Канала

[ilusia]

Мъглявите пръсти на съмнението , бавно и мъчително се вплитат в нежната ми бяла кожа. Стисват гърлото и в него остава една така нестопяема се ледена буца. Сълзи на страх напират в сините ми очи. Господи колко ме е страх... до безумие...
Бъдещето е така неизвестно , толкова далечно и все пак приближаващо се със страшна сила... Неизбежно .... Тичам към него с разперени ръце , като малко дете бягащо към майчините прегръдки...А как ми липсват сега тези прегръдки... а как искам сега да се сгуша в силни бащини ръце...
Няма смисъл... Прегръдките им сега са треперещи , слаби и изтощени. Та тях ги е страх многократно повече от мене...Сега аз съм силната... Сега аз давам утеха... сега аз бърша страшните сълзи  , който бъдещето предизвиква с старческите очи...
Но мен ме е страх... Господи , колко много ме е страх.  В какво се превръща живота ни Боже... Какво става с мечтите ни ? Къде... изтичат като мръсни фекалии в канала... Нямаме време да мечтаем , нямаме време да бъдем каквито ни се иска... Отговорности... Господи колко са страшни...
Изграждайки ни като хора , те рушат човешкото в нас. Убиват и малкото останала ни детска , красива невинност... Забравяме за своите мечи , улисани в това да реализираме чуждите... Забравяме нашият свят... защото в него всичко е така илюзорно , така светло , че контрастът който образува с действителността е способен да ни срине и запокити в началото на края. В средата на нищото седим и гледаме с огромни очи... Ала какво гледаме с разширени от страх зеници ?
Търсим бисерчета , сред песъчинките на морето. Копаем дупки и градим пясъчни замъци и въздушни кули...
И само с един замах те биват сривани , унищожавани. За един миг мечтите умират и се превръщат в пепел. Кремация.... И ги разпръскваме сред вой на подивели псета и бързащи коли. Сивота и мъгла... Това е светът ни... Така е устроен.. а ние все гоним утопични мечти и все се препъваме в дребни камъчета , а канарите разбиваме с глави.... Това правим , разбираме светът ти с глава.... А после ? На къде ? До кога ?
Сила... днес всеки се пише за силен. Всеки е могъщ...
Глупости... Боже мой , какви илюзии.. Сила... та кой е силен в тоя свят освен камъните ? Но и те се пропукват от вятъра и водата.... Живеем по неписани закони , а пропишем ли нашите , собствените си закони на съществуване... биваме заклеймявани , убивани и поругавани в света на кривите огледала , където и най-чистата и красива душа  бива изкривявана и представяна уродлива и грозна... от хора , невярващи в силата на добротата , от хора за който хуманизъма и загрижеността да поза... смешка... театър...
И всички ние сме актьори в този театър.... И се страхуваме за бъдещето си... А аз се страхувам от бъдещето си... Страхува се толкова много , че ще разочаровам всички , който ми вярват... който се  уповават на мен да им вдъхвам сили , вяра и надежда...
Страхувам се , че един ден ще заплюя лицето гледащо ме от огледалото... Че с треперещи пръсти , ще обезобразя ръцете си , прерязвайки сама вените , в който тече така гореща кръв....
Господи... Мразя ги !
Как могат да поставят такива огромни изисквания... толкова много надежди на едно дете. Та аз съм само едно детенце на кръстопът...
И сега... по кой път да свия ? Наляво , надясно... направо... Чак ми се иска да свърна назад.... Но... от къде право и сили за това назад...
МИналото ... минало е !
Живота тече напред.... а мечтите изтичат в канала...