Десет години

[Tonita]

Тя гледаше към публиката и пееше възторжено. Виждаше одобрението в очите на зрителите и това я накара да извиси още повече гласа си. Това беше първият й концерт.Лидия постигна мечтата си да стане певицая. Почувства се невероятно щастлива, когато я извикаха на бис. И сега докато пееше последната си песен се вглеждаше в лицата на феновете си и се опитваше да отгатне кой от тях е онзи, който й изпраща писма и я рисува. Питаше се дали е някой от познатите й или непознат се беше влюбил в гласа й и я обичаше тайно. Тези мисли я изпълниха с още по-голямо вълнение и едва не заплака, когато чу заглушителните аплодисменти на публиката.
- Миличка беше чудесна! - майка й нахълта в съблекалнята - Ти ще бъдеш най-добрата сред най-добрите! - извика възторжено тя
- О, мамо! Мислиш ли, че мина добре?- попита недоверчиво Лидия, знаейки предварително отговора.
- Добре ли? Мина невероятно, фантастично. Убедена съм, че от както свят светува такъв концерт не е имало.
Лидия прегърна майка си. Може би тя малко преувеличаваше, но младата певица беше щастлива, че така я подкрепя и й дава стимул да продължава напред.
   На другия ден докато пиеше сутрешното си кафе с гордост прочете във вестниците "Лидия - гласът откритие на века!". Тя се усмихна...Наистина се беше справила блестящо - концертът й се излъчваше по 3-те национални телевизии, публиката пееше заедно с нея и я аплодираше сякаш е принцеса, сякаш е най-талантливата певица в българската музика.
  На вратата се позвъни и тя стана да отвори. Когато видя вече познатата цветарка с огромния букет от цветя, се усмихна. Тя я заля с комплименти, поиска й автограф и се обърна да си върви:
  - Извинете, госпожо. Цветята може би са за мен.
  - О, съжалявам - смутено каза цветарката - просто се отплеснах. Да за вас са. Поредният букет от феновете.
  - А можете ли да ми кажате кой ги изпраща. Предполагам, че имате името на анонимния ми обожател ви е известно.
  - Но това е поверителна информация...
  - Хайде моля ви кажете ми. На следващият ми концерт ще бъдете сред вип гостите и ще сте на първия ред...
Цветарката не успя да устой на изкушението и й предаде поверителната информация.Лидия ахна от учудване...
Изпрати жената и влезе в стаята...малко разочарована. Нима цветята бяха от съседът й? Тя не знаеше дори, че се казвал Милен. Не се й познаваха. Отвори плика и видя поредната рисунака - и този път беше нарисувал нея - как пее на сцената. а отдолу пишеше - " Ти си като цвете красива и блестиш с блясъка на звездите.А от снощи стана нещо повече от звезда- ти си като  открита нова планета в слънчевата система:)."
- Значи той не е ненормален... - без да усети тя произнесе тези думи на глас.
Това момче го виждаше от десет години всеки ден да стой в инвалидната си количка - на съседния двор или майка му го разхождаше из квартала и тя никога не го бе поздравила. Тъй като имаше много сериозни физически отклонения, Лидия смяташе и че е зле психически. Погледна часовника си. Трябваше да отиде в студиото, тъй като днес щяха да записват последната песен за първия й албум. Ако не побързаше щеще да закаснее...Облече се набързо, сложи малко грим и излезе.Но когато прекрачи прага го видя - той седеше на обичайното си място,както винаги по това време.Лидия не се сдържа и се спря пред врата им и извика:
- Здравей! Как си?
Той я погледна учудено, дори смаяно и смотолеви:
- Ами добре...
Тя не знаеше повече какво да каже, влезе в колата си и потегли. Беше й гузно, че толкова време го бе подминавала, а той я харесва..."Но от къде можех да знам, че си е наред?" и веднага след това помисли "Можех да разбера много лесно" и я заля вълна от срам и неудобство.
   


          ***
   Милен стоеше на двора и на можеше да повярва, че тя му бе проговорила. Тя- неговият блян, мечтата му, копнежа, божеството. Преди десет години, когато почина баща му-той и майка му си купиха тази малка къщичка. Тогава беше на 14 години. Когато видя хубавата голяма къща на съседите си му се прийска и той да живее в такава. А след това видя и нея. Лидия беше на не повече от 12 гдини, но беше красива като ангел - със сини очи и абаносово черни коси и бяла като сняг. Щом я съзря си помисли, че сънува - сякаш снежанка беше излязла от приказката и живееше на пет метра от дома му. Наблюдаваше я десет години как расте, как се превръща в жена и става все по-хубава и по-хубава. Гледаше от прозореца на стаята си как вечер я изпращат момчета й я целуват, как й правят серенада под прозореца. И тогава душата му се изпълваше със завист към тях,която веднага изчезваше щом Лидия се усмихнеше - тя бе щастлива. Само това имаше значение за него. А след това тя започна да става известна...А след снощният й дебют тя се класираше сред най-добрите изпълнители. Искаше му се да присъства на концерта, да я гледа на живо. Но не можеше да отиде с инвалидната количка и се задоволи със записа по телевизията. От няколко месеца й изпращаше всеки ден цветя и нейн портрет. От десет години Милен беше влюбен в Лидия. Само да събереше пари за операцията. И веднъж за винаги да стане и той нормален човек - може би щеше да има шанса да бъде с нея. Щеше да излиза, да има приятели, да ходи на работа като всички останали, а не да работи от вкъщи, защото колегите му го мислят за изрод. но най-вече щеше да има нея...може би.


   ***
  И тази сутрин Лидия получи огромен букет светя и разбира се радовният портрет...Тя се замисли...Излезе от вкъщи и тръгна към съседния двор.
  - Здравей, Милене! Можели да вляза?
  - Да разбира се. - той се усмихна.Нима наистина тя идваше при него и знаеше името му. - Заповядай.
  - Искам да ти благодаря за цветята, които ми изпращаш. Прекрасни са. А портретите, които ми правиш са изключителни. Дори ме рисуваш по- красива отколкото съм в действителност.
   Милен се усмихна смутено:
  - Рисувам те такава, каквато си...Цветарката ли ме издаде?
  - Да. Но не й се сърди. Вината е моя. Аз я подкупих - тя му намигна и двамата се засмяха.
Настъпи неловко мълчание и Лидия точно се канеше да му каже чао, когато тойя покани да седне. Тя прие и без това нямаше никаква работа днес, а й все още й беше гузно, че десет години го подминаваше...Те поговориха за общи неща - за необичайно топлата пролет, за някой нови филми, за музика...Лидия се учуди от къде знае той толкова много неща за нея и го попита:
- Ами вече десет години сме съседи. Когато се нанесохме тук с майка ми ти беше на 12. Просто израсна пред очите ми. - той се усмихна и продължи - само че ти не ме виждаше и затова не знаеш нищо за мен - в гласа му звучеше горчивина,но не й обида или злоба.
Лидия много се смути:
  - Не че не съм те виждала, просто... - тя не знаеше какво точно трябва да му каже, за да извини пренебрежението и невъзпитаното си поведение десет години
Но той продължи вместо нея:
- Просто си мислеше, че аз не мога да кажа дори здравей - той забеляза, че тя се изчервява - спокойно - всички това си мислят. Вече съм свикнал.
  - Извинявай.Наистина много съжалявам.
Тя се усмихна и сякаш самото слънце грееше над него.
Разговаряха около два часа. Той разказа, че заболяването му е много рядко срещано, че се лекува с операция, която се прави в чужбина и е много скъпа. Но той работи като създава анимационни компютърни игри за деца и се надява до няколко години да успее да събере парите.
   - Ти рисуваш хубаво. Защо не направиш изложба.
   - Кой ще иска да изложи картините на един изрод.
Последната дума сякаш се заби в сърцето на Лидия. Тя изпита към него съчувствие. Беше съпричастна с болката му.И си обеща, че ще направи нещо за него. Тя вече имаше много влиятелни приятели, а бащай разполагаше със средства този мъж да бъде излекуван.
   Когато се прибра в къщи се опита да чете една книга, но не успя. Мислите й бяха при Милен. Колко жестоки беха всички. Дори и тя. Никой никога не се бе заинтересувал какво му е на съседското момче. Те го мислеха просто за улигофрен то това е. Никога не се замислиха дали не могат да му помогнат. А той беше може би свръхинтелигентен - създаваше компютърни игри и анимации без да е учил за това нито ден, рисуваше прекрасно без да е посетил нито една лекция или урок. Живееха мизерно със заплатата на майка му, за да може той да се оперира. Тя определено трябваше да направи нещо.
   Баща й се прибра и тя веднага му разказа за историята на Милен.
  - Да, може би можем да му помогнем - каза замислено той - имам приятели, които биха спонсорирали операцията на момчето.


    ***
  Бяха изминали два месеца откакто се запознаха. И много се сприятелиха. Той беше човек, който разбираше терзанията и страховете й. Първият й албум вече беше на пазара и тя се готвеше за едномесечно турне из цялата страна, имаше ново гадже, а Милен заминаваше на другия ден за Париж, където щяха да го оперират. Оказа се, че ще се наложат няколко операции и той щеше да остане във Франция 5 месеца. Той беше благодарен на Лидия и баща й , благодарение на които заминаваше на лечение. Все така влюбен в Лидия, той ревнуваше от новото й гадже.Стояха и разговаряха на двора у Милен. Времето мина неусетно и тя трябваше да си тръгва.
- Е, хайде чао. Желая ти успех. Ще се чуваме.
-Успех на турнето. Ще се видим след няколко месеца...
Креми се усмихна  и му махна с ръка.

  ***
    Последният концерт от турнето свъши!Лидия беше уморена, но щастлива -  Тя вече беше най-известната певица в България. Докато се преобличаше в съблекалнята телефонът й извъня. Когато видя, че е Милен тя се усмихна:
-Ало!Как си днес?
- Много добре!
- И звучиш добре.Е, остават само 2 месеца и ще се върнеш в българия излекуван.
-Да!Не мога да ти опиша колко съм щастлив.
-Радвам се затеб!!!
- А как мина последният концерт.
- Може да прозвучи нескромно, но мина великолепно.
  - Не се й съмнявам.
  - Утре ли се прибираш в София.
  -Да. Вече нямам търпение.Много съм уморена. Обиколих цяла България.
  -И аз нямам търпение да се върна и да те видя.-когато чу това сърцето й сякаш трепна - До скоро, Лиди!
  - Чао.
Лидия затвори телефона някак замислена.В този момент влезе бившето й вече гаджа:
  -Браво на теб. Пожъна голям успех.
  - Благодаря ти. Но предполагам, че не си дошъл да ми кажеш само това.
  - Да. Дойдох да те попитам заради кого ме заряза?
  -Колко пъти трябва да ти казвам, че заради никой. Просто характерите ни са прекалено несъвместими. Моля те, сега не ставай и досаден.
   - Както поиска принцесата. Изчезвам -каза той иронично и излезе от гримьорнята.
  Лидия истана сама и се замисли какво ли беше харесала в него. Той беше поредният й грешен избор за мъж. Защо винаги се хвърляше на врата на неподходящите мъже. и тогава я прониза една мисъл, която съзнанието й отхвърляше от 4 месеца - тя беше влюбена в Милен. Всеки ден си спомняше за разговорите с него, за жестовете, който правеше към нея. А тя го считаше само за приятел. А вече беше късно. Не можеше да му признае. Той щеше да реши, че заради външността и недъзите му го е отхвърляла. Лиди щеше да бъде жалка - само заради това не е видяла какъв прекрасен мъж е той."Или все още мога да направя нещо?".Лидия изхвърча от съблекалнята,отиде при мениджъра си и задъхано каза:
- Връщам се в София тази вечер.
- Но лиди,скъпа защо бързаш? - недоумяваше Ачо - Защо ще пътуваш през нощта?
Тя бързаше да отиде да си събере нещата от хотела и да тръгне и не му отговори, но Ачо се доседи - той чувстваше какво става. "Ех,какво нещо е любовта. - помисли той и се усмихна.Радваше се, че най-сетне Лидия беше признала пред себе си, че е влюбена в Милен.
 
  ***
   В 2:30 тя влезе в София. Улиците бяха безлюдни. Но вместо да се прибере в къщи, тя тръгна към аерогарата.
- Кога е следващият билет за Париж?
- След час.
- А има ли свободни билети -попита Лидия нервно.
- Ще ви намеря.Но меже ли един автограф.
Лиди даде автограх в замяна на билет. И след час вече пътуваше към Париж. Отиваше при него. Но ако той я помислеше за смахната, ако не изпитва нищо към нея - тези и още много други съмнения я измъчваха. Полета мина неусетно.Лидия слезе от самолета и усети свежия въздух на града.

***
Тя почука на вратата и влезе. Онемя - той седеше на прозореца -ПРАВ. Беше висок и мускулест. Тя се загледа в лицето му -беше много променено, но си личаха и чертите на мъжът, който бе обикнала. все още имаше превръзки.Но беше много хубав. Той също не скри учудването си като я видя. Но си личеше и че бе много щастлив.
- Какво правиш тук? - попита и тръгна бавно към нея.
Но тя не го остави да направи повече от две крачки. Спусна се към него, обви ръцете си около врата му и каза тихо:
- Обичам те!
Милен я притисна силно към себе си. Наведе се и я целуна. Най-сетне. За този миг бе мечтал десет години. Най-сетне най-съкровените му копнежи се бяха сбъднали.
По-късно докато се разхождаха хванати за ръце тя попита:
- Ще ми простиш ли?
- За какво, мила?
  - За изминалите десет години...Аз бях отврати...
Той я целуна и не я остави да довърши, а след това каза:
-Ти беше прекрасна.
-Как е възможно да си толкова добър?
-Аз просто те обичам.А междудругото защо си със сценичния си костюм.
Тя се засмя. Чак сега видя, че дори не се беше преоблякла и сигурно затова я гледаха така странно всички - вечерната лъскава рокля с гол гръб никак не подхождаше нито на мястото, нито на времето.Отново го целуна и каза:
  - Бързах да дойда при теб.
  А във всички български вестници пишеше:

                "Попдивата Кремена - отлита за Париж при мистериозен любим,
който за сега не  е  представила, но нейни близки твърдят, че много скоро те ще станат номер

[Tonita]

Надявам се да не ви омръзне да четете :)