Богомилски легенди:"Книга на загадките", Николай Райнов
Мъдрият Ухама казваше на сина си:
— Осемдесет годни живях, сине на моята плът, крехка рожбо на моето желание. Осемдесет годин, а само осем неща научиха дългите пътища на младина, мъжество и старост.
Едно чуй: Когато тръгнеш през море, не вземай съкровище със себе си дори ако твоето съкровище е само една жена! Ще се разбуни морето, ще залитне корабът — и жената ще се впие в твоята шия, за да я спасиш. Можеш ли я спаси, когато ти е сковала ръцете? А няма жена, готова да умре за тебе. дори с тебе!
Друго чуй: Чети свещените редове на ведите, но вниквай и в поученията на живота дори ако ти се вижда истина мълвата на мъртвата буква! Знай: отшелници са писали тези книги, а отшелник знае само половината свят, той знае небето. Но тъмната бездна не знае: помни това! Затуй в големите песни на ведите за жената се казва малко, а за душата й -нищо.
Трето чуй: Когато се сживееш с жена, научи я да се покорява на твоя поглед и на ножа ти! Не й давай да търси по-властен поглед от твоя, нито по-бърз нож от ножа, що виси на твоето бедро! И ако се дори сепне у нея хубавият звяр, който не търпи вериги, та полети към чуждия шатър —да дири роб, за да го зове свой мъж, — не бой се! Не бой се, сине мой: тя сама ще дойде — да я разпориш със своя нож!
Четвърто чуй: Обещае ли ти жената звезди, луна й слънце, запази за нея малък светилник! Защото ти цял живот ще живееш на тъмно под нейните звезди, луна и слънце, но поне нея недей оставя в мрачината. Виновна ли е тя, че не знае що обещава?
Пето чуй: Ако ти е скъпа жената, сине мой, и ако цениш обичта си към нея — давай й по малко тайна всеки ден! Не може никоя жена без малко тайна, защото твърде много обича всяка жена тъмнината — и скритото, и онова, за което се не говори.
Шесто чуй: Искаш ли, сине мой, жената да те разбере кой си — не й говори за себе си нищо! Тя ще кърти всеки ден по малко от скалата, в която е затворена душата ти, и най-подире ще те отбули цял. И така ще й бъдеш скъп, защото тя не скъпи тебе, а своите разкървавени пръсти и усилието па ноктите си.
Седмо чуй: Жената обича н тебе пъстрата багреница, славата на името ти, огъня на погледа ти, златния звън на твоята реч или спомена за някой друг, живял преди тебе. Не вярвай, сине мой, когато ти мълви, че обича душата ти, защото лъжа пълзи от устата й тогава! Слепец не може да види слънце...
Осмо чуй: По-лесно е да срутиш кула от гранит, отколкото упорство на жена. Но по-лесно е да счупиш воля на жена, отколкото клонче от папирус.
Не се чуди, сине мой, че само за жената ти говорих: от нея иде много добро и много зло за мъжа. Още много ще чуеш от други за нея, но недей им яко вярва! Аз исках да ти кажа всичко, що знам; другото, що не ти казах, е лъжа...
Тъй мълвеше мъдрият Ухама на сина си. И виждаше син му, че мъдро говори бащата. Неговото мълчание убеди мъдрия Ухама.
Но очите на момъка пилееха погледи някъде да-лек — и тъй мълвяха тези очи:
„Чужда е на моите осемнадесет годин твоята осемдесетгодишна мъдрост — както на твоите осемдесет годин е чужд моят осемнадесетгодишен пламък... Та кой ще ми отговори: мъдростта ли има право, или пламъкът?“
Мъдрият Ухама разбра това, поклати глава н влезе в шатъра си.
* * *
Тъй ми каза веднъж старият мъдрец: — В миговете на своята върховна почит и в дните на своето горчиво презрение мъжът е изричал хули за жената. А срещнал ли си мъж да не тръпне пред жената?
Ето що му отговорих:
— Аз почитам жената, но жената презира мене, защото презира всеки мъж!
И отвърна ми старият мъдрец:
— А ти, като почиташ жената, не презираш ли себе си?
И замислих се аз, па рекох:
— Аз презирам жената, но жената почита мене,защото почита всеки мъж!
И втори път ми отвърна старият мъдрец:
— Добре. Но ти, като презираш жената, не почиташ ли твърде много себе си? И щом почиташ у себе си мъжа, не заслужаващ ли да те презира жената, както ти презираш нея, понеже почита мъжа?
И аз се втори път замислих, но не смогнах да отвърна нищо.
Три неща знае мъдрият, три неща, създадени за добро, а правят зло. език, нож и жена. Не си играй с тях!
* * *
Като ходех по стъгдите на Птолемаида, жена срещнах пред храма на Сераписа.
Тя продаваше миризми.
В малки стъкленици и чаши от алабастър тя носеше касия, смирна, кинамон, кориандър, нард, мирсина и други благовония.
И в кутии от злато и скъпа кост имаше амбра, мускус, ладан. бензой и различни смоли.
Тя ме видя — и се спря до мене. — Що е това?
Бях взел стъкленица с нещо зелено.
— Истина ти казвам, не зная. Непознато ми е, па и никой го не търси. Защото не дава ни сън, ни страст, ни веселба, ни забрава. Не гони тъга, не ражда мори, нито зашеметява. Не знам що е. Но скъпо струва.
Аз го купих.
Неговата миризма бе чудна.
И като почнах да се наслаждавам от миризмата му, открих в него дивно свойство: то показваше живота такъв, какъвто е.
Научих му после името.
Страдание се казвало то.
* * *
Жената каза:
— Аз съм алфата на творението.
И роди първия човек.
Мъжът каза:
— Аз съм алфата на творението.
И уби първия човек.
Любовта каза:
— Аз съм алфата на творението.
И сля раждането със смъртта.
Имаше на Изток жена.
Името й — Семирамида. Царица беше.И сгради седем храма на Ашарот и Менй. Дните й бяха песен, а нощите — любов.И висящи градини направи тя на покрива на двореца, за да пирува с мъже. И слънцето възвестяваше позора й, а звездите — прегрешението й.
Безумен бе животът й.
Кадеше тя пред своите поклонници янтар, че янтарът навява любовна лудост, и на мъжете поднасяше сива амбра, защото буди страст.
И поеше ги с вино от мандрагори, за да ги зашемети.
И падаха безсилни пред нея — и гърчеха се в страшни тръпки, и ровеха с пръсти пясъка...
А презнощ изсмукваше дошлите през деня с нечовешка страст. И призори хвърляха труповете им в Ефрат.
А похотта й бе океан — и никой не можеше да я задоволи.
... Познавах момък от Вавилон. Той бе майстор на бронз. Познавате измамните чарове на Семирамида --и дълго пламтя сърцето му от язвата на погледа й. Но в примките й не влезе, че познаваше добре жените и знайни му бяха пътеките на всяка похот.
Години се минаха — и видях го във Вавилон старец.
От бронз бе излял образ на царицата — седнала, гола, с кадило в ръка.
И попитах го:
— Обичаш ли я още?
А той каза:
— Не обичам царицата. И раната на сърцето ми е зарасла отдавна. Но — знаеш ли? Веднъж, в ловитба на тигри, стрела ме ужили в ръката. И
силно ме заболя. Зарасте раната и сега дори мястото й не зная... Но болката, когато ме жилна стрелата: за тази болка заслужава да се живее и да се лее бронз!
