*флиртуване*

[burning_acid]

Когато се доближи до мен, познах по погледа ти че ме желаеш...Начинът, по който ми се усмихваше; начинът, по който погледът ти плъзваше по тялото ми...Беше шумно, около нас танцуваха хора...Подаде ми чаша с водка и ми каза "Наздраве"...А аз се засмях кокетно, съвсем по момичешки, и за няколко минути и двамата загледахме във всяка друга посока, но не и един към друг.
После пуснаха бавна песен, ти ме помоли да танцуваме, но аз отказах. "Нека да е на следващата песен,"-казах ти,"още не съм си допила водката!", и минута след това хванах приятелката си под ръка и поясних, че ще се върна след малко. А ти остана там, под светлините на бара, да чакаш...и сигурно да се чудиш дали си заслужава чакането...

Когато се върнах десет минути по-късно, на мястото ми седеше дългокрака мадама. Една такава с дълги руси коси, с наситено червило и силен грим. А краката, боже, краката й бяха толкова дълги!...И тази нейна къса пола доста добре откриваше гледката към тях. Ядосах се, не разбрах защо и как, но се ядосах и отидох до бармана да поръчам песен. След това се приближих до теб и ти прошепнах на ухо: "Това е нашата песен - хайде да танцуваме" и леко те ухапах. Ти остави чашата си и отидохме на дансинга.


***


Вечерта се завъртя бързо...питие след питие, танц след танц...не знаех на кой свят се намирам и кое е реалност, а кое - илюзия на ума...Само помня как по едно време ме хвана за ръка и ме повлече навън...трябвало да ми кажеш нещо...А аз си мислех: "Точно сега ли, когато едва си помня името!" Но ти настояваше, било наистина важно. И аз - какво да правя, поседвах те. Само че докато вървях зад теб се чудех: "Защо просто не останем пред заведението? Защо трябва да е на толкова скришно място? Всички са толкова пияни, че едва ли на някой ще му пука за какво си говорим." И колкото по-надалеч от заведението ме водеше, толкова повече изтрезнявах и ме обхващаше странно чувство...Защото не те познавах, дори името ти не бях сигурна че помня...А ти ме водеше нанякъде, далеч от приятелите ми, далеч от всякаква осветеност, и дори не ми обясняваше защо...

Когато стигнахме "мястото", както ти го нарече, първото, което направих, беше да се огледам. Някакъв недовършен строеж, навсякъде мрачно, никакъв звук не идваше от запустялата улица, по нея нямаше никакви лапми...Какво, по дяволите, правех с теб на това място? Погледнах те недоумяващо, а ти само се усмихна...С една такава извратена усмивка...няма да я забравя никога! После ме сграбчи, блъсна ме на земята и скъса с лекота копчетата на ризата ми...Преди да успея да изпищя хвана ръцете ми и ги постави над главата ми...Не можех да издам нито звук...Исках да викам, но сякаш гласните ми струни се бяха скъсали!...Не можех да издам и стон! Докато разкопчаваше панталона си със свободната си ръка, насъбрах всичкия кураж на света и с мъртъв глас ти предложих: "Чакай. Спри се за малко! Аз също искам да го направим. Щях да ти кажа след купона, но ти избърза." Ти се спря за миг. Слушаше. "Нека не го правим тук, моля те! Виж колко е мръсно! И страшно! Може да отидем вкъщи, родителите ми са извън града за уикенда. Ще имаме на разположение целия апартамент!"

Гледах те как трескаво мислиш...Да се съгласиш ли, да не се ли съгласиш...По-добре ли ще е, няма ли да е по-добре...Най-накрая (което ми се стори цяла вечност) ми помогна да се изправя и ми подаде якето си (все пак ризата ми беше с изпокъсани копчета). Попита ме накъде точно живея и аз ти показах посоката. Помолих те само да ме изчаках да си завържа обувката и бавно се наведох. А ти запали цигара. Сърцето ме туптеше до пръсване. Какво да правя? Какво да правя? Какво да правя???? Усещах как съм се обляла цялата в пот...Това невъобразимо напрежение беше напълнило очите ми със сълзи, а устните ми бяха пресъхнали ужасно...Какво да правя??...

Отново се опитах да събера целите си кураж и сили в себе си и те ударих с коляно в корема след като се изправих. Ти се преви на две от болка, само че дори и не те дочаках да кажеш "кучка" зад гърба ми, както сигурно си направил. Започнах да бягам с всички сили, да бягам през глава, като подгонена не от глутница кучета, не от лъвове, а от самия Дявол! Бягах по-бързо от когато и да било друг път в живота ми, и едва смогвах да си поема дъх...Но това нямаше значение! "Само да стигна до вкъщи, Господи, само да стигна до вкъщи и всичко да свърши!!!" Бягах колкото бързо можех, доколкото издържаха краката ми, и не се обръщах дори и за миг назад, да не би случайно да видя, че ме настигаш, и да изгубя и малкото си останал кураж...Краката ми горяха от бързото тичане, мислех си че няма да издържа до вкъщи, но скоро вече не ги усещах - бягането беше станало машинално...То беше единственото ми средство в онзи момент за оцеляване!


Когато най-накрая стигнах до познатите улички и видях познатите блокове, мисля че в този момент сърцето ми наистина щеше да се пръсне!!! За малко да пропусна собствения си блок, но в крайна сметка намерих входа и бързо се заизкачвах по стълбите. За нищо на света нямаше да седя и да чакам асансьора да дойде!
През сълзи успях да напъхам ключа в ключалката и силно тръшнах вратата след себе си когато най-накрая бях на сигурно вътре.

Майка ми сънено се подаде на вратата на хола и като видя на какво приличам - по-бяла от платно, задъхана до припадък и с лице, обляно в сълзи и изцапано с кал...успя само да изпищи и да се развика на баща ми да дойде...Реакцията й и до днес ми е малко смътна като спомен...

Но помня как реагираха баща ми и брат ми! Не мога да опиша колко кръвожадни изглеждаха...за части от секундаха ми приличаха на зверове, готови да разкъсват. А брат ми не спираше да ме разпитва как е изглеждал мъжът, с какво е бил облечен, къде за последно съм била с него...Даже нямаше нужда да му обяснявам какво се беше случило...Той сякаш знаеше всичко!
И докато майка ми ме прегръщаше и плачеше на рамото ми (все едно на нея й се беше случило нещо), видях как брат ми излиза навън с пушката и започва да тропа на съседната врата. Баща ми ме отведе до банята да ми измие лицето...А аз само си мислех с колко ли хора ще тръгне брат ми из града...да търси, да прерови всяко кътче и всяко заведение...всеки изоставен строеж и под всеки мост...докато го открие. А дали ще го открие, това също се питах...И наистина ли ще пръсне главата му с пушката....Наистина ли ще го убие??...

***

Тази нощ се събуждах хиляди пъти, обляна в пота и често с прехапани от страх устни...Брат ми се прибра на зазоряване...Не бяха успели да открият мъжа, но той не спираше да се заканава че само му да му паднел, щял да го надупчи.
А аз не можех нищо да кажа...Само гледах навън през прозореца към изгряващото слънце с най-празния поглед и , макар че ми се искаше да заплача, останах дълго неподвижна...седнала на стола и загледана в блоковете отсреща, в улиците и в уличните лампи...замислена за нещо мое си, непонятно и тайно...и колкото и да ме увещаваха поне за малко да стана, не можех да помръдна от стола...Сякаш се бях преселила в друг свят за няколко часа...



П.П. Тази история....не ми се е случвала...И се надявам на никого да не се случи! Знам че на някои може да се стори малко(много) извратена, но смятам...че такива неща се случват наистина...Може би не точно по този начин, може би не всички завършват така...но се случват...
...И ми се искаше с този разказ (който между другото ми хрумна след филм на подобна, макар че не съвсем същата, тематика...Там случката е съвсем различна...) да...знам ли, покажа, че понякога и момичетата, дори и със съвсем малка вина, допринасяме такива неща да се случват (не започвайте веднага мислено да ме псувате сега, мисля че има малко доза истина в това ми изказване  :) ). И може би да ви помоля да сте по-внимателни...

И отново - критикувайте на воля!  [inlovee] Аз бих се критикувала  [lol] И често го правя  [lol]

[Reni_ty]

На мен мн ми хареса макар4е до сега никое моми4е не се е измъквало  [sad3]

[burning_acid]

На мен мн ми хареса макар4е до сега никое моми4е не се е измъквало  [sad3]

хехе, не мога да повярвам че ти в харесало, но мн ме зарадва коментара ти  [inloveee]...очаквам другите коментари да са по-критично... [mhmmmm]
Често казано, аз съм чувала за момичета, които са се измъквали, но.....................вероятността да те насилят, да не говорим за вероятността да не се измъкнеш жив/а след това е къде-къде по-голяма.......Абе страшно си е, както все ми повтаря моята съквартирантка.....А аз толкова често го забравям, особено като се има предвид че обожавам да се разхождам вечер по тъмно....и много често, ако няма с кого, се разхождам сама.......