Влакът замина,
гарата се умълча,
навън е тъмно,
но аз още седя
на глухия перон
и не зная докога
ще издържа
сълзи да не пролея,
тъгата си да скрия,
като мъж да се държа.
Не мога да избягам,
сърцето ми гори,
не мога да се стърпя
и за миг дори,
не мога...
Тя си замина,
но този път –
завинаги!
И няма да се върне
никога при мен...
Студено е,
но нищо не усещам.
Трябва да си тръгвам!
Не, не искам!
Искам само,
да съм сам
с чувствата
и със скръбта.
Тихо да си плача,
името й да прошепна,
по снега да крача,
спомена да възродя...
Че когато
аз съм влюбен,
не виждам нищо друго,
освен този,
на когото бих искал,
да подарявам рози,
да целувам страстно,
да я докосвам
нежна и прекрасна,
да я прегърна,
думи от любов
да изрека,
а тя да ме погледне
и да промълви,
че също ме обича,
че ме желае тя,
да слеем устни...
но уви – съдба...
QuoteЧе когато
аз съм влюбен,
не виждам нищо друго,
освен този,
на когото бих искал,
да подарявам рози,
:) И аз съм така... като обсебена. Стихотворението ти е въздействащо. Поздрав за него!
Мерси много, Дяволке..... Значи съм постигнал целта си - да въздействам :flyingkiss:
Хареса ми. :) [a taka]