Катастрофа след купона

[Tonita]

   Александра се събуди рано с натежало сърце.Отвори очи,погледна снимката му, която беше на нощното шкафче, и очите й се насълзиха...Тя отново, за пореден път си спомни всичко...Оттогава минаха 6 месеца, но нямаше ден, в който тя да не се сети за най-големия кошмар в живота си, когато загуби него и истинската себе си...
     Беше петък вечер. Бяха на купон, а след това решиха да отидат на дискотека.Петър беше взел колата от баща си и Александра, Катерина, Миро,Борис  се качиха без въобще да се замислят колко беше изпил Петьо. Но само след пет минути си дадоха сметка за огромната си грешка. Петър беше много пиян и не умееше да контролира поведението си. Той караше с 180! Всички изтръпнаха от ужас. Крещяха му да спре колата, а той се забавляваше...като за последно.Александра помнеше, че се беше сгушила у Борис и стискаше ръката му.Усети удари, почувства че изхвръква и пада...Събуди се в болницата цялата в гипс. Майка й беше до нея и държеше ръката й, а баща й стоеше до прозореца. В началото не знаеше какво се е случило, нито къде е. Но след малко си спомни...и попита за останалите. Майка й погледна към баща й, а той се приближи, погали я по челото и каза:
- Те не оцеляха, мила.Съжалявам.
Алекс започна да пищи името на Борис.Изпадна в шок и се наложи да й бият успокоително.
   По-късно узна, че Катерина, Петър и Миро са починали на място, а нейният мил Борис в линейката на път за болницата. Но това съвсем на беше всичко. Изхвръквайки от колата, Алекс е паднала на шосето и имаше счупвания на няколко прешлена - тя беше инвалид, не можеше да движи краката си и лекарите даваха много малка надежда да проходи. Алекс и този път изпадна в шок...
    Днес ставаха 6 месеца...Не спираше да си задава въпроса "Защо отидоха на този купон?". Хиляди пъти съжаляваше, че се бяха качили в колата и всеки ден плачеше с часове за него...за нейният Борис, който си отиде толкова млад от живота. Тя дори не успя да му каже за последно клок много го обича. Толкова й се искаше отново да го притисне до себе си. Още не можеше да повярва, че никога повече няма да види усмивката му.Оставаха й само спомените за прекрасната една година, през която беха заедно.Нима беше възможно само на 17 години да се случи нещо толкова драматично в живота й? Майка й влезе в стаята и прекъсна мислите й:
- О, вече си будна. Време е да ставаш. Ще ти помогна да се облечеш, а после ще закусиш.Приготвила съм ти любимата закуска - палачинки.И е добре да побързаме да не закъснеем за болницата.
    На следващият ден й предстоеше операция, от която зависеше дали ще проходи или не.




    СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ!!!

[Tonita]

   Главата й тежеше сякаш е пълна с олово. Тя бавано отвори очи. Усещаше остра болка в гърба. Виждаше размазани образи и бели петна. След малко успя да различи лицето на майка си. Тя се усмихваше. Алекс направи опит да каже нещо, но не успя. Виеше й се свят. Имаше желание да заспи и да не се събужда повече. Долови гласа ма майка си:
  - Спокойно, миличка. Поспи. Всичко е наред.
  Александра се унесе. Чуваше, че някой говори, но не можеше да разбере разговора. Сякаш гласовете идваха от много далеч...И така няколко часа се пробуждаше и пак заспиваше, докато накрая дойде в съзнание. И плахо попита родителите си:
  - Е, как мина всичко?
  Баща й едва сдържаше сълзите си. Тя никога до сега не бе го виждала толкова развълнуван:
  - Операцията е успешна. Ти ще ходиш! Отново ще можеш да вървиш, да тичаш. Никога повече няма да сядаш в инвалидна количка!
    Алекс помръдна крака си. Много я болеше, но успя да направи движение - много болезнено, но то я изпълни с безкрайна радост.Тя заплака... За пръв път в живота си плака от щастие.Представи си как отново тръгва на училище, как отново е с приятелите си, как се смее щастливо,как тича по плажа, как танцува...Но си спомни за Борис...и продължи да плаче...В душата й се смесваха болката по изгубения любим и щастието, че вече не е инвалид.


СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ!!!

[F1LL3D-w17h`p01$0N]

Оле... много е тъжно... разтреперах се! Красиво е много ... хайде,чакаме продължението  [heart__]

[`Amy_Lee`]

Хей,Тонита Чакам продължението и аз...не ни дръж в напрежение... :)
Много е добро за сега..!
Интересно какъв кръговрат мже да стане... ?!

[luda_fenka_Cena]

Хей,Тонита Чакам продължението и аз...не ни дръж в напрежение... :)
Много е добро за сега..!
Интересно какъв кръговрат мже да стане... ?!

[`Amy_Lee`]

Айдее..умирам да прочета нататък...

[Tonita]

-Господи, Алекс!Минаха две години!Време е да забравиш!Огледай се наоколо.Та ти си най-вървежната студентка в София. Ти разкарваш всички. Не можеш вечно да живееш със спомена за катастрофата и Борис.
  - Мими, винаги ще помня Борис! Винаги ще има за него място в сърцето ми! Искам някой, който да се докосне до душата ми като него, който да ме разбира като него, да ме обича като него.
   Двете приятелки стояха в шумното кафене и за пореден път водеха този разговор. Алекс вече беше на 19 години и не бе имала друг след Бори. Още я изгаряше спомена за него.Беше се замислила и не чу какво казва Мария:
- Извинявай не те слушах!Какво каза?
- Казвам, че искам да те запозная с един човек, ккойто е...
- Който е страхотен...Моля те, вече ме запозна със стотици такива.
- Алекс поне ме остави да довърша. Тази година завършва право - много умен, красив, интелигентен, мил.Точно това, което искаш.Просто страхотен!
  - Както всички останали, с които ме сватосваш- отвърна иронично Алекс.
  -Ти просто ме убиваш. Добре щом искаш остани си сама завинаги и се превърни в изкуфяла стара мома.
Алекс се раздразни от това, че най-добрата й приятелка не разбираше колко болезнен спомен носеше в душата си. И каза малко грубо:
  - Хайде да ставаме! Утре имам много рано лекции.

    ***

  - Моя прекрасна Александриния, аз много те обичам. И един ден, когато дойдеш тук при мен, ще бъдем заедно и ще се обичаме завинаги! - Той стоеше на един облак и луната осветяваше лицето му - Но живей сега! Аз искам ти да си щастлива. Да те виждам как се смееш - усмихна й се и говореше толкова нежно. Гласът му беше точно такъв, какъвто го помнеше.
   Будилникът извъня и прекъсна съня й. Алекс се стресна от звъна и остана да лежи още малко в леглото. Мислеше си "Боже нима това е знак от Борис, че трябва да живея истински. Нима той иска аз да съм с друг? И да ме вижда отгоре щастлива с друг?" Още много такива мисли минаха през главата й. Подсъзнанието й казваше това, което съзнанието отказваше да приеме. Видя, че вече е 7:15 и ако не побързаше щеше да закаснее за лекции. Облече се бързо, сложи малко грим и след 15 минути вече тичаше през студентски град към спирката. Днес вървеше с особена лекота. Чувстваше свежесста на пролетния ден. Едва се сдържа да не се усмихне сама на себе си.
    Когато влезе в университета беше 8 без три минути. Тръгна да тича по стълбите на университета. Влезна в стаята и един от колегите й каза, че професорът бил болен и няма да имат лекции тази сутрин. Отиде до машината за кафе. Смяташе да си вземе едно горещо кафе и да се разходи.Времето беше толкова хубаво.
   - Извинете имате ли нещо против да ви прередя, защото закъснявам?
Алекс се обърна и видя един висок мъж, малко мургав със пъстри очи.
   - Да, разбира се.
  Докато той слагаше монети в машината тя призна шпред себе си, че е много хубав.
    -  А вие нямате ли лекции, че така добродушно ми отстъпвате реда си.
    - Не професорът е болен.
     - Каква специалност сте?
     - Връзки с обществеността. А вие?
     - Право. Аз съм Пламен. Приятно ми е.
     - Александра. И на мен ми е приятно. А сега вече като се познаваме може ли да си говорим на ти.
     - Разбира се, но някой друг път, защото ако закаснея доцентът ще се ядоса - той й намигна и се усмихна.
     - ОК. 
      - А кога ще стане това? Свободна ли си тази вечер за едно кафе?
      - Да! В 8:30?
      - Идеално! Къде живееш? Ще дойда да те взема?
       - Студенстки град. Блок 37.
       - Значи се разбрахме. До довечера.
       - Чао! - Алекс цялата трепереше.Имаше среща! И то с много красив мъж и изглеждаше умен и интелигентен!
Тя забрави да си вземе кафе. И тръгна да се разхожда из улиците. Вървеше без посока. И единствената й мисъл бе"Имам среща.Най- сетне може би ще успея да се оттърва от задушаващите спомени. И да помня само хубавото..."
 

  ****
  С него беше толкова забвно. Вече два часа стояха на кафе и говориха за какво ли не. Алекс си помисли, че ако Мария го видеше сега щеше да си каже, че е страхотен. Утре трябваше да й се обади и да й разкаже, а също й дължеше извинение за грубия си тон при последната им среща. И тогава забеляза, че Мария се приближава  с много учудено лице към тяхната маса.
- Ама вие двамата от къде се познавате?
- Здарасти, Мими! Добре сме благодаря - отговори Алекс с усмивка
  - Пиатам сериозно!
  - Днес ме запознахме в университета. - отвърна пламен - А тикак си?
Тогава Алекс разбра... Пламен беше прависта, с когото Мария искаше да я запознава. Тя не успя да сдържи смеха си. Този път приятелката й беше уличила - той наистина беше такъв.
Мария се приближи до Александра и тихо прошепна -Утре ще ми разкажеш подробностие. - И тръгна с новото си гадже към друга маса.
  - Алекс, знаеш ли, че отдевна не съм ходил на дискотека. Искаш ли да отидем?
  - Да, разбира се - тя отговори без да се замисли.
    Танцуваха цяла нощ и  смяха се. Този път тя се забваляваше истински. Без нито за миг да си спомни за онзи злополучен купон и ужасната катастрофа.Той беше много интересен мъж, харесваше очите гласа му, просто харесваше самия него. Може би в Пламен имаше нещо от Борис. Но тя не се замисли по този въпрос. От тази нощ Борис беше красив спомен от нежните ученически години. Душевната травма от катастрофата беше преодоляна. Разбира се тя цял живот щеше да я има, но сега вече мислише за нея като за кошмар, който е забравила и е продължила напред. Нмяаше я вече и параноята, че нещо ще се случи. Тя просто се отпусна и радваше на тези мигове!
   Пламен я изпрати до общежитието погали лицето й и прошепна "Лека нощ".
   

   ***
  Сутринта Александра се събуди от чукане по вратата:
   - Кой ли е?Сигурно Мария.
  Тя отвори вратат, а пред нея стоеше една жена с огромен букет от червени рози, която попита:
  - Вие ли сте Александра?
  - Да. Аз съм!
  - Този букет е за вас.
  - Благодаря.
   Тя едва се сдържа да не извика от радост. С разтреперени от вълнение ръце разтвори картичката и прочете:" Изпращам ти 100 червени рози, защото за 100 минути ти пробуди най-светлите чувсвтва в мен и се докосна до сърцето ми. Благодаря ти за прекрасната вечер. Ти ме накара да се чувствам щастлив!Надявам се пракараме още много такива вечери!''
   Алекс беше получавала много цветя, но ги изхвърляше. Но тези постави във ваза да прозореца. Те бяха символ на пробуждащия се в нея нов живот. Трябваше да се обади на Пламен. Време беше да се наслаждава на всички удоволствия пълноценно!

                                                         КРАЙ


Надявам се края да не ви се строри прекалено банален.

[luda_fenka_Cena]

СТрАХОТНО Е!!

[Tonita]

Благодаря!  [inloveee] :kissoflove: :kissoflove: :kissoflove:

[`Amy_Lee`]

края не ми допада особено [shame]

[Tonita]

ОК Amy_Lee!Аз приямам критика :)
Хрумна ми и друг завършек на историята. Надявам се той да ти хареса повече.

ВТОРИ КРАЙ:
- А защо мислиш, че ти си виновна? - попита психолога
- Защото аз го накарах да отиден на купона.
    Вече беше минала цяла година от катастрофата, но Александра не можеше да се съвземе. Всяка вечер сънуваше отново и отново преживения ужас. Обвиняваше са за смъртта на Борис. Мазохистично се наказваше като повръщаше храната, която ядеше, а след това спря да се храни и заболя от анорексия. Депресираното й под съзнание мислеше, че това е заслужено наказание. Всъщност проблема започна, когато проходи. Обвинчваше се, че тя жива и би могла да живее пълноценен живот, а Борис го няма - той си отиде от света толкова млад...Психологът започваше вече да се отчайва. Александра беше най-тежкият случай в практиката му. За да има ефект от терапията тя трябваше да започне да осъзнава болесста си. Нямаше начин да я извади от депресията, причинила анорексията й, щом самата тя не искаше да се освободи от нея. Налудничевото й самообвинение за смъррт на приятеля й влушаваха още повече душевното съсътояни на Алекс, както и физическото. Тежеше само 36 килограма. Започна да има проблеми с бъбреците, сърцето и дробовете. Лекарите не даваха надежда да оживее,ако в най-скоро време не преоодолее психически анорексията.
    Александра не се интересуваше от нищо. Дори и от себе си. Мимолетната радост, че може да ходи се беше заличила от депресията. Плачеше постоянно, изпадаше в нервни кризи, когато родителите, приятелите и психологът й казваха, че не е добре, че е болна. Твърдеше, че иска да умре и беше на път това да се случи.
   Алекс излезе от кабинета на психолага. Беше й лошо. Едва се държеше на слабите си, измършавели крака.
Заведоха си я вкъщи и я сложиха на леглото. Малко по-късно я откараха й в болницата в безсъзнание:
  - Не може постоянно да живее на системи...Не й давам повече от месец живот...Съжалявам - лекарят произнесе тези думи съсъ болка и съчувствие към родителите. Майка й заплака и си мислеше"Защо господи, защо моето дете?"
    Алекс лежеше в стаята с поглед взрян в нищото.Чу че някой отвори вратата и с досада си помисли, че това е майка й, която пак ще й дава съвети. Не разбираха ли, че не желая да яде! Бавно се обърна към вратата. И видя, че там стоеше едно малко момиченце. То беше в инвалидна количка и видимо му костваха много улисия да върти колелата й, за да се придвижи. Алекс изгледа детето. То беше на не повече от 9-10 години.
- Нещо май си объркала стаята.
- На не съм. Нали ти си Александра.
  - Да.Какво искаш?
  -Да те видя.
  - Защо?
  - Всички говорят за теб. Май си много зле, а?Дойдох да си поговорим.
  - За какво ще си говоря с теб?
  - Ами не знам.Аз съм сама в другата стая и поцял ден лежа и слушам сесетрите какво си говорят. Като чух за теб поисках да те видя. Интересна си ми.
  - Какво говорят за мен?
  - Ами разни работи.
  -Всъщност въобще не ми пука. Каквото искат нека разправят.А сега изчезвай. Не ми е до детски глупости.
  Очите на момиченцето се насълзиха. То се опита да обърне количката, но не успя - все още не беше свикнало с нея - тя се обърна и детето падна под количката. Алекс се надигна инстинктивно, изтръгна системата от ръката си и стана.Натисна един бутон, за да дойде лекар или сестра и отиде до момиченцето:
  - Добре ли си?Сега ще те вдигна.
Тя се опита да махне количката, но не успя. Нямаше сили да мръдне нещо толкова тежко.В този момент дойде сестрата:
  - Боряна,какво правиш? Защо си тук? Какво стана? Нали те оставих да обикаляш по коридора?- старшата сестра не спираше да задава въпроси докато вдигаше детето.
   Алекс не си даваше сметка, но за пръв път от няколко месеца изпита друго чувство освен тъпота, скука, досада и желание да умре.Този път тя изпита състрадание към това дете,което беше инвалид, почувства уплаха, че момиченцето се е наранило.
    Сестрата я сложи отново да легне и се обърна към Боряна:
  -Хайде сега да отидем и теб да те сложим да легнеш. Имаш късмет, че не си се ударила сериозно.
  - Нека остане малко при мен! - извика Алекс, като сама се учуди от желанието си.
  - Ами добре...-медицинската сестра също малко се обърка - но после ме извикайте аз да я заведа до стаята, за да не падне пак от количката.Все още не може да я управлява добре.
  Алекс кимна и сестрата излезе от стаята.
  -Извинявай, че ти се разкрещях преди малко. - тихо каза тя.
  - Няма нищо.
  - А какво ти има не теб?
  - Ами катастрофирах.
Алекс изтръпна като чу думата катастрофа. А момиченцето продължи.
  - Бяхме аз,мама, тати и брат ми. И една кола се блъсна в нас. Аз съм тук от няколко месеца. Правиха ми операций да проходя, но едвали ще мога. А семейството ми -гласът на Боряна затрепери -загина - последната дума то изрече с горчивина като едва сдържаше сълзите си.
   Но Александра не успя да задържи свойте.
- Защо плачеш попита детето?
Тя едва успя да промълви:
-За теб, за мен...за всички нещастия.
Няколко минути Александра плачеше, а детето я наблюдаваше мълчаливо, а след това каза:
- Аз мога да свиря на цигулка.Искаш ли да изсвиря нещо за теб?
- Да...Ако не те затруднява.
  - Чакай малко...
И Боряна тръгна към стаята си.И двете забравиха за сестрата, която каза да я извикат. Докато чакаше момиченцето Алекс си даде ясна сметка за случилите се събития през последната една година. Да.Тя наистина имаше анорексия и страдаше от депресия.Колко много беше наранила родителите си. Колко сдтрадания изживяха те заради нея. Първо катастрофата,след това я гледаха 6месеца като инвалид, операцията, за да проходи,а болното и душевно състояние след това сигурно ги е съсипало почти. И това дете дошло сякаш,за да изтръгне от нея психическата травма.То останало без родители и инвалид за цял живот изглеждаше толкова жизнено и силно, а тя имаше майка и баща, който я обичаха, беше проходила, но не успя да бъде достатъчно сила, за да се справи с преживяния ужас.Докато мислеше това Боряна се върна със своята цигулка:
- Ето сега ще ти изсвиря любимата ми мелодия.
И детето започна да свири. Малката ръчичка дърпаше  лъка на цегулката и в стаята се разля съвършено нежна музика, която се докосна до сърцето на Алекс.Тя отново заплака.Плачеше като малко дете, но не от болка.И този път тя плака от щастието, че намери сили да осъзнае слабостта си и в нея се надигна порив към живот.В душата й говореше гласът на преживяната болка- но сякаш вече превъзмогната.А малкото момиченце продължаваше да свири и сякаш тази музика вливаше в цялото й същество енергия и желание за борба с унищожителната депресия!


Оставям втория края отворен.Дали Алекс ще успее да живее отново пълноценно?Може би да.

[need_for_love]

Браво [bravisimo] Втория край е по-хубав  :) 

[Tonita]

Благодаря [shame] [cvetee]

[`Amy_Lee`]

втория край е хубав :)

[Tonita]

втория край е хубав :)

Благодаря ти!