Циникът

[ilusia]

Тя стоеше на един голям ръбест камък. Утринните лъчи макар нежни и топлещи , все още нямаха силата да стоплят Кайла. Загърна по-плътно във вълненият шал който бе наметнала...
Гледаше след отдалечаващият се силует , който с бавни крачки бързаше към хоризонтна на изгряващото слънце.
Бе й обърнал гръб а мощтните му рамене не трепнаха нито за миг. Не се обърна нито веднъж. СКиталец  , ренегат бродещ самотен из пустоща.
Какъв циник беше този мъж. Какъв невероятен циник в душата си.
Не бе от онези мъже - пошли и арогантни , говорещи лаконично , и иронизирайки себе си , светът и всеки дръзнал да се пръкне от нейде на този свят.
Не . Неговият цинизъм бе най-жестокият от всички.
Той бе мил , романтичен и нежен.
Той бе пропит от болка и тъга... слаб и изтерзан... ала не слоним. Уморен , но винаги борбен.
Неговият цинизъм се таеше дълбоко в душата му. Кълнеше се в любов и вярност.... обещаваше щастие и усмивки.
Ала сам не вярваше в думите си. Най-истинският , най-грозният цинизъм в света не са мръсните думички , лаконичните обращения и пошлите погледи...
Не. Най-отвратителният циник е онзи , който се кълне в думите , в принципи и обеждения а сам не вярва в тях.
А дори и да вярва , няма силата да се изправи и да защити своята вяра.
И какво им остава на онези бедни създания - жените имащи неблагоразумието да обичат такъв мъж. Се питаше Кайла...
И какво й оставаше на нея...
Да гледа след бавно но безвъзвратно отиващата си любов... да гледа как всичко в което бе вярвала си отива просто ей така. Без да се обърне... без да трепне за сбогом...
Без да види онези малки проклети сълзи. Продажни издайници , който блестяха в очите й.
И всичко и всички бяха по-важни от една обич. И всичко и всички бяха по-важни от една любов... една любов която младата жена допусна да се разгори в нея и опропасти всичко...
Кайла упорито отказваше да приеме , че не го обича.
Упорито октазваше да забрави спомените и копнежите си. Да забрави чувствата бушуващи в нея.. да ги потуши с ласките на друг , с целувките на друг...
Защо и тя да стане циничка... Малка циничка , която се кълне в идеали , а после ги пробутва за жълти стотинки на някой , когато вече не й е угодно да вярва в тях.
Не би го допуснала. Не би продала себе си и тялото си за нещо... каквото и да е . На каквато и да е цена.
Огледа се... не бе откъсвала очи от отиващото си , и не бе забелязала как вече бе топъл и красив ден. Сяаш дори той се подиграва на малката глупачка вярваща във вълшебството на любовта...
ДО нея бе само едно цвете. СТранно как бе поиникнало в тая пустош...
Но то й бе достатъчно. Наведе се и дълго гледа цветовете му. А после заплака. Така горчиво и така исински , сякаш оплакваше живо същество...Плака дълго , много дълго.........
Но какъв бе смисълът... когато знаеше , че със сълзите си няма да върне предшиният блясък на вече патинираното сребро...
Че нищо не би могло да върне онази невинност , онзи детска и красива наивност грееща в очите й като малко пламъче на нежността ...
Тя си бе отишла завинаги. Бе тръгнала с ония циничен ренегат , обещал й нещо , което никога не би имал наерението да й даде...
Обещал й една мечта , която извоюва за себе си .... а после й отне дори нея...
Искаше й се да се затича след него , да стовари малките си юмручета по големите му гърди , да ругае ,да крещи да вика ... да изпадне в безумен бях породен от невъзможността и безсилието й..
Ала дори това не можеше...Дори това.
Загърна се плътно в шала си и се запъти към залеза... Тиха , мъничка и нищожна...