Размисли за раздялата и живота

[Tonita]

   Не спирам да се питам защо ли така драматично изживяваме раздялата, защо така скърбим, защо казваме, че щом той си е отишъл за нас няма радост, няма повече усмивки и сякаш сами се давим в море от сълзи, а после се погребваме в самота? Понякога си мисля, че тази скръб е просто едно внушение - набиваме в съзнанието си, че не можем да продължим живота си без него и страдаме непрестанно вместо да се опитаме да намерим светлина в тъмния тунел и да се отърсим от болката. Тя е наистина огромна, но защо я прав3им всепоглъщаща. Скръбта отминава, забравя се любовта, но от нас зависи колко време ще сме подвластни на тази опустошаваща психиката сила. Не можем ли да потърсим решение в нови страсти, в нови хобита, да преоткрием интересите си, които преди се свеждаха до една персона. И навярно това е и причината да изживяваме толкова болезнено раздялата - изолираме в света на любовта, забравяме за всичко друго и сме обсебени от него и от неговият свят и така губим самите себе си. А май ще е по-лесно ако запазим наше собствено пространство, в което той не може да проникне, и да го наречем спасителен бряг след раздялата!
      Винаги съм вярвала, че щом сме господари на чувствата и емоциите си и не изгубваме себе си под влиянието на други личности и неща, ще успеем да надмогнем всичко и да превърнем болката в опит. Не винаги можем да имаме контрол над събитията, но винаги можем да бъдем силни и да не ги посрещаме със страх, а да гледаме на тях като предизвикателство. Дълбоко в душата на всеки един от нас се крие силата, която ни дава крила да полетим отново към просторите свтли и ясни на живота.

[Joyride]

   
      Винаги съм вярвала, че щом сме господари на чувствата и емоциите си и не изгубваме себе си под влиянието на други личности и неща, ще успеем да надмогнем всичко и да превърнем болката в опит..

А дали е така?Дали наистина сме господари?Според мен бихме могли до някаква степен да контролираме външното им проявяване-да сдържаме емоциите си,но за контрол на самите чувства не знам.Колкото до раздялата-наистина си права като казваш,че запълването на празнината става с нови занимания.Естествено няма да е с магическа пръчица от днес за утре,особено ако връзката е била по-дълга,дадения човек ще ти лиспва доста време,но самата вътрешна нагласа за промяна към по-добро и към нещо ново е постижание само по себе си. [a taka]

[crystal]

А понякога, когато мине време си казвам, добре е, че е било така драматично, значи наистина е било силно, значи е имало обич. И уви, не всяко обич успяваме да запазим, но поне я е имало.

Изживяваме го и продължаваме...
Времето няма да излекува болката, ще я притъпи, а след време дори ще се радваме, че въобще я е имало тази болка. Давате ли си сметка колко малко са останали нещата в живота ни които успяват да ни бръкнат истински, да извадят болката. Не че я търся, но ако я няма съвсем? Каква бездушност ще възцари...