Нищо, че е моята, ще я нарека с твоето име,
защото беше красива, почти колкото теб!
Нощ, небе с много звезди, всяка наречена на някого.
Една падаща .... колко е красива!
Взирам се пак в тях, и се опитвам да намеря моята.
Къде е?! Коя е?! Не мога да я oткрия.
За миг си спомням, пак за оная, падащата.
Каква ирония, тя е била моята.
Дали някой видя колко беше красива?!
Едва ли ... Беше си една съвсем обикновенна и
самотна нощ, както много други тaкива ...
кой ли го е грижа, за някаква си красиво паднала звезда,
нали неговата си е още там и си свети.
Нощ, небе и много звезди, но без моята!
Продължавам да се взирам в тях и да им се възхищавам.
И все пак ... и моята я имаше, и беше "красиво падаща" ...
