и да се взирам в нищото пред себе си.
По едно време, и аз не знам от какъв импулс, бръкнах в десния джоб на панталона си, и извадих от там нещо меко и бяло. Тя ми беше оставила спомен, беше използвала сигурно последните си сили, за да спаси поне едно от перата си от вятъра...Аз го погледнах, прокарах пръсти през златните му и сребърни нишки, и се разплаках.
Излязох на терасата и оставих вятъра да избърше сълзите ми и да ги отнесе със себе си. Надявах се да достигнат до нея и да паднат право върху бузите й. Надявах се въздухът, който ме галеше по лицето, да са нейните ръце. След това разтърсих глава и сам избърсах солените си бузи. Надвесих се над балкона на терасата, погледнах зеещата под мен дупка и се замислих какво ли е чувството да полетиш.
http://www.youtube.com/watch?v=R1Cy78pCn9YLAMB
Активен
И лошото държи да ни се случи, и хем е страшно, хем е много стилно.
Когато да пропадам ме научи, защо не каза как завършва филма?
