Ще те чакам...

[Unforgotten`feeling`f]

Ти усещал ли си топлия полъх на есенния вятър,онова чувство на спокойствие,свобода и жизненост?Сякаш си полегнал
на плажа,тялото ти усеща мекото докосване на слънчевите лъчи,толкова нежни,не парещи,но топли,приятни...
Не ти е топло,нито студено.Чувстваш се комфортно,чувстваш се радостен,весел.Готов си за забавления,сякаш светът стои с отворени
обятие пред теб,сякаш най-хубавите мигове тепърва ти предстоят,а от теб се очаква единтсвено да се отдадеш на мига,да разтвориш
обятията си за щастието...и да си доволен от живота.
Беше топла и хубава есен.Ваканция.Дни преди скучното училище да започне отново,тя се радваше на последните дни почивка.
Радваше се на хубавото време и на приятните емоции,които младостта предлага.Тя се казваше Сияна.Очите й бяха меки
като кадифе, кожата й - бяла като захар.Тя беше от тези хора,които обичат живота,обичат сладката му магия,морето,музиката.
Обичаше да излиза с приятелите си,безгрижието
беше това,което я правеше вечно усмихната.Тя не спираше да се смее,да се шегува и не позволяваше на лошото настроение да
завладее сърцето й...или поне не за дълго.Ставаше рано  сутрин,обличаше се и веднага си правеше планове как да прекара деня...Дали
ще излезе на разходка с приятели,дали ще отидат да плаж или просто ще гледат някой филм...Нямаше значение.Всичко,което знаеше,
бе,че я очаква още един светъл и радостен ден.Не че нямаше проблеми у дома или с приятели.Караниците и сдобряванията бяха в рамките
на нормалното.Просто не й се беше случвало нещо лошо,нещо разтърсващо и твърде тъжно,за да отнеме жизнеността й.
Но случи се така,че точно 2 седмици преди да започне училище,тя се запозна с още едно момче.Имаха общи познати.Той често започна
да излиза с тях,а тя отначало не го забелязваше.Но малко по малко той започна да й прави впечатление.Някои хубави черти
от характера му изпъкваха в разговорите с останалите,очите му бяха толкова красиви и погледът - тайнствен и в същото
време някак си...завладяващ.Дори когато мълчеше,той казваше много.Без да се осъзнае,тя започна да го гледа твърде много.Обичаше просто
да стои безмълвно,да се взира в очите му,докато той си говори с другите,да следи мимиките му,изражението му във всеки един миг...
Той започна да забелязва това,но нищо не й каза...Просто продължаваше да гледа по този начин,а тя не спираше,не спираше да се взира
в него.Нещо е него,нещо в лицето му,в сърцето му...я караше да го харесва.Но не просто привличане,някаква тайна,голяма сила я караше
да се омагьосва,да потъва в погледа му.Ден след ден тя все повече го харесваше.Не можеше да престане да си мисли за хубавата
му усмивка...
Един ден всички се събраха отново навън,но него го нямаше...Тя попита къде е,защо не е дошъл.Казаха й,че е имал работа днес,но следващите
дни сигурно ще дойде...
"Имам чувството,че нещо става тук" - каза едно момче от компанията,но тя не му отвърна,просто замълча и продължи да си мисли за Него.
Сега,за първи път,тя осъзна наистина,че той й липсва!Лиспваше й присъствието,гласа му,лицето му...Не,това беше повече
от харесване...Той силно я привличаше.
На следващия ден той дойде.Тя вече не криеше симпатиите си.Няма смисъл да се срамуваш или да криеш нещо,което сърцето ти
жадува,няма защо да криеш хубавите си чувства към някого...Сияна започна все по - често да го заговаря,да търси вниманието му.
Изглежда,че и на него му беше приятно да си говорят,да се шегуват заедно.Същата вечер времето се захлади.Тъй като бяха цял ден
навън,тя бе облечена все още с летните си дрехи,а вечерта бе хладна...Той видя,че тя лекичко трепери и свали пуловера от тялото си.
Подаде й го...В първия момент тя не успя да отреагира,загледана в голите му,силнии рамене,тя се забави няколко секунди
с поемането на дрехата.Благодари му и облече блузата,която стоеше като голяма пижама на слабичкото й тяло.Тя се чувстваше
като в приказка,сърцето й пламенно заби...И всичко това...защото кожата и  се допираше до неговата дреха,там,където минути по-рано
той е бил,където парфюма му стигаше и до нея...Чувството в нея ставаше все по-силно и по-трепетно.Вече не спираше да произнася
на ум името му,вече не се страхуваше да пожелае целувката му...Замечтана и разсеяна,тя изведнъж се стресна от пристигането на
един автобус на близката спирка.Беше време момчетата да си тръгват.Toй стана от пейката и се приближи до нея.Сияна бързо
свали,макар и неохотно пуловера му от себе си и му го подаде.Автобусът щеше да тръгне всеки момент,затова нямаха време да си кажат
нищо.Той се облече и изтича,за да се качи.Момичето се прибра у тях и цяля вечер не можа да избяга от парфюма му,полепнал по кожата й.
На следващия ден бяха само няколко души навън.Тя се заговори отново с Него,но този път не скри нито за миг симпатиите си към него.Той
виждаше погледа й,виждаше начина,по който тя го гледа,вече не крадешком,а очи в очи...Всичко вече беше очевидно.Тя беше
влюбена.Говориха си известно време,вече беше тъмно навън,а звездите блестяха над тях и рисуваха една нова,непозната,но красива
картина - тази на сбъднатата мечта.Разговорът беше толкова приятен,погледите - толкова очевидни.Докато се осъзнае,Сияна
беше притворила очи,долепена до Него.Целувката,която толкова дълго бе чакала!Тя не й беше първата,но беше толкова сладка и перфектна,
че мигом изтри всички досега.Двамата сякаш танцуваха...Хармония,нежност се сляха в един миг,за да създадат най-хубавата
целувка на света...Или поне най-хубавата за тях.След това те мълчаха.Просто се гледаха и се усмихваха един на друг.Не знаеха
какво да кажат.По детски смутени и срамежливи тръгнаха по пътя.Време беше Сияна да се прибира.Той непохватно я беше прегърнал през кръста,
а тя усети,че ръката му трепери...Не след дълго стигнаха до дома й,където той я целуна още веднъж,преди да си замине.
Тя се прибра у дома си,със сърце разтуптяно от вълнение и радост.

Дните неусетно минаваха.Отначало и двамата бяха леко смутени,почти не обсъждаха лични теми като семейство,приятели,проблеми...
Просто прекарваха хубаво времето си заедно и се радваха един на друг.Целувките ставаха все по-сладки и по-сладки,а лицата
грейваха всеки път,щом се срещнеха.Дните летяха...Проблемите започнаха да застават на техния път.Малко по малко
започнаха да споделят,да се доверяват един на друг.Да се опознават.Но и да се карат.Той я ревнуваше ужано много,дали от
чувство за собственост,дали от силна привързаност...но той наистина я ценеше и не можеше да си представи,че друг би могъл да я целува,друг би могъл
да я има,да я обича.Тя непрекъснато му показваше,че може да разчита на нея,винаги правеше жертви за него,винаги правеше
първата крачка,за да се сдобрят.Някои не разбираха връзката им...Чудеха се,как все още са заедно.Чудеха се как след всичко случило се,след всичките
им караници,раздели и събирания,те все още се искат,все още се обичат...Но тези,които ги познаваха добре,които виждаха силната
им обич един към друг,компромисите,които правеха заради връзката си,силната им близост,те разбираха...Те виждаха,че
тези двама души са родени,за да се обичат....Родени,за да бъдат заедно.
Често пъти се караха и Сияна мислеше,че това е края.Не можеха дълго време един без друг,не можеха дълго време без да се видят,
без да се гушнат...Нямаше начин да се разделят.Въпреки всички караници,раздели и дребни проблеми,накрая пак оставаха заедно
и връзката им ставаше все  по-силна. Времето летеше.Те растяха.Учеха се един от друг и все повече се обичаха. Неусетно изминаха 3 години.
3 години,през които двамата не спираха нито за миг да се търсят,да се искат и да си вярват...Да вярват в чувствата си.
Човек рядко среща любовта толкова рано...Човек рядко я задържа задълго на тези години,но стане ли това,то той може да
бъде сигурен,че животът му е бил пълноценен в тези му мигове.
Една вечер седнали на една пейка,те си говореха.
"Толкова бързо минава времето,а?Сякаш беше вчера деня,в който се запознахме...А минаха цели три години.Толкова сме
порастнали и двамата!".Тя просто го целуна леко и се усмихна.Щастлива беше за този подарък,който Господ й дари...
И така,бързо лети времето,когато е изпълнено с обич...Но ето,че дойдоха и мрачните дни...Беше лято...Те отново бяха заедно.
"Знаеш ли,утре заминавам за 2 дни,като си дойда в понеделник,ще излезем". Отиваше при баба си.Сияна не се обезпокои,защото
знаеше,че той често си ходи там,очакваше го да се завърне скоро.Двата дни минаха.Тя му звънна по телефона,за да го попита дали
вече се е върнал и ще се видят ли днес.
"Хей,пуфи,какво стана?Тук ли си вече?Колко часа ще излизаме"
"Още не съм си дошъл.Не знам кога ще си дойда"
Настана мълчание.Тя започна да трепери..."Хей,там ли си?" попита той.
"Да"  - с треперещ глас промълви Сияна.Сякаш нещо в нея се пречупи.Как може да осъзнае,че най-милият й човек ще е дълго време
далеч от нея,как можеше да осъзнае,че това може би е края на най-красивия период от живота й...Защо Господ трябваше да ги разделя?
Защо..Та те бяха станали едно цяло!
Той й обясни,че се налага за известно време да остане там,за да си потърси работа.Родителите му настояват да живеят там
поне за да видят дали ще се справят.Той й каза,че я обича и се надява да не го забрави...Думите му бяха излишни.Тя така или
иначе не би могла да го забрави...Дори да иска!Беше вече есен.Той дойде за последно,за да събере багажа си и да започне нов живот,далеко от нея,далеко от това
място,където двамата израстнаха заедно,опознаваха се и се променяха.Веднага й се обади,за да се видят.Той беше усетил липсата й.Онази огромна нужда
да вкуси устните й отново,да се сгуши нежно в прегръдките й и да чуе искрения й глас,който отново и отново прошепва "Обичам те,глупчо,няма да спра никога!"
Излязоха заедно и отново се чувастваха щастливи.Утеха и спокойствие можеха да намерят единствено в миговете,в които бяха отново заедно.


Следва продължение...

[`Amy_Lee`]

ух...чакам продължениято!

[Unforgotten`feeling`f]

ух...чакам продължениято!

Скоро ще го получиш,мила  :)

[`Amy_Lee`]

Дано!засега се е получило страхотно :) браво :)

[Unforgotten`feeling`f]

Но ето,че дойде време той да си тръгва.Сияна отиде да го изпрати до гарата.Беше облечена с бяла рокля,покрита с цветя.Той й я беше подарил за един от рождените й дни.Толкова я обичаше!Времето отново летеше,също както всеки път,когато бяха заедно.Оставаха около десетина минути до тръгването на влака.Двамата спряха да говорят и се прегърнаха.Като малко дете тя се сгуши в обятията му и не искаше никога да се отдели от него.Меката му кожа,парфюма му отново бяха в съзнанието й.Сякаш нямаше други хора там.За миг светът изчезна и останаха само те двамата.Заплакаха като малки деца.Не можеха и дума да промълвят,но нямаше нужда...Очите им казваха достатъчно.Бяха на път да се разделят за пръв път от толкова време.За първи път усетиха вкуса на болката - онзи изгарящ и жесток вкус,който те кара да порастнеш,който ти отнема безгрижието,щастието и сякаш гори с огнени факли сърцето ти...и колкото и да бягаш от тази болка,колкото и силен да си...боли!Защото  можеш да избягаш от човек,можеш да избягаш от мястото,на което си,но от чувствата,които изпълват сърцето ти...от тях не можеш да се скриеш!Колкото и да го желаеш...Влакът щеше да потегли всеки миг...Оставаха им секунди заедно...Последни няколко секунди и после този страхотен период от живота им,тази сладост,която изпитваха всеки миг,когато са заедно,щеше да изчезне,щеше да се стопи...И да отстъпи място на празнотата и мъката.Той леко повдигна главата й и се вгледа в очите й.Беше ги виждал и друг път разплакани,беше ги целувал хиляди пъти...Но толкова тъжни колкото сега - едва ли някога са били...За първи път той се разплака пред нея.Опитваше се да бъде силен,опитваше се да постъпи мъжки,но му беше трудно.Кой би могъл да е силен,когато губи единственото скъпо същество в живота си?! Целуна я по разплаканите очи и сълзите й полепнаха по устните му...Бяха толкова топли и солени,толкова нежни...Той я целуна и я прегърна толкова силно,че въпреки болката,тя не трепна...Стоеше послушно сгушена до него ,молейки се да не го загуби никога!Но време беше да тръгва....Eсен....Първа и последна!Още една важна есен в живота им,но този път не изпълваше минутите с щастие,а с болка...болката на раздялата.Точно три години бяха минали,откакто на същата дата се бяха целунали за първи път.Това бе най – щастливия миг в живота им.А сега,години по – късно...те изпитаха най – тъжния миг.Сбогуването.Есента не им правеше вече подарък.Есента им го отнемаше.Отнемаше им щастието.И листата вече не капеха щастливо...И  листата вече не бяха красиви,пъстри...Те вече символизираха загубата, напускането на един красив и топъл сезон..на един обичан и ценен период от живота ... и началото на студа,на самотата...А можеше да бъде толкова хубаво...Както началото!Той стоеше там до нея и не вярваше,че след всички тези хубави мигове,които изпитаха заедно,след всички тези дни,любовта им ще свърши просто така!Нямаше сили да говори повече...Нямаше и време.Сирената на влака изпищя зловещо,а в същия миг сякаш сърцата им се пръснаха...Безмълвно,но силно те извикаха,изкрещяха и мразеха съдбата,която чупеше на малки късчета тяхната обич:
"Обичам те,мила и да знаеш,че пак ще сме заедно!"-каза той и се качи на влака.
"Обичам те,ще те чакам...Ще те чакам,не го забравяй!" – извика тя и не можеше да спре да плаче,не можеше да изгони това усещане на празнота,което беше заменило радостта и нямаше надежда скоро да я напусне...
Бавно се обърна с гръб към влака и тръгна по своя път.Есента боли...И края на нещо красиво винаги поражда болка.




                              ~Следва продължение

[OvCeL4EnCetO]

Ужасное хубаво...болезнено,но хубаво :) Невероятно е!

[Kiss`]

За първи път усетиха вкуса на болката - онзи изгарящ и жесток вкус,който те кара да порастнеш,който ти отнема безгрижието,щастието и сякаш гори с огнени факли сърцето ти...и колкото и да бягаш от тази болка,колкото и силен да си...боли!Защото  можеш да избягаш от човек,можеш да избягаш от мястото,на което си,но от чувствата,които изпълват сърцето ти...от тях не можеш да се скриеш!Колкото и да го желаеш...

[reevvv] [reevvv]

Свети,миличка .. това,което си написала е чудесно...