в една необикновено тиха нощ

[burning_acid]

- Стъпалата ти са толкова малки! И крачетата...Въобще цялата изглеждаш толкова крехка, като дете...

- (закачливо) Стига си се заглеждал където не трябва! Дай да почваме с проекта, че ако не го свършим до утре, лошо ни се пише. Знаеш колко стриктен е професорът!

- (с широка усмивка) Да-а-а, знам. Но може да правим от време на време почивки, нали? Чакай, ще ти налея малко вино. От къде да взема чаши?

- Вино ли?! И как ще ни помогне това за проекта, ако мога да попитам? (с лека усмивка) Всъщност - какво е виното? Бяло или червено?

- Червено, разбира се. Не съм забравил че само такова обичаш. Всъщност много неща не съм забравил...Но...не знам защо, не мога да си спомня вкуса на устните ти...

И Клейтън се наведе към Емили да я целуне.
Тя се отдръпна рязко.

- Какво си мислиш, че правиш?! Не сме се събрали за това! Не ме карай да съжалявам, че избрах да съм в един екип с теб.

- Да, права си, извинявай. Добре, нека започваме.
(с едва доловима ярост) Всъщност знаеш ли, не съжалявам! Омръзна ми да оставяме нещата между нас недоизказани. Не напразно са измислени думите! Колкото и да обичам понякога моментите на тишина, сега ми се говори! Искам да доизясним тази наша история!...

И той въздъхна.
Настана миг тишина. Нито един от двамата не помръдваше. Навън беше тихо и спокойно. Само листата на дърветата леко шумоляха, а клоните галеха с тях прозорците на стаята. Но вятърът не беше силен и не ги блъскаше както обикновено в стъклата. Беше една необикновено тиха вечер в това градче, в което бурите бяха ежедневие.

Първа заговори Емили.

- Аз...не съм сигурна какво искаш да кажеш. Не съм сигурна какво искаш да кажа аз...Все пак ти беше този, който...

- Пак упреци. Все старите думи, Ем. Колко още ще ме наказваш за случилото се? ... Уморих се вече, Ем. Уморих се да ти доказвам колко много те обичам. Как да ти покажа, че онова, което направих, беше грешка? Не мислех тогава, бяхме скарани...Ти сама поиска да се разделим за малко, не помниш ли? Знаеш че никога не бих те наранил нарочно! И знаеш че онова момиче никога не е значело нещо за мен!...

- Но боли ужасно, Клейтън. Бяхме разделени само седмица, а ти вече беше в прегръдките на друга! Какво можех да си помисля аз? Как да продължа да бъда с теб, като все се сещах за нея...за това как нейните ръце са те докосвали...Не мога!...

Той се умисли. Прехапа устни, а по лицето му се изписа тъга.
След кратко мълчание:

- Ем, аз искам да оправя нещата. Нека опитаме отново! Този път ще започнем по-бавно да градим връзката ни...стъпка по стъпка, за да не объркаме пак нещо. Винаги съм ти показвал колко много те обичам! И знаеш че без теб нищо в моя свят няма смисъл!...Моля те, Ем, позволи ми да те обичам!

- Не знам, Клейтън. Трябва да го премисля...Не искам да сгреша отново...Веднъж вече се нараних достатъчно от тази твоя любов...Не знам дали мога да го понеса втори път...

- Ем, говориш все едно сме в някаква драма. Това не е филм, ние сме тук и сега и ти добре знаеш, че утре молбата ми няма да звучи по същия начин! Аз...искам да бъда с теб, не само днес, утре и вдругиден...а всеки ден! Аз искам да живея с теб, Ем. Да се будя всяка сутрин до теб, а не да крада мигове между лекции за да те видя. Искам да се преместиш в моя апартамент, след известно време разбира се, когато успея да спечеля доверието ти отново.

- Клейтън, сам не се чуваш какви ги говориш! Знаеш, че това е невъзможно. Ами родителите ми? Представи си само как ще реагира баща ми, ако чуе! (с иронична нотка) Със сигурност няма да реши, че това е гениална идея.

- Ем...не мога да те позная! Имам чувството, че говоря с непознат човек...Преди никога не се интересуваше какво ще кажат родителите ти...Особено пък баща ти. Нямаше значение какво мислят те за нас, стига да сме заедно. Нима си забравила онези времена? Не са толкова далечни...Какво се промени?

- Промених се аз, Клейтън. Ти ме накара да порасна. Баща ми от дете ми повтаря, че нищо в този живот не се прави от любов, а само за пари. Винаги е твърдял, че истински приятели няма, така както няма и истинска любов. Ти мисля че ми доказа това...

- Как можеш да говориш така, Ем?? Нима не помниш колко сигурни бяхме, когато бяхме заедно? Колко красиво и лесно ни се струваше всичко? Нима не искаше това чувство обратно?? Аз го искам, искам да съм с теб повече от всичко!

- (със студен глас) Ти имаше своя шанс за щастие, Клейтън, и го пропиля! Сега нямаш право да ме молиш за нищо. Искам да намеря щастието си другаде, сама може би. Каквито и причини да са ме карали да съм щастлива с теб преди, сега вече ги няма. Умряха. И оставиха празнина, която сега искам да запълня с нещо ново. Няма смисъл да ровим в миналото, там има само пепел. А от пепелта не можеш да запалиш огън наново. Това не е приказка! Огледай се около себе си и си намери нова играчка. Няма смисъл да хабиш усилия за нашата овехтяла "любов". Казвам ти - забрави и продължи напред. Аз така мисля да направя.

- (с безжизнен поглед и хладен глас) Ти си станала жестока, Ем. Умът ми отказва да повярва на думите, които ушите ми чуват. Преди никога не би казала нещо подобно...

- Хората се променят, мили. Порастват. Порасни и ти!

- Не е до порастване, мила. Не е до порастване. До губене на човещината и чувствителността е. Къде по дяволите е онова мило и нежно момиче, което познавах? Къде си го скрила, Ем? Онова момиче със златните коси и страни като бледа луна? Онова момиче със звънкия смях и широката усмивка? Момичето, което обичаше вечер да си играе с косата ми, а после да заспива сгушено в мен? Момичето, което твърдеше че не може да живее без мен и че независимо какво се случва, ще се бори за любовта ни докрай?...

- Не е нужно да драматизираш ситуацията, Клейтън. Нека оставим нещата такива, каквито са! Утре ще помоля професора да ми назначи някой друг колега за проекта, и да ми даде отсрочка за изпълнението. Би трябвало да се съгласи, винаги съм му била от любимите студенти. Колкото до теб, съветвам те и ти да си намериш нов партньор.
И наистина - няма смисъл повече да дискутираме тази история...Тя е в миналото, приеми го и не се самоизмъчвай вече. Каквото било, било! Всеки продължава по своя път и забравя за миналото.

- (с леден глас) Да, мила Ем. Забравя за миналото, все едно никога не го е имало. Мисля че си напълно права - нашата обща история всъщност никога не е била, и влюбването ни е просто измислица. Онова момиче, което си спомням, всъщност никога не е съществувало и е просто безплодна мечта. Такива хора не съществуват в днешно време...те са просто химера!

Не ми се говори повече, и не ми се слуша. Каквото имаше да казваш мисля, че вече го каза. Всъщност - каза предостатъчно за една вечер!...Не искам да забравям нищо друго, освен това, което ми каза тази вечер, Ем. Не искам да забравям момичето, което помнех отпреди, но момичето, което седи в момента пред мен, никога не искам да виждам отново или пък да помня! Защото то е продало душата си за нещо, което не си заслужава цената.

Може би пък сега ще намериш щастието, Ем, каквото и да значи щастие за теб. Може би пък в новия ти измислен свят ще се живее по-лесно...никой няма да може да те нарани, само ти ще нараняваш...
Защо пък не, звучи като нещо, което новото ти "аз" би избрало...

Надявам се да не те срещна отново...срещата за тази вечер ми беше достатъчна. И не си мисли, че си успяла да убиеш любовта в мен! Просто леко я рани, но ще оцелее. И може би някой друг ще я оцени по-добре, отколкото ти някога ще си способна.

Тръгвам си вече, уморен съм. И ти не е зле да поспиш. Не е лесно да носиш толкова почерняла душа под дрехите...



И той затвори вратата с трясък, оставяйки плачещата Емили в стаята.
Слезна на бегом по стълбите и чак когато премина и застана на другия край на улицата, хвана с ръце главата си.
Беше й наговорил такива неща, които дълго щяха да кънтят в съзнанието му. Но не виждаше друг начин...Как иначе да я измъкне от непривичното й състояние и да я накара да си спомни каква е била?
А и той самият имаше нужда да се чуе как изрича подобни неща. За да му е по-лесно да я забрави. Защото той непременно трябваше да я забрави. "Трябва", повтаряше си той, "трябва!"...И горчивите, топли сълзи капеха по бузите му и пълнеха шепите.
След малко отърси глава, изтри сълзите, от които го досрамя, и забърза към вкъщи.


На другия ден Емили щеше да открие празен апартамента му и да разбере от икономката, че Клейтън е заминал за друг град.

[Ledeno_stydena]

 [bravisimo]Много е хубаво.Струва ми се ,це ще има продължение и се надявам де [inlovee]

[Gentiana]

 [inloveee] [cvetee] [evala]

[poliii]

Няма ли да има продължение....да се съберат накарая... [inlovee]

[burning_acid]

Ами да си призная - не съм го замисляла с продължение....така че едва ли ще има....

Аз си падам малко анти-романтик, когато става въпрос за героите ми...Те накрая са все нещастни... :)

Но в случая съм оставила края отворен...дали ще се съберат или не си остава въпрос без отговор...

Много благодаря за коментарите ви!!!  [inlovee] [inlovee] [inlovee]

[rado]

Ей,ти си направила цяла драма.  [heart__] Малко е тъжничка, но пък достатъчно поучителна и подсказваща, че не бива да се пропускат добрите шансове. Защото един ден наоколо става много тихо и тази тишина е непоносима.