Върни се при мен , в нощ, когато плаче морето

[Arisaema]

Ти беше малка, слаба и объркана песъчинка, която вятърът изтръгна от топлите прегръдки на пясъка и хвърли в обятията ми.Чувах лудия му, подигравателен кикот, докато грабеше с шепи други песъчинки и ги запращаше над морето и в очите на времето.
Всяка песъчинка бе една глуха нота от мелодията на тропическия бряг, която  падайки, замлъкваше завинаги.
Потъвайки, ти пронизваше мрака на морските дълбини с блестящите си остри златни ръбчета.
Писъкът на бледата ти душичка караше водораслите тревожно да стенат и да се гърчат нервно.
Рибите за миг забавиха интензивния си делничен живот и се разпиляха в различни посоки.
Коралите потъмняха и започнаха да се ронят в шепите на анемониите.
Аз, дремещата в унеса на безметежното си безвремие бисерна раковина, неволно се превърнах в твоята втора майка.
Приех те в меката си същност, която стана твоя люлка, пухено легло от нежност и грижа.
В студените нощи, когато високо горе гневни дъждове биеха с ледени камшици вълните и те галопираха като побеснели коне, повличайки в дълбините си заблудени кораби и мрежи, когато Луната се превръщаше в парче жълтеещ камък и замеряше сянката на Слънцето, когато целия свят приличаше на пустиня и пищяха от болка отраженията на мечтите, ти растеше в мен , обгърнат от седефената ми любов, която превръщаше сърцето ти в сияен маргарит.
В дните, които тук приличаха на нощи, почти толкова тъмни и тягостни,толкова безкрайно дълги и безлични, ти слушаше песните ми и растеше, растеше, растеше.
Вече нараняваше душата ми с яркия си блясък и тежеше на сърцето ми, но аз те обичах.
Ти беше моята музика, моето малко слънчице.Моята малка, плаха песъчинка.
Но животът навсякъде- и горе на пясъчния бряг, и долу, в океанските бездни , е суров и безкомпромисен.
И така, за всяка бисерна раковина идва миг, когато грубите ръце на търсачите на бисери, жестоко и безчувствено разчекват седефените им устни и изтръгват дъха им- тяхното мъничко съкровище, за да го отнесат далече горе в света на парите, хазарта и куклите без сърца наречени - хора.
Моят убиец бе смугъл и мускулест, с първичната грация на див горски хищник и с ограничения интелект на древен примат.
Той грубо ме хвърли в мрежата при другите, зъзнещи от болка и страх, мои сестрички и ни изнесе на режещата очите дневна светлина, горе на пустеещия островен бряг.
Изтръгна те от мен.
Брегът потъмня от скелетите ни.Рачетата получили диво сърцебиене от ужас и погнуса, бледнееха и умираха с нас.
Сбогом, моя бисерна нежност!
Ти ще живееш и блестиш на шията, пръстите или ушите на някоя мастита богата дама.
Но всяка нощ ще чуваш моята песен и шепотът на любовта ми, които ще пазят твоята светлина и ще живеят с теб.
Сбогом!
Нека животът ти бъде музика.

[Aia]

 [a taka]
Илюзиите си отдъхват в прозата,а музиката е едно от нещата с които си пригласят.Ние знаем,че не можем без нито едно от тях. :flowers:

[Arisaema]

Така е  :)
Благодаря ти, Aia! [heart__]

[kalista]

Мале - невероятно е...  :fireheart:

[Arisaema]

Радвам се, че ти харесва, Кали  [inlovee] [shame]