В празните очи на бяла сова
нощта горчи - утайка, сянка, дим.
Играта стара има кожа нова -
за път пореден чувствам че грешим.
Наместо нежни ласкави обятия,
със страст на диви котки се дерем.
Подострям като пики възприятия -
гротескни образи, банален тъп рефрен.
Защо във джоба си натикал нежността ми?
Защо крещя, че мразя те, не знам...
Какво ни изкривява и ме мами
да те зашлевя, вместо да се дам.
Флотилия от грешки плува в мрака
на блатото от спомени и страх.
Дали на края нещо ще ни чака
и ще избърше любовта от този прах?!