Приказка

[ilusia]

Тъмна стая без прозорци и врати,
само свещица свети тихо в мрака.
Пропуква и пращи сякаш раздира
болезнената пелена на здрака.

На пода девойка коленичила ,
молитви мълви , тихичко едва ,едва,
а тафтата й шумоли.

" Моляте иди си , махни ръцете си .
Хайде върви си... остави ме ,
подкоси нозете ми , окървави ръцете ми ,
жестоко сломи сърцето ми... просто си върви"

А зад нея с бавни стъпки в тъмното ,
пристъпва някой. Сякаш се препъва в бъдното
на собственото си страхове оживели
до сега нивга свят видели.

" не ме отпращай моляте недей.
Остави ме бокала със сълзите ти да напълня
нека ги изпия до дъно нека в мене се разлее
горчивината на туй що в тебе тлее .
Нека с длани аз раните от себе си запуша,
тая болка аз знам идва ти до гуша.
Позволи ми с тамян и здравец тебе да поръся
сърцето ти да прокъдя.
Безлезите зловещи.... душата ти да омилостивя"

Свещицата догаря в безумната тъма.
Небето своята мъст стоваря в бледна пустота.
Една изречена лъжа и премълчана истина.
Обичаше я той а я отпрати.
Обичаше го тя.. не му прости таз тъга лудешка ,
таз игра , в която беше просто пешка.

"Не" крясък мрака разцепи сякаш мълня
в небето тъй чисто от де ли се взе.
" казах не.... Иди , тръгни си , по пътя свой .
Старите рани гноясали не отваряй в живота мой."

И момъкът глава навел... бавно ... скърбно
по пътя поел...
А девойката свенлива , като утринна сълза красива ,
пак взора към небето си отправи...
" Господи.... какво направи..."

[solitude]

Ще ти го върне утре вечер, не се бой.
Ще ти го върне на морето със последния прибой.
Щом слънцето към заник наклони и спусне се нощта
със тихи стъпки пак при теб ще дойде любовта. :)