Моята малка тайна

[ilusia]

Влюбвал ли си се някога със самотата си ? Обичал ли си , но на заем ?
Крадял ли си думи , усмивки , копнежи , желания ? Крадял ли си мигове и мечти ? Крадял ли си слепи пейзажи на глухи певци ? Крадял ли си от небето малко сбъднали се кошмари ? Крадял ли си ?
Ще ти разкажа нещо за любовта на самотата. Тя е най-невероятният начин да оцелееш когато небето и земята се сриват , когато хаоса те обладае до там , че трепериш от болка , от отчаяние . Ръцете ти са вкочанени от леда който е в сърцето ти. Лицето ти е бледно , изпито приличащо на призрачен лунен отенък върху спокойното море. И тогава - загубил всяка надежда онази любов идва. Завладява те като дълго очакван любовник. Карате да я желаеш все по-силно. И всякакви предпазни средства са излишни.... Зачеваш я. Ала не в отробата си , а в сърцето. Загнездва се там - дълбоко и мощно... и е толкова трудно да я откъснеш. Целува те нощем със жар и плам... Целува те сякаш си единствен , милва те , гали те ... обожава те.
И ти я обожаваш. Пленен от толкова дълго чаканото щастие... И знаеш колко мимолетно , колко абсурдно и погромно е то. Но го искаш. Искаш го ....
Да се влюбиш със самотата си , всъщност е начин да оцелееш. Начин да съхраниш себе си... Мечтите ни тласкат на пред. Стремежите , щастието ни дърпа от калта.... И ти си слаб. Ужасяващо слаб. Не защото си слаб човек... а защото си уморен. Духом рухнал. Развалина.
И толкова отчаяно искаш да бъдеш онзи , за който цял живот мечтаеш. Но как да си човека който искаш , когато си нещастен ? Възможно ли е изобщо да постигнеш нещо , когато в сърцето ти зее яма. Трап... и всеки ден се опитваш да го прескочиш. Става все по трудно. Аха да паднеш на ръба... протягаш ръце... и хващаш... Самотата си.
И те е страх. Страх , че един ден няма да бъдеш човека който си. Страх че ще се превърнеш в развалина.
Тогава в най-безумният момент се повява ТЯ. И ти си влюбен. Лудо влюбен... влюбен . Живота е красив. Приказен защото обичаш. Има за какво да се бориш. Има за какво да мечтаеш. Има кой да идва в сънищата ти - поканен и очакван. Там някъде като неогасващо слънце е образът на любимият....Толкова ярък , толкова безумно прелестен... толкова желан.
И искаш да изкрещиш... " Аз ОБИЧАМ !" Ден след ден.. месец след месец онова което е в тебе расте , зрее , покълва и един ден... Просто прецъфтява и умира. Няма го . И се питаш " Боже мой , къде е любовта ми ?" Срещаш някого на улицата и го пожелаваш. Ей така... Но влюбен човек желае ли непознат ? Може ли страстта на тялото ти да надделее над страстта на сърцето ти ? И си даваш сметка , какъв безумец си бил.. Надсмиваш се над всичко сторено. Претегляш и пресмяташ цената на една обич.. обич на заем. Питаш се струвало ли си е ? Обичал ли си ? Или всичко е било измама. Илюзия... Лъжа. И го опорочаваш. Омерзяваш , оскверняваш . Гавриш се с изстиващият труп на една горчива съблазън . Боли. Сякаш цялото си същество пулсира. Всичко кърви. Очите не виждат , ръцете не докосват. Тебе просто те няма.
А самотната ти любов е избрала най-ужасяващият начин да умре. Да си иде. Тя позволява на сивото ти ежадневие да я погълне. Разговорите са само спомен на предишен блясък и разкош. Целувките , ласките... всичко е просто ... сиво. Безцветно , мръсно... гнусно...
Но ти си оцелял. Ти си жив благодарение на една лъжа. Сякаш дишаш с апарат. Поддържан... но.... агонизиращ .
И си казваш " По добре да си обичал и загубил , отколкото никога да не си го усетил " а после до съзнанието ти достига крясък " Клише ! Лъжа !"
И у тебе се борят две същества който крещят. Едното казва какъв лъжец си ти. Какъв мошеник търгуващ с чувствата си си . Обаче... нещо друго смътно напомня за себе си... Защото ти си обичал. Дори на заем , дори със самотата си... дори... дори.... просто си обичал. И това е била най-истинската ти обич - дошла точно когато си умирал... В момента - най-преломният момент в живота си , тогава когато си си казвал , че няма за какво да живееш , че всичко ти е безразлично , глухо , пусто...
И ако можеше да върнеш времето ... пак би си позволил да се влюбиш. Защото любовта - под каквато и да е форма ... тя те прави жив. Човек.. тя показва най-красивото от онова което си. Най-истинското... най-прелестното . И ти си добър. Толкова добър . Летиш и правиш всички около себе си щастливи. Но те не знаят твоята малка тайна. Те не знаят защо в очите ти - толкова дълбоко скрито се тай една малка сълза. Сълзата на далечно достигащият тътен , че ти всъщност лъжеш себе си... Но искаш да се лъжеш. Защото в една лъжа се чувстваш по-жив от която и да е горчива истина.
Никога не съм обичала... Никога в живота си не съм се влюбвала. Не и със сърцето си. Не и с душата си.
Има различни видове любов - желание към тялото. Обич към душата... Тръпнене в очакване на една думичка , на един жест... на една обич.
И ако да обичаш - значи да се нуждаеш , да се чувстваш нужен. Ако да обичаш значи да правиш всички около себе си щастливи - да сияеш и грееш ... да мечтаеш за нещо недостижимо , за нещо лъжовно...
И само някой някъде да знае твоята малка тайна... То тогава аз съм обичала... Не със сърце , не с тяло , не с душа... аз съм обичала... със самотата си. Но това беше най-вълшебната любов.
Това Е най-вълшебната любов....
Защото любовта - това е живот. Защото мечтата - това е живот. Защото стремежът - това е живот. Целта - това е живот.... А живота... това е любовта

[tonnny_bg]

Браво .Извира от душата ти и няма как да не е красиво. :)

[solitude]

Прекрасно е! [bravisimo] [bravisimo] [inloveee] [inloveee] [I love you]