Блуждаеща светлина

[rado]

                                                                   


                                       

Привечер вятърът стихна и  стана топло , но някак съвсем пусто .С падането на мрака  градът сякаш бавно онемяваше.Високо в нощното небе ,спрели своя бяг , черни и неподвижни  се диплеха дрипавите силуети на облаците . Съвсем нарядко между тях  се откриваха тъмни прозорчета и там като от бездънни кледенци надничаха дребни звезди.
Имаше нещо много тъжно в този зимен пейзаж  и аз , който почти цял час вървях  по улиците без посока  чувствувах това особено осезателно. Не  че не знаех къде да отида – не , напротив – отначало бях решил  да се отбия в кварталния клуб  , където човек може да поиграе билярд или партия шах, но когато наближих , ме нападна досада  и трябваше да се върна в обратна посока  без да имам някаква определена цел . Минавайки покрай автобусната спирка  до пазара  видях , че там спря автобус и се качих.
Ако бяха ме попитали къде отивам , вероятно нямаше  да мога да отговоря. Слезнах чак на последната спирка извън града , където се намираше спортния комплекс. Беше тъмно и пусто.  По- нататък се очертаваше огромния силует  на градския стадион и спортната зала , а в дъното се тъмнееха дърветата на  парка , който  през зимния сезон е обикновено безлюден. Очевидно нямаше нищо , което да привлече вниманието . Докато се чудех на къде да тръгна , автобусът пое обратен курс и  аз останах сам на последната спирка. Трябваше да чакам почти  половин час , докато дойде следващият. Облегнах се на един електрически стълб и зачаках. Съвсем мрачна переспектива. Стори ми се в този момент, че се отдалечавам някъде и гледам от страни собствената си  фигура , залепена  за стълба – черна и неподвижна -нещо като некролог-  и ми стана мъчно за мен самия. Не зная колко време е изминало така . Може би е било само минута , а на мен тя ми се стори безкрайна. Това не е нещо  ново. Случвало се е да заспя за минута  и събуждайки се  мисля , че съм пребродил векове и безброй събития са се случили през това време.
После изведнъж електричеството угасна  и всичко потъна в мрак. Силуетите на жилищните блокове и градския стадион станаха още по-черни и огромни.
Но тогава забелязах тази светлина . Тя изплува ненадейно  между каменните грамади  като фар , който ме мамеше и веднага ми стана ясно , че трябва да тръгвам. Разбрах , че се появи заради мене и ,че събитието не може да се отлага повече. Предчувствувах отдавна нейната поява. В следващата минута крачех по безлюдната улица , стараейки се да не я изпусна от очи , защото вече знаех всичко. Тя ту притъмняваше , ту отново лумваше , осветявайки пътя  с бледото си сияние. Помня че вървях дълго – цяла нощ или цяла вечност  и колкото повече се приближавах , тя все повече мъждееше.
Най- после тази дълга улица  с огромни и тъмни сгради свърши  и там в самия край  видях, че светлината струи от едно малко прозорче , от една стара къща с  дворче и лозници , която ми напомни нещо познато - много отдавна  минало край мен и избледняло. Тук всичко тънеше в старост и разруха. Ако не беше тази мъждееща светлина в прозореца , можеше да се помисли , че това е  един  отдавна запустял дом- убежище  на плъхове , който  всеки момент ще се срине под собствената си тежест, превръщайки се в куп отломки. Ново – много мрачно чувство присви сърцето ми с безкрайна тъга, заедно с носталгията по миналото ; Сякаш присъствувах на погребение. Това , че тук някой ме чака ,и че трябва да дойда  знаех отдавна , може би откакто се помня , но винаги отлагах, казвайки си : "има време". Но ето  че времето свърши  и аз прекрачих прага.
В края на краищата очакванията ми се оправдаха . Този беше най- обикновен старец като всички старци по света – съвсем побелял и прегърбен,  седеше на ниско столче  пред масичката  подпрял брадата си с шепи  и когато влезнах дори не помръдна. Пред него димеше парче парафинова свещ и той наблюдаваше малкото трепкащо пламъче  с особено внимание , сякаш изучаваше нещо по него.
Това , че беше  самотен не е нещо необичайно , но другото , което ме порази беше , че в него съзирах нещо съвсем  познато и близко –вероятно  това бях аз самият, след като отлети мигът и в пясъчтият часовник се изсипят последните песъчинки. Този пясъчен часовник бях нарисувал веднъж , когато тъгата стана особено нетърпима  и съзнавах добре неговото значение. Сега той висеше на стената , но пясък нямаше.
------------------------------------
Днес пак не успях да  видя  Стейс. Не съм я виждал няколко дена  и нямам представа къде се губи. Винаги я виждам , когато се връща от лекции, а понякога минавам покрай нея съвсем близо и я поздравявам. Тя знае за мен и  ми се усмихва ; може и да се досеща , че съм тук заради нея, но не го показва.
Усмивката и е прекрасна и тя самата е прекрасна .
Не мога да не я виждам. Когато съм на работа непрекъснато мисля за нея  и допускам грешки , които после се налага да отстранявам. Шефът е недоволен . Но това не е сериозен проблем и има изход. Достатъчно е по- често да виждам Стейс, ето защо винаги привечер минавам по тази улица  и покрай къщата с лозниците . Тя е там.

Понякога Стейс е тъжна и аз също съм тъжен. Не мога да разбера какво и става на Стейс . Опитвам се да разбера. Често и изпращам цветя и тя вероятно знае , че са от мен. Сигурно знае.
Когато репетира на пианото , аз стоя отвън  на улицата и слушам .  Това се повтаря многократно , но през зимата понякога става студено. Връщам се у дома вкочанен от студ, но съм доволен. Когато си легна , чувам в просъница воплите на пианото  и вече зная всеки пасаж и всяка нота. Мисля , че  мога да възпроизведа на слух целия Моцарт ,  без да гледам в текста. Не ми трябват ноти . То всичко е записано някъде отвътре.

О да- случват се и безумни нощи . Тогава Стейс я няма , къщата е празна , не я виждам никъде. Не чувам пианото . Улицата е пуста , всичко е пусто и празно ; лицата , които виждам пред себе си са бледи и призрачни.Минават и заминават.
Няма я Стейс.
Прозорците са тъмни .Пердетата са спуснати .Вратите са залостени. Тишина. Няма я Стейс.
----------------------------------
Старецът ми посочи с кимване  стола от другата страна на масата  и аз седнах , така , че между нас остана само трепкащото пламъче на парафиновата  свещ, което все повече мъждееше.
И двамата дълго мълчахме. Това мълчание беше необходимо и аз не можех да си представя нещо по- различно; цял живот съм мълчал и мисля  , че го направих достатъчно дълго , за да се изсипе пясъкът в пясъчния часовник и достатълно  незначимо , за да остане незабелязано. В тишината чувах пращенето на свещта и ударите  на сърцето , които отекваха ясно и болезнено. Пламъчето залиташе , сякаш още миг ще угасне , но тогава  слаба искра пробягваше по фитила  и то се разгоряваше с нова сила. От парафина беше останала малка коричка , в която плуваше фитилът.
Аз казах:
- Скоро ще угасне.
Старецът вдигна глава.
- Няма . Тя много отдавна така мъждее.Аз прекарах живота си все край нея. Какво време беше то! Ти виждал ли си жив кон?
- Трябва да съм виждал- отговорих- някога е имало такъв празник, когато мъжете са се качвали на коне  и препускали през полето; сигурно е било много отдавна.
- Отдавна беше. Сега такива празници няма . И конете също изчезнаха . Това е защото пясъкът свърши. Дойде ми на ум , че днес е  Коледа. Някога моята майка правеше по Коледа  баница с късмети . На мен винаги се падаше монетата ; аз бях първородният син. А  на Васильов ден рано сутринта  с братовчедите ходихме  по къщите да сурвакаме за здраве . Снегът беше дълбок и чист- съвсем чист кристален сняг , в който можеш да се отъркаляш  , а селото още спеше. Носехме тояги ,за да се браним от кучетата , защото през зимата те ставаха особено зли ; това не са  изнежените градски кучета  , а истински вълци. Сега  кучета вече няма , и сняг няма , и селото го няма.
- Сега снегът вали черен – забелязах аз – това е индустриален сняг- продукт на прогреса.
- И рибите в реката умират – продукт на прогреса , и дърветата, и тревите умират- продукт на прогреса , и хората се задушават – продукт на прогреса.
       Всъщност , колко малко му трябва на човек , за да бъде щастлив –         едва ли някога ще проумеят това. А когато го проумеят обикновено  е вече достатъчно късно- прибави той – пясъкът е изтекъл.
- Изтекъл... Това е вечната переспектива на живота ; движението е еднопосочно  и връщане назад няма . Едва ли някой е изразил това по- убедително от  Де Кирико. Не можеш да се оттървеш от чувството за обреченост: каменни пейзажи , пътища към нищото , мраморни  колонади ,  прихлупен хоризонт с безкрайно удължени сенки , смъртта , която дебне зад ъгъла.
- Обичам природата – продължи той – тревата , вятърът , дъжда. Край моето село  имаше два хълма- обрасли с трева. Те бяха ниски  и обли като женска гръд , само че съвсем зелени ; нищо друго не растеше там – ни дърво , ни храст , понеже бяха карстови  с много тънък слой почва.Като дете съм тичал и съм се търкалял в тревата . И сега – особено през някоя студена и мъглива вечер,  когато е особено пусто, аз си спомням за тези зелени хълмове. Спомням си и за едно момиче , което понякога береше там полски цветя.
       От тогава трябва да са изминали хилядолетия- може и да е било  сън.
Старецът се надигна от мястото си и лицето му се оживи.
- Не зная от кога не съм виждал подобно нещо . Трябва да е много красиво.
- Красиво е – потвърди той- понякога красотата звучи като стон.
- Стон ли казваш?
- Именно. Красивата музика , красивата картина , красивата природа – всичко това е стон. Аз чувам вятъра , дъжда , радостта и жалбите на любовта  и на отлитащата младост. Те плачат и пеят , радват се и страдат ; всичко е смях и болка, а пясъкът тече. Ето – тази картина- това е също стон.
- Странна идея – забелязах аз  и откачих картината от стената – всъщност , това е  фар.
- Фар е , но този фар стене.
- Море и фар- продължих аз- мечта за всеки художник, но не успях да се справя ,  ето защо фарът стене. Просто  не ми остана време , защото щях да изпусна мига , а точно този миг е най- важен. Идеята пламва като факел и залива вселената ; това е експлозия на въображението ; не мога да го обясня  по друг начин . Аз летя или падам в някакъв светъл облак и губя памет.  Нещо ме хвърля назад в миналото по една безкрайна бяла лента , в дъното на която  се виждат всички начала  – близки и далечни  , и отдавна забравени и се събират в една ярка секунда , която постепенно изтлява. Тогава добивам пълна представа за живота и смъртта  и изразът "времето лети" ми се изяснява окончателно. Тогава всичко спира и замръзва в пространството , падащият метеор засиява вечно  и целувката е също вечност.
- Миг и вечност – повтори той  като ехо- не ти ли се струва , че в това пренасяне във времето има нещо езотерично?
- Не зная  ; вероятно има , но не го разбирам. За мен е по- важен крайният резултат- усещането , че съществувам. Аз чувствувам , значи че живея. Радостта , болката , страха – това са моите доказателства.
- Но миг  след това  всичко става минало , а миналото е вече мъртво. И аз бях млад , а днес – какво съм днес?
- Всички са били млади – отговорих – и какво от това?
- Бях млад и хубав – продължи той първоначалната си  идея- но тогава бягах от подобно мисли. Не можех да приема обстоятелството , че кръговратът на материята ще засегне и моето съществуване.
- Кръговрат на материята – повторих аз - това е философия на безнадежността . Младост , сила, красота – после пръст и оглозгани кости. Природата е най-великият биолог. Тялото умира , разпада се на молекули , на прах и вода. Вода , която струи в потоците и реките , вода в кладенците , вода от дъждовете , сълзите в детските очи ; растенията изсмукват тази вода  , живеят и сами стават храна  на други организми .И после всичко отначало и отново...
--------------------------------------
Понякога среднощ се събуждам с еротични халюцинации. Тя е тук при мен –в стаята и се разхожда гола  в някаква призрачна мъгла. Очите и се смеят подканящо . Присягам , хващам я  и я притискам в прегръдките си , но в същия момент осъзнавам , че тя започва да се разпада ;измъква се от кожата си , побягва; държа в прегръдките си някаква лепнеща и пулсираща плът, парчета от сатани , парчета от безумства ; наоколо танцуват усмивки  , голи бедра се разхождат във въображението ми , а смехът се превръща във вик.
Чувам собствения си вик и се събуждам облян в пот . Няма никой.

Или се събуждам с тежък махмурлук от предишния запой след като цяла нощ съм правил секс със Стейс. Тя е тук- в леглото ми , виждам я , притискам топлото и тяло , безумно съм щастлив . Тя е...
Не , не е тя. В леглото ми се усмихва някаква непозната особа – вероятно проститутка от пиацата.

Тогава ми се изясни колко било лесно  да получиш любов. Съвсем елементарна работа.
Отбивам се в барчето  в близост до къщата с лозниците  и поръчвам.
Разбира се – твърд алкохол. Ефектът е по- бърз и по- сигурен.
Една чаша , две чаши – няма ефект. Почти същото състояние – дори депресията се задълбочава . Точно така – диагнозата е достатъчно банална- казват :депресивна психоза или нещо от този род. В действителност  така се получава , когато я няма  Стейс. А тя все я няма. Къде ли е отишла ? Чакам.
Продължавам: три чаши , четири чаши ... Вече е по- добре.
Главата ми шуми , образите се размазват .Смеещи се гротески. Весело е.
О да – Стейс се задава откъм кръстовището . Виждам я забързана по тротоара . Идва.
Ставам залитайки и я посрещам . Наистина елементарно.
- Стейси!...
- Стейси!..
-        Стейси!..

--------------------------------------------------
В същото време свещта запращя . Пламъчето трепна и се люшна – още миг да угасне , но отново запълзя по фитила – крехко и неуверено  и изпълни стаята с мъждивата си светлина. Парафинът се беше стопил ; бе останала само една капка , в която плуваше фитилът
- Тази светлина ще угасне – повторих аз опасенията си .
Старецът ме гледаше с внимателно съчувствие.
- Не – поклати глава  той – угасне ли тя , угасва и вярата в доброто, а тя е преминала през вековете и през безброй страдания. Тя е вечна като живота.
- Или като смъртта – уточних аз- Имах един приятел- млад , здрав , талантлив – беше художник. Приключи с живота си . Но това не беше смъртта на  Ян Палах или Бруно – живи факли, засияли в сърцата на хората , а съвсем мрачна и безсмислена смърт. Просто  прекрати живота си.
- Да прекратиш собствения си живот е все пак  по- приемливо , отколкото да посегнеш на чужд- забеляза философски старецът- Този художник е бил мрачен човек и все пак в последния момент светлината го е озарила – аз вярвам в това.
Пламъчето отново се люшна  над малката парафинова капка и аз затаих дъх , но старецът  махна успоскоително.
- Не бой се- няма да угасне. Времето е без значение . Знаем ли ние нещо за онези далечни времена , когато  е възникнала първата имфузория ? Като изключим предположенията- почти нищо. Но резултатът е налице . Животът е съществувал  и ще съществува.
- И любовта?
-      И любовта.
В сърцето ми за миг трепна споменът – нещо смътно и далечно . То премина и изчезна в мъглата , оставяйки след себе си някаква черна утайка .
- Не , не това – каза старецът . Той взе от масата свещта и я  вдигна пред лицето ми. – Съвсем не това .
После остави свещта и продължи:
- Веднъж видях как една птица бранеше малките си от змията , която пълзеше към гнездото и – ето това е любов. Лебедът не отива при друга , ако загуби другарката си  и остава сам до края на дните – това също е любов . Един човек умира на кръста – и това е любов.
С всяка негова дума пламъчето се разгоряваше  и лъчите му проникваха дълбоко в мрака , където като трупове лежаха погребани надеждите. Тази светлина ги съживяваше; те се тълпяха към нея , сякаш стремейки се да избликнат , заливайки всичко , помитайки всичко – цялата тази  утайка , която се бе напастила в душата през дългата нощ. Пред погледа ми  отново се изнизаха  заоблените  върхове на хълмовете от моето детство , зелен храсталак  , бистра рекичка , провираща се между клоните , ярки цветове...
-------------------------------------------------------
Вече няколко пъти ме предупредиха в службата , че имало нещо объркано . Шефът ме извика в канцеларията и официално  ми обърна  внимание  по проблема. Той не знае нищо за Стейс . Шефът си е шеф- иска всичко да е точно.
Бих напуснал службата отдавна , но нямам други доходи . Те не ми и трябват особено , освен  когато  се налага да купувам цветя за  Стейс. Това се случва по всички празници  и за рожденния и ден . Разбира се , зная кога е рожденният и ден и   ги изпращам по пощата  като специална пратка . Красиви цветя.  Тя сигурно се сеща от кого са .
После те танцуват ; това са все нейни приятели , които я посещават  за празника , а аз стоя на отсрещния тротоар  и виждам танцуващите силуети , които минават край  пердето на прозореца . Много е весело.

Обичам да стоя на отсрещния тротоар . Те не ма закачат – казват , че съм безобиден.Чудесно е . Особено е хубаво нощем , някъде около Коледа , когато вали сняг ; наоколо минават забързани хора  с весели лица , с пакети от подаръци , а там  прозорецът свети. Аз за никъде не бързам –стоя и чакам . Понякога пердето се отмества  и Стейс поглежда за миг навън . Виждам очите на  Стейс...

Ако трябва да се уточни , Стейс има най- хубавите очи в галактиката . Сиви и меланхолични. В тях се отразява небето. Понякога в очите и нещо пее ,  а понякога  нещо плаче . Особено е красива , когато в погледа и плува тъга . Усмивката и гасне в облаци от тъга . Долавям тази гаснеща  усмивка.

Нарисувах я. В  служебния компютър имам образа на Стейс. Прекрасен. Шефът много се изненада , когато заедно със скиците и плановете  от проекта за строеж на една престижна зграда ,в монитора изплува и образът на Стейс .
Този път не каза нищо .Премълча , но в погледа му трепна нещо загадъчно. Преди още да се сетя да изтрия изображението , той го беше прекопирал на неговия компютър  .
Шефът винаги има право.
----------------------------------------------------
- Някога през детството си обичах да спя лятно време  вън на двора – продължи старецът –направо върху купа със сено . Заедно с моя дядо. Това ставаше обикновено  през някоя съвсем ясна лятна вечер  с безброй звезди  в небето и безброй пеещи птици  в клоните . Дядо ми започваше да разказва  някоя много стара история за нашия край , за прочути в миналото личности, а аз слушах и наблюдавах звездите. Към мен от всякъде – от всички кътчета на вселената струеше светлина : светлина от  далечни звезди , от галактики , светлина от  исполински пожари , светлина от взривовете и анихилацията . Светлина , светлина...
Знаех , че тя преодолява пространството с огромна скорост и все пак пътува  десетки ,стотици , милиарди години , докато дойде до мен . Опияняваше ме идеята за необятността на вселената :какво има между мен и онази звезда?
Какво съм аз и какво сме ние с нашия жалък егоизъм и борба за оцеляване ?
Но тогава малко разсъждавах по този въпрос . Това беше далеч от детското ми съзнание . В душата ми все още не беше се утаила горчилката от годините и опита. Само гледах , слушах , долавях. Млечният път все повече избледняваше . Пламъците от далечните галактики   се отдалечаваха и размазваха в пространството като някакви непонятни и безформени петна. Гласовете ва птиците стихваха в нощтта . Дядо ми прекъсваше разказа си и заспиваше . Оставаше само вятърът , който галеше лицето ми  като ръка на нежна майка , после и той стихваше.
------------------------------------------------------
Много обичам да гледам когато  Стейс минава по улицата . То е цяло събитие. Всички погледи са приковани , защото тя е ослепителна. Хората спират , транспортът спира , дори времето спира, когато тя минава.
Автовмобилите спират , за да и дадат предимство на пътя.
Разхожда се бавно и знае , че всички я гледат . Понякога води със себе си едно малко куче , а понякога не го води . Аз я следвам по цялата улица  напред и назад  и после я посрещам . Тя вече ме познава добре , знае , че съм там заради нея и  ми се усмихва.
-Добър ден  , Стейси.

Да , естествено- често се отбива в барчето  с приятелките си . Пият кафе и разговарят. Стейс се облича различно . Има богата колекция от тоалети  и често ги сменя. Ходи и с джинси , но предпочита класическия вариант. Във всички случаи е най- хубавата. Често посещава концертите . Тя самата следва в косерваторията  и скоро ще се появи като солистка в музикалния театър- сигурен съм в това , защото свири вълшебно.
Стейс минава покрай мен , залива ме със светлина  и се насочва към къщата с лозниците.
- Лека нощ , Стейси.

Най- после ме освободиха от работа и получих възможност  да посветя цялото си време на  Стейс. То стана по взаимно съгласие . Извика ме шефът и ми обясни ситуацията . Имали проблеми с финансирането на проекта . Така се и очакваше.  Отдавна трябваше да се случи.
Но аз нямам нищо против . Отивам при Стейс.
Съвсем не се опасявам ,че мога да остана гладен . Аз по начало се храня съвсем малко . Почти не се храня. По – точно храня се със светлина . То не е като  естественото хранене . Неестествено е. Енергията постъпва директно от някъде и се трупа. Скоро ми попадна една книга , където бе обяснено това явление. Казват , че било лечебно гладуване или кой знае какво. Всъщност , не е съвсем точно , а може би е точно. Или съвсем друго.
Стейс изобщо не разбра , че съм уволнен от работа. И преди беше същото. Виждаше ме всеки ден там пред къщата с лозниците и се усмихваше . Това е една странна усмивка . Много красива и много меланхолична .  Не – това не е Мона  Лиза – съвсем не е .  Много по- красива...

Освен това имам и други приходи. Продавам покъщнината . Тя пък изобщо не ми трябва. Това е една стара къща с много стари мебели , останали от старите ми родители. Ценни са . Купуват ги предприемчиви търговци , реставрират ги  и ги предлагат като старинна мебел за разни бутици и офиси.       Търсят се.
Металните изделия – стари печки , перални , бойлери  и други вървят на безценица  за скраб , но все още носят приходи .  Купуват ги циганите.
Стари вещи , стари книги , стари дрехи ... Всичко старо.
С печалбата купувам цветя за  Стейс. Тя много обича цветята.
Тя често празнува и аз имам достатъчно поводи да го правя . Така е добре.
Покрай нея животът е един безкраен празник. Не бих могъл да си представя по друг начин живота. Не мога да си обясня  как е било възможно да съм живял преди да я познавам.
- Здравей Стейси!
- Как си  Стейси?
- Щастлива ли си , Стейси?
----------------------------------------------------------
-    Само който е бил щастлив може да разбере цената на отлитащия миг-   забеляза старецът.                                 
- Може да разбере и преходността на своето съществуване – прибавих аз.- Но ето – идват хора- близки и далечни ; те се тълпят в спомените ; чуваш смеха и песните им, виждаш веселите им лица , силните им и красиви  тела – те всички са прекрасни. Но настъпва ден и се превръщат в скелети – жалки и оглозгани; те минават и заминават  в безкрайна процесия към вечността, а песните им и смехът им се превръща във вой и всички те виеха в мрака.
               -    Знаеш ли как умират чучулигите? – попита старецът- Те летят и пеят .           
      Летят и пеят все по- високо  и по- високо към светлината , докато сърцето им       се спука от изтощение и падат. Смъртта на хората трябва да бъде като смъртта на чучулигите.
Пламъчето все повече се разгоряваше и светлината изпълваше стаята.
- Това е поезия – забелязах аз – красиво , но недостижимо.
- А не е ли човешкият живот една непрекъсната  мечта по  недостижимото -  каза той – с какво би се опълчил човека срещу силата на злото без поезията?
- Стига, това е тъжно! Това е ужасно тъжно.
- Защо  тъжно- отговори старецът и гласът му прозвуча убедително , сякаш мракът се разбяга по ъглите – нима не е щастие , че си  се родил и съществуваш, че можеш да посрещаш сутрин светлината  в прозореца , че можеш да легнеш в тревата , да нагазиш в бистър поток, да целунеш жена?
- Тъгата не може да се премахне – възразих аз – Това е тъга по нестижимото . Тази тъга блика в светлината на уличните лампи – същия бял неонов цвят- в картините на  Сезан , в малката пиеска " Очарование" на Чаплин, в стиховете на Шели , в цвета на бегонията. Тя живее в красотата . Без нея  не бихме доловили пълнотата на живота. Хората идват и се отиват . Щастието се сменя с разочарование , скръбта с утеха , болката с надежда.
       Песента на славея от зеления храсталак  се слива с шума на потока, с акордите на пианото , което изпълнява "Очарование", полита в простора и пада със смъртта на чучулигите. Хълмове – ниски и зелени хълмове , треви и цветя  прииждат със светлината  заедно с картините на  Сезан; жени – млади и красиви – това са жените от стиховете на Шели  танцуват в сънищата ми .  Аз чувам тяхната песен – това е песента на живота ...
- Погледни !- каза старецът- Погледни!
Пламъкът на свещта се разгоряваше с нова сила  и изпълваше нощта със своето фосфорно сияние. Стените на стаичката , в чиито ъгли  се таеше мракът  сякаш се размърдаха . Те се отдалечаваха във всички посоки , ставаше все по- широко и по- светло . Дочувах смях и песни. Хората – това са хората – те танцуваха прегърнати и заслепени; радостта им бе пълна и преливаше в очите- видях това.
В следващата секунда ярка светлина  озари вселената  и ме  заля. Тя нахлу в сърцето като вик  и счупи оковите. Ледът бавно се топеше  и топлина изпълваше гърдите ми . Очи – нечии човешки очи изплуваха в мъглата  и застанаха неподвижно пред мен. Разбрах. Това са те, това е тя! Аз падах в светлината . Но край !..
Старецът съчувствено ме гледаше  и по лицето му сияеше кротка усмивка . В миг открих : Това беше моето собствено лице  и моята собствена усмивка.  Пясъкът беше изтекъл.
--------------------------------------------------------------
Парите са достатъчни . Дори купувам хляб и храня лебедите  в реката . Там - съвсем близо до къщата с лозниците  е големият булевард покрай реката . Тази зима е особено студена , реката на места е замръзнала и долетяха няколко лебеда. Когато ходех  да ги храня,  те ме заобикаляха от всички страни и дори започнаха да си късат хляб направо от ръцете ми . Прекрасни птици.
Единият лебед е малко болен – едното му крило виси  и когато погледнах по- внимателно , забелязах отдолу гнояща  рана .
Продадох стария скрин  на баба ми и  купих от аптеката средства за дезинфекция, марли и други лекарства . Промих раната и я превързах. Готово. Докато се занимавах с тези процедури , забелязах отгоре на моста  нечие впечатляващо присъствие . Погледът и внимателно ме следеше.
Стейс!
След няколко дни лебедите си заминаха , а този – болният остана . Остана и другарката му . Тя често излиташе нагоре  и пищеше  във въздуха подканящо , но след това пак се завръщаше при болния . Нямаше да го изостави . Не!
След десетина дена болният се възстанови  и двете птици излетяха с въсторжени крясъци.
Разбира се , че бях там и ги изпратих . Тържествен ден .
Сбогом приятели!

Постепенно се пренесох там – пред къщата с лозниците . На отсрещния тротоар имаше един изоставен стар автомобил и аз се установих в него. През лятото това не е проблем , но през зимата става  трудно.  Запуших всички пролуки  с парцали , но пак беше студено .Изхвълхих седалките , че заемат място и застлах отдолу . Домъкнах от къщи няколко одеяла и кожи , но това не помагаше особено.Мраз. Студ. Вятърът свири в пролуките . Виелицата трупа преспи наоколо.
Но отсреща аз виждам светлината  Виждам в прозореца силует . Пердето се помръдва . Това е Стейс!

Сутрин Стейс  излиза и отива в консерваторията. Аз я изпращам. Вечер Стейс се прибира  и аз я посрещам .
Но трябва да се погрижа за себе си . Необходимо е. Ходя мръсен и небръснат , дрехите ми са на парцали .Хората , минавайки покрай мен се обръщат на другата страна , защото вероятно си мислят , че прося. Стейс също се обръща на другата страна. Разбирам я напълно – тя се срамува.
"Не се притеснявай , Стейси , всичко ще се оправи!"
Събирам последните си стотинки и купувам цветя . Така трябва . Необходимо е , защото започват коледните празници , а тя не може без тези цветя.
- Весели празници , Стейси!

Една зимна вечер някой чукаше по купето на автомобила и ме събуди. Снегът го беше затрупал и едва отворих вратата . Отворих и дъхът ми спря..  Стейс!
Нищо не можах да кажа . Ама съвсем нищо ; гледах я като вцепенен и дори не се сещах да я поканя вътре . Само я гледах и заеквах.  По- точно  опитах се да кажа нещо , но от  гърлото ми излизаха само хрипове.
Тя ме избута навътре  и без да проговори, се зарови в завивките  до мен . Усетих топлината на тялото и.Усетих голотата и .Сънувам ли ? Жив ли съм ?   Беше някаква лудост.
- Стейси !
- Стейси!

Не си спомням кога съм заспал отново . Няколко пъти се събуждах и безумието продължаваше. Накрая съвсем съм заспал  и всичко изчезна напълно . Нищо не чувах, нищо не сънувах. Сякаш бях пропаднал в черна дупка. Мъртвешки сън.
Когато се събудих, тишината продължаваше. Нямаше я  Стейс , нямаше нищо. А –да- имаше! В купето на автомобила се усещаше едно странно присъствие , сякаш се бе вселил някакъв светъл дух.Усещаше се и много слаб дъх на парфюм  ; нещо витаеше наоколо.
Не , не е сън... Била е.
Беше оставила  още одеяла , дрехи, храна , прибори  и пари.
Но нея я нямаше.
- Къде си Стейси?

Мисля , мисля...Спомням си нещо. В просъница чух , че по някое време навън изскърцаха спирачки  и пред къщата с лозниците спря луксозен автомобил. Сега вече си спомням окончателно . Беше се развиделило . Стори ми се  познат автомобил. После там се мярна един бял силует, вратата се хлопна и моторът избръмча.
"Весела коледа  , Стейси !"
"Тиха нощ . Светла нощ..."

Новото пробуждане беше по- различно от предишните.
Отначало видях белотата на болничната стая , после леглото  и себе си – оплетен в  системи за подхранване , пъстроцветни мъркучи и ремъци. Виждах още  колби с гликоза  , епруветки , марли. Как съм попаднал тук ?
След малко се появи мед-сестрата , явно изненадана , че ме намира жив  и ми обясни , че съм в болница и че са ме намерили полумъртъв  в онзи стар автомобил  по сигнал на граждани.
Прекарах почти цял месец в болницата , докато ме възстановят . Когато ме изписаха  отидох направо  при къщата с лозниците , но тя беше празна . Нямаше никой. Видях на вратата налепени  некролози на възрастни хора , но Стейс бе заминала . Старият автомобил отсреща също бе изчезнал.
Къде ли е Стейс?

После се прибрах у дома . Събрах сили и за няколко дена постегнах жилището. Успях да си намеря и работа. Специалисти от моя бранш се търсеха достатъчно и не съществуваше проблем. Назначиха ме пак на старото място , но шефът вече беше друг. Бившият шеф се издигнал и заминал някъде. Разправят , че бил на сватбено пътешествие в чужбина- някъде по Средиземноморието.
Но тя? Къде ли е тя?

О да – намерих я.
В паметта на стария ми компютър. Открих файла все още непокътнах и натиснах бутона.
В монитора  съвсем бавно  потрепва усмивката на Стейс.
" Добре дошла , Стейси!"

Ако искате да знаете , тя изобщо не е отсъствувала . Тя е тук – наоколо . Виждам я непрекъснато около себе си , виждам усмивката и , усещам парфюма и.Чувам пианото. Чувам тишината.Чувам гласа и в капчуците . Усещам милувката и в полъха на вятъра .
" Мила  Стейси !"
"Заповядай ,Стейси!"
-----------------------------------------------
Изведнъж нещо се скъса  и разбрах , че съм отново там – облегнат на електрическия стълб на последната спирка и чакам  следващия автобус.
Това не беше пробуждане – не знам какво беше , сякаш се бях върнал от много далеч. След малко автобусът се появи  и ме откара към централната зона , където живеех. Преди да се прибера, минах край билярд-клуба  и се залутах из квартала, защото времето беше приятно и не ми се прибираше.
Много промени бяха настъпили в този квартал . Старите къщи бяха изчезнали  и на тяхно място  блестяха луксозни кооперации с модерна архитектура.
Беше останала само една стара къща  с дворче , цветна градинка и стари лозници. Нещо  се мярна в спомена. Какво ли беше ?
Зазяпах се и точно пред вратата се сблъсках  с една възрастна жена , която мъкнеше тежки чанти  с покупки от пазара.
Извиних се.
Но жената ме погледна за миг , закова погледа си в мен  и изведнъж  изпусна чантите. В следващата секунда в прекрасните и сиви очи бликна порой от сълзи.
Стейс!........................


         Ради.

[Gentiana]

[cvetee]

[`Fallen_Angel`]

 [evala] [evala] [evala]

[rado]

[cvetee]

Винаги се радвам на появата ти . Виолетовата фотография  ме подсеща за нещо , което някога е минало покрай мен. [inlovee]

[Gentiana]

Казват, че виолетовото е цвят на тайните  :)
На мен ми харесва. Има нещо в него.
А това, дето е минало , трябваше да го задържиш. Сигурно си е струвало  :)

[rado]

[evala] [evala] [evala]

:)Мило ангелче ,ако срещнеш нощно време някой стар дявол по покривите , да знаеш , че съм аз. [inlovee]

[rado]

Казват, че виолетовото е цвят на тайните  :)
На мен ми харесва. Има нещо в него.
А това, дето е минало , трябваше да го задържиш. Сигурно си е струвало  :)

:)Струваше си да! Вероятно благодарение на него прописах, но когато се сетих , че може да го задържа , се случиха други случки. Остана само това блуждаещо нещо,което виждам от много далеч. [heart__]

[`Fallen_Angel`]

[evala] [evala] [evala]

:)Мило ангелче ,ако срещнеш нощно време някой стар дявол по покривите , да знаеш , че съм аз. [inlovee]

Значи заедно ще гледаме звездите някоя нощ ... или по-вероятно е как снегът се сипе над града, защото все пак скоро ще дойде зима :)

[SkitnicaVmoretO]

 [cvetee] [plqs plqs] [cvetee]