Моята пеперуда...

[ilusia]

Загадъчното було на тъмнината обгръща силуета ми - избледнял , почти невидим в дебрите на собственото ми съзнание. Загубвам се някъде във вихрушката на мистика , летаргия и несбъднато сияние - сиянието на един отминал миг , запечатал се дълбоко в мен. Толкова дълбоко , че понякога забравям за него. Толкова силно , че сякаш го няма... а изплува в най-невероятни и неочаквани моменти...
В ръката ми проблясва кристална топчица. Сякаш в нея - обвита в мъгла , затворена в кръг от стъкло и кристал ме гледа една нощна пеперуда. Лута се в омагьосания кръг на топчицата и моли с очи да я освободя.... Ах... нещастно създание - нима не разбира , че ако счупя стъкленият й затвор ще нарежа крилцата й ? Ще я погубя. А може би го знае... и въпреки това , желае да умре свободна... Нима мечтите ни не са затворени в същите тези замъци от въздух , огън и вода преплетени в битието на собственото ни несъществуване ? Нима сбъдналите се мечти не умират в свободата на полета си - срещнали реалността , която нарязва и съсипва крилцата им. Нима гибелта на нещо живяло , е по-страшна от апатията , безверието... от празнотата на нещо съществуващо ?
Как тогава можем да бъдем щастливи ? Как можем да живеем в утопията , в сянката на нещо бленувано , недостигнато , не видяно...
Лесно...
Мечтите ни , ни правят щастливи , дори да останат само ... сънища...
В сънищата си докосваме недокоснатото , целуваме нецелуваното... обичаме необичаното...
Доброто лесно се обича... добрите хора лесно се обичат....Но можем ли да обичаме зверовете ? Можем ли да обичаме онези , който с кама раздират сърцето ни и го принасят в жертва на собственото си его ? На самолюбието и жестокостта си ? И това висша форма на любов ли е ? Или безумие ? Лудост ?
Може ли милувката , целувката , нежността на погледа и ръката , да плати цената на разбитата душа ? Разпарчатосана - гниеща от действията , от думите... от съществуването на ОНЗИ ?
А моята пеперуда още ме моли с очи....
И кристалното кълбенце още блести в бледите ми , треперещи от ужас ръце. Защото моята пеперуда... моята мечта... жадува свободата си... дори в смъртта... дори с наранени , откъснати ... унищожени крила .
Но съзнанието ми... то отказва да я пусне. Отказва да счупи кристалният затвор .... Може би от страх... Може би ужасът на погиналата мечта ме прави толкова не способна ... толкова.... обезверена... А може би точно вярата ми е тази която отказва да пусне пеперудата. Може би точно тя , забранява на ръцете ми да захвърлят топчицата в стената от реалности , от лица , от души... от хора...
Може би искам... пеперудата ми да живее.. дори да живее на половина. Дори да е затворена в кръг от стъкло.. и само да вижда ... само да чува как останалите пеперуди летят... Защото ако я пусна... Ако.... умре ?!
Ако се удави в океана на безразличие , на гнус , на....човещина?
НО тя така отчаяно блъска с малките си крилца по стъклото... че скоро ще умре сама в собствената си златна клетка... И ето... замахвам и счупвам кръга...
Господи.. пожали моята пеперуда... Позволи й да докосне мечтата си... преди да се погуби....

[Don_NUTSO]

Нима гибелта на нещо живяло , е по-страшна от апатията , безверието... от празнотата на нещо съществуващо ?
Как тогава можем да бъдем щастливи ? Как можем да живеем в утопията , в сянката на нещо бленувано , недостигнато , не видяно...

Господи.. пожали моята пеперуда... Позволи й да докосне мечтата си... преди да се погуби....

тъжно но красиво ...

[ilusia]

:p И ти си тъжен , но красив :)