Ева

[ava]

Звънецът беше ударил...Госпожата стоеше пред дъската и обясняваше нещо, но Ева чуваше само празно боботене...Тя се беше излегнала на чина и си драскаше в тетрадката....Под умелите й щрихи се появяваха сълза след сълза...толкова реални бяха....Тя ги рисуваше, защото не можеше да си позволи да заплаче...Бе наранена отново....За кой ли път бе отхвърлена....
Тя надигна глава и погледна през прозореца....Пред очите й оживяха спомените....Тя стоеше до басейна....Ивайло се приближи до нея с широка усмивка и въпреки лекия хлад, които ги обгръщаше, на нея й стана прекалено горещо....В следващия момент картината изчезна...Ева седеше сама и чакаше....Едно дълго и напразно очакване....Телефонът така и не звънна....Тя затвори очи за миг и когато ги отвори, отново седеше на чина си в стаята, която бе  пълна с нейни съученици, но въпреки това тя не виждаше никого....Бавно сведе поглед към драсканиците си.....Виждайки сълзите си нарисувани, тя се натъжи още повече....Бавно очите й се навлажниха....Ева започна да хлипа тихичко....Добре, че в стаята бе шумно и никой не можеше да я чуе....Чувстваше се толкова сама....
Звънецът би....Тя избърса очи, събра си нещата и ги наблъска в чантата си....Стана, бавно вдигна зелените си очи по посока на вратата....Вдиша дълбоко....Сложи перманентната си усмивка и излезе.....

[slunce]

Много красиво и тъжно.........
но ако има продължение ще е добре  :)

[ava]

Мерси много.....За продължение - ще си помисля дали да напиша :)

[OvCeL4EnCetO]

Прекрасно е..толкова тъжно..и истинско.. [heart__] много е хубаво..за продължение както решиш,за дните през които минава живота ни това е истинско описание на мъката... [oops]

[NejnoStava]

Спомени, фалшиви усмивки... тъга....

Чудя се защо сме толкова глупави, че живеем в минало, а не настояще... ( не, че и аз не го правя...  [mhmmmm] )

[ava]

Послушах Ви и написах продължение :) Дано да ви хареса :)

*********

Ева седеше на перваза на отворения прозорец в стаята си и гледаше навън в нищото...Нещо стягаше сърцето й...Може би това бе поредният изгубен шанс да се почувства обичана и щастлива...Тя усети, че очите й започват да се насълзяват отново, но стисна зъби и се опита да преглътне буцата, заседнала на гърлото й...
Чуха се тихи стъпки и вратата бавно се отвори...Ева не реагира – помисли си, че отново е майка й, която я проверяваше през двадесет минути с въпроса ,,Как си?"...Момичето затвори очи и се заслуша...Крачките бяха по – широки и по – тежки...Беше момче...Ева отвори очи и рязко се обърна към вратата....Марио – най – добрият й приятел...Тя свали крака от перваза и седна, но този път с лице към стаята...Той отиде до нея и хвана нежните й ръце, закрилнически покривайки ги със своите...Поседяха малко така, след което той прекъсна тишината:
- Искаш ли да поговорим? – Марио чудесно знаеше, че Ева не е от хората, които говорят лесно за чувствата си.Затова остана изненадан, че тя отговори положително. – Как си? Какво стана?
- Нищо...Както винаги – нищо! – очите й плувнаха в сълзи и тя го прегърна... - Защо все така се случва? Защо ми е писано да съм сама?
- Не ти е писано така! Много добре знаеш, че винаги ще съм до теб! Може би всичко, което си искала е пред очите ти, но нещо ти пречи да го видиш!
Ева не отговори...Последните му думи отекнаха в съзнанието й...Тя се замисли...Спомни си, че няма нито един лош момент, прекаран с Марио...С него тя винаги се чувстваше сигурна, въодушевена, свободна; с него тя винаги бе усмихната и забравяше за всичко останало край тях; с него дори усещаше, че е...че е...обичана...Бавно се откъсна от прегръдката му и впери сините си очи в него...
- Ти...ти...? – тя не можеше да довърши...
Момчето нежно отметна русите кичури от личицето й и каза:
- Да....аз....Винаги съм те обичал, но се надявах сама да го видиш...Сега изборът е твой... - той пусна ръцете й и направи крачка назад...
Ева се наведе към него и хвана отново ръцете му:
- Видях, Марио! Прав си – всичко, което съм искала някога е било пред очите ми... - тя наведе засрамено глава – Просто ми, че не го съзрях по – рано – вдигна глава и се усмихна нежно...Това бе усмивката, която Марио умираше да види...
Той я прегърна силно и само й прошепна:
- Обичам те!.....[/b][/i][/color]

[MoonLight]

 [inlovee] Поздравления! Станало е страхотно!!   [bravisimo]

[ava]

Мерси много  :kissoflove:

[¤§¤ DAMNED^ANGEL ¤§¤]

Браво! :)
Второто разказче много ми хареса! [heart__]