Без...

[FOD]

                                               
Без...
Бяха двама.Езерото не помръдваше.Беше сякаш замръзнало.Момичето беше дошло случайно.беше избягало от деня си.И бе дошло тук.Облаците се готвеха да зелеят земята със своите черни капки.Черни като дрехите и.Те говореха,бяха заедно.От далеч,тя е сама.От близо,само за нея,лик.Той беше сребърен лик в тъмния слетобед.
-Преди да те срещна,преди да видиш аз бях като само дърво сред полята аз стоях там,загледан в далечината.Гледах към планините и горите.Оглеждах се за нещо,което да ме вдъхнови.Вслушвах се в песента на листата,а вятърът свистеше покрай мен.Той носеше Севера.Спомена за снега,за студа,за моята душа.Стоях сам.А може би това беше проблема.Аз бях сам и никой не беше ме потърил,не беше ме спрял, не беше поплакъл за мен.И може би не заслужавах и топлата земя,която ме беше прибрала в свойте обятия след края на пътя ми.Аз бях дух.Дух,самотен,сив.Защо ли бях на този бряг?Защо живях в бяг...
-Бяг?Но ти не тичаш?Къде отиваш?
-Още съм тук.Още съм сам.Още издигам се като дърво в полята.Още съм видение.Аз не тичам,аз мечтая.
-За какво?
-Зая нещо,което нямам и никога няма да имам!
Тя не разбра.Но усети боката му.
-А защо си още тук?Защо не идеш при другите?
-Имам една болка или грях-живях кратко,без любов.Нямаше нито искри,нито земята потръпваше.Просто живях без страс и без тръпка.
-Но как?
-Така.Живота ме грабна.Превърна ме в нечовек.Изяде ме и изплу.Но не ми даде повод да се усмихна,да обичам.Само да страдам...
-Не е така!-възрази тя-Човек не моце да живее без любов и усмивка!Ти ме лъжеш!
-Не те лъжа.Защо да те лъжа?Аз съм дух.Какво печеля от лъжата?А какво ще загубя?Чудо е,че ме чуваш,виждаш,дори чувстваш.Ти си първият човек,който дойде тук сам и сам ме намери.Без да го търся...
-Не те търсих!Просто попаднах на твоя лик.
-Дори и да е така-пак е нещо пред нищото.
Тишина.Нито той,нито тя.Никой не говореше.
-Защо си тук?Защо не скиташ някъде другаде?
-Няма къде.Обичам това място.Тук не съм сам.
-Не си сам?
-Имам това- вода,земя,въздух...
-Но не и огън.Сега вали.
-Имам огън.
-Нямаш.Него вижадам,чувствам или чувам.
Духът се рамърда.Сивота му се обви около нея.Тя чу гласа му.
-Ти си моя огън.
-Аз ли?Та ти не познаваш...
-Не ме разбра хубаво момиче.Ти имаш тяло,имаш душа и бурен дух.Ти имаш огън в сърцето и очите си.
Тя замълча.Замисли се.
-Искам и аз да съм дух.
-Недей да желаеш това.Да,ще дойде и времето,в което и ти стойш тук,сама,невидима и още по-красива.Но не и сега.
Смрачи се.Трябвашеда върви.
-Дух,аз трябва да вървя.Пак ще дойда.
-Добре.И като дойдеш,спомни си за мен.
-Няма ли да си тук?
-Не,няма.Трябваше някпй да ме оплаше,да ме потърси и най-вече да мен намери.Ти направи всичко това за мен.И още нещо,за което ти благодаря повече от всичко останало.
-Кое е то?
-Ти ми даде огън.
Тя го погледана.Видя как сребристо-сивият му образ се размазва.Как вятърът го отвява.Тя видя неговата усмивака.Нейните кафяви коси се пръснаха пред лицето и.Очите и се насълзиха.Огън.Сега тя разбва,че неиска да е сама.И не е.Тя имаше огън,тя имаше любов.
Испрати го с усмивка...
*****
Не съм сигорна дали се е получило добре...Вие кажете...