Моята стена

[vanilla_g]

Сърцето ми е празно... В душата ми се търкалят само шепа овехтели от времето спомени... Спомени, които от известно време бях забравила, но в този ден те изплуваха отново в съзнанието ми- мъгливи, кървави и грозни. Беше един от онези мрачни и влажни дни, в които всичко върви наопаки и единственото, което навяват е носталгия към някои, отдавна погребани времена. Бавно изкачвах тихото и студено стълбище и когато посегнах да отключа вратата... тя беше вече отворена. От малкия пторез под нея на прозрачни облачета се стелеше светъл бял дим. Влязох- тишина... Подът до глезено бе покрит с хладна призрачна мъгла. Нямаше никой. Прекосих мрачния коридор и бутнах вратата на стаята. Всичко изглеждаше както обикновено, освен отвореният прозорец с разпиляни от вятъра завеси. И там, в мъглата, се открояваше фигура в гръб- фигура на жена. В мрака аз виждах само белите й като восък ръце, а по тялото й личаха белезите, с които съдбата я беше жигсала- белезите на различните хора. Приближих се и протегнах ръка да я докосна. Тогава сякаш мъглите се сгъстиха и... нея вече я нямаше. Там, между двете ни стоеше висока стена. По посивелите тухли започнаха да пробягват светли и тъмни петна, преплитаха се, сливаха се, а после пак се разделяха... Сенки. Сенки от далечни, отдавна забравени времена, от които спомените избледняват, но болката остава вечна. Като на филмова лента върху стената аз виждах живота на тази странна, но същевременно така позната жена. Постепенно сивите петна се превръщаха във фигури на хора, придобиваха ярки цветове и с очите си аз виждах нейните спомени. 
Призрачните отблясуци се завъртяха и заиграха нова сцена- най-ужасната и безмилостна сцена за едно наивно обичащо сърце... Мъж и жена- прегърнати, заедно от толкова дълго време... Значи все пак се е намерил някой, който я е разбрал и поискал да остане в може би малко странният й самотен свят. И тогава сенките отново се разбесняха по сивите тухли и всичко помръкна... Същите мъж и жена, но съвсем друга картина. Картина на неизбежната смърт на едно сърце. Той си тръгва. Отива си без да знае колко сълзи са изплакали очите и колко тъга е събрало сърцето на същата тази жена, на която доскоро е казвал неведнъж, че обича. А нейното сърце има нужда да бъде обичано. Има нужда да знае, че понякога той ще се обръща, ще поглежда назад и ще целува парещите му рани, докато заздравеят. Това сърце вече не може да плаче. То няма сълзи, зада угаси тъгата, която го изгаря до кръв. В съзнанието ми отекваше забавеното, но сухо и ужасно туптене, сякаш нейното сърце биеше в моите гърди. Чувах оглушителния писък на болката, която звучеша в ушите на жената от сенките. И тя беше толкова позната, сякаш беше и моя- болката, която хората наричат любов. И боли... Боли още повече... И колкото по- силна е болката, толкова по- висока става стената, която сякаш я отделя не само от пстаналия свят, но и от самата нея. Отново се връщат спомените, които носят със себе си хаос, гняв, самозалъгване, глупава упоритост, самота, празнота, примирение... Вече лицето й не е изкривено в гримаса на отчаяние. Устните й, разтегнати в демонична усмивка, се наслаждават на играта на сълзите, превръщащи се в кървави капки...
И изведнъж сенките изчезнаха, в стаята беше все така мрачно, а посивелите тухли на стената стояха пред мен мълчаливи, сякаш нищо не се бе случило. Стоях там като вцепенена. Тишината бе толкова тежка и мъчителна, че усещах как се пропива в тялото ми. От другата страна на стената, някой едва доловимо шептеше... може би викаше... може би викаше, може би дори крещеше, блъскаше се и се мяташе безнадеждно. Тогава в тишината се чух да изричам най- тежката присъда за жената, прекарала живота си далеч от останалия свят: "Стига самота!Съборете стената!". И тухлите започнаха да се пукат и да падат в облаци от прах, докато цялата стена се срути със силен тътен. И там, зад нея, стоеше все още в гръб жената от сенките. Тогава тя се обърна и аз видях собственото си лице- бледо и восъчно като на призрак. Всичко в главата ми се завъртя, започна да се блъска и да крещи. Спомените й бяха мои спомени, болката й беше моя болка, стената й бе моя стена. Ужас обхвана цялото ми тяло. Обърнах се и побягнах. Бягах колкото можех по- бързо и по- далеч от самата себе си и бягайки разбирах, че сама се бях обрекла на най- тежката присъда- да живея сред останалите хора...

[Devil`s Bride]

Изключително силно, мила  [cvetee] Браво, че си успяла да изразиш тези емоции по толкова силен начин  :kissoflove:

[solitude]

 [bravisimo] [bravisimo] [bravisimo] [inloveee] [inloveee]