Сълзите се стичат- мокрят възглавницата,но има ли смисъл?Къде се загуби той?Защо когато получих - някога най-желаното нещо от мен се чувствам предателка и не усещам онова задоволство,което винаги
съм очаквала и желала с цялото си същество?
Предадох своите принципи!Предадох своя идеал или просто... Предадох себе си!
***********
Всичко стана преди близо 2 години,но в съзнанието ми този период остана съвсем кристално бистър. Запознах се с едно момче. Доста симпатично и много разбрано. Имах чувството през премето,което прекарвахме заедно,че съм достигнала отвъд желание предел! Вси1ко беше като в приказка-моята чудна приказка... моят омагьосан свят,детската ми мечта! Слънцето грееше , нежността на пеперудките пърхаше наоколо.
Това беше моят най-добър приятел. В един момент намерих човек,който може да ме разбере,който споделяше всяка моя болка и радост,които заедно с мен изживяваше моят живот и влизаше в моите мечти.
Когато бях с него все едно слушах свободата на шумящата вода спускаща се от водопада. Лягайки си вечер всякъш забравях за Слънцето , за да мога да забележа звездите и с един поглед да ги докосна,а той беше там в тишината на нощта. Когато сутрин отварях очи и вдъхвах утринния полъх - усещах неговия аромат. Той беше с мен навсякъде - в съня ми , мислите , живота - просто беше неразделна част от моето ежедневие всяка изминала секунда.
Постепенно без никой от нас да разбере,дори не знам как се случи,но аз се влюбих в най-добрия си приятел. Усещах как мога да посрещам вечерта без Луна, но без него не можех,можех да виждам утриннта без Зора,но не и без него!
Той ме научи на много неща-вече спокойно показвах чувствата си , изразявах желанията си и споделях тайните си , не се страхувах да бъда свободна.
Единствения страх беше - да не би да го загубя! Загубвайки него,аз губех своята свобода,своя свят. Това звучеше в моите уши като опустошителна буря. Вярно е , че всяка буря , колкото страшна и опустошителна да е си има своя край,а след него настъпва спокойствие и слънцето изгрява,но след тази буря аз знаех,че никога моето сърце няма да бъде цяло като преди.
Аз знаех,че все някога ще бъдем разделени,аз знаех , но не бях подготвена за това,все пак всяко щастие голямо се заплаща с тъга - а това беше най - голямото и вълнуващо щастие сполетявало някога моята душа!
Както предполагах не след дълго и това се случи. Бяхме разделени! Сърцето ми бе сковано. Единствено малкото топлина останала в мен от красивите спомени ме държеше. Аз живеех мъртва в Ада земен. Нямаше причина да живея- всичко,което имах изчезна за един миг!!!
Той се влюби в най-близката ми приятелка. Проклинах деня , в който ги запознах, мига , в който си стиснаха ръцете. Тъгата , яростта и болката се разбушуваха е сърцвро ми - само те останаха в моето вкаменило се сърце. Това беше края на едно дългогодишно приятелство и на една незапочнала любов...
****************
Дълго стоях затворена зад четрите стени на моята стая. Паужините се спускаха над леглото ми. Прахът покриваше завесите. Светлината се опитваше да се промъкне...
Исках да изчезна,но нямаше къде да отида! Навсякъде бяха ТЕ!- двамата някога най-скъпи за мен същества!
Сега и двамата - обърнали ми гръб! Исках да се поразходя,да се оттърся от самотата,от това черно страдание,от силната болка , но където и да отидех там бяха те! Мястото където с него вечер гледахме небето и безбройните звезди споделяйки мечтите си! Денем гонейки се с него и освобождавайки се от болката - мястото на мечтите и вечния смях! Кварталния парк , в който пораснаха две малки принцески,къето намериха първата си любов,където строяха приказни замъци и мечтаеха за своите принцове - мястото на вечните мечти и копнежи! Вече не остана нищо друго освен отнетия принц и откраднатите мечти. Нищо не беше както преди...
Сега ТОЙ и ТЯ споделят мечтите си , но в тези мечти вече аз не съществувах! Все едно е един миг земята се е отворила и ме е погълнала,всякъш никога не съм съществувала...
Чувствах се предадена! Мислех се, защо точно на мне? Защо човекът, на който винаги съм споделяла чувствата си ми го отне,въпреки ,че знаеше,че това е моят принц!
Единствения въпрос,който постоянно се въртеше в главата ми и не ми даваше миг покой беше:"Защо го направи,приятелко моя,защо?"
Отговорът беше много прост... още оттеква в ушите ми: " Скъпа,разбери - на война и в любовта всичко е позволвно... , а сега... сега вече не си ни нужна,ти си излишната! Трима винаги са много!"
Това ми го каза момичето,което познавах по-добре от себе си! Тя се беше променила или просто 7 години си беше играла ролята на най-добра приятелка много добре. Все пак живота е театър. Чудех се дали той беше виновен или тя просто завиждаше на моето щастие и на всяка цена трябваше да ми го отнеме!
*****************
Мина време. Бурята поотихна, но не замря! Научих се да се справям сама , вече обкръжението ми беше друго,други "приятели", други хора,други места, та дори и друго училище. Краткото ми щастие остави трайни белези, всичко се заплати с огромна цена! Лижейки си раните продължавах на пред - Това беше новия ми живот. Бях променена. Болката ме беше формирала като една безкористна , безчувствена и непреклонна ледена кралица. Дълбоко зад ледената маска бях заключила крехката и чуплива всъщност на моята душа и не допусках никого до нея. Толкова добре бях скрила добротата и състрадателността ми , че дори и аз често забравях къде е ключът към нея!
Живеех своя нов живот , в нов свят , в който "приятелите" ми ме ценяха,но всички те бяха толкова изкуствени,като маскирани кукли изградили образа си като копие на техен фаворит , живеейки винаги в нечий чужд живот. Колко прозрачно и плитко!?! Всичко е толкова престорено, а всъщност как ми липсва онази дивна свобода, онази нежност, аромата на цветята , вкусът на росата и шумът на водата!!!
Свикнах да живея в този леден свят... Всичко си вървеше все така еднообразно, както обикновенно в сивото ми ежедневие... докато... един ден дойде - ТЯ!
**********
Разплакана , разтроена, разочарована , променена и сама , в действителност ... Съвсем САМА! В този миг непоклатимия леден трон на моята всъщност беше разтопен, разтопен ое една - единствена сълза! Сълзата на безпомощността! Аз знаех,че не трябва да се обръщам назад в миналото, което беше изпълнено с разочарование, но също така и с красиви спомени, от които болеше толкова много. Исках да бягам, да продължавам напред, споменът се връщаше , отново и отново , и отново.... Напомняше единствено само за онази проклета лъжа , за предателството ... , но не можех , не исках да гледам напред... все пак колко път зад нас лежеше...
***********
Обърнах се! Погледнах я! В очите и познах онова дете , с което деляхме пътя си до изграждането ни като отделни личности, но всъщност ние винаги сме били едно цяло.
Всичко стана спонтанно , бързо и докато се усетя тя беше вече в прегръдките ми... , "Но как да ре оставя друже мой?" Видях пламакът в очите йЧ
***************
Леко - полека отношението ни една към друга стана както преди , но аз винаги си имах едно на ум! Прощавам , но не забравям.
Живеехме щастливо и мирно до онзи странен ден...
Всичко беше странно , мирисът на утрешния вятър , слънцето ,дори песните на птичките бяха необикновенни. Пребирайки се от училище видях едно много симпатично момче, ч първия момент не го познах , но поглеждайки в очите му видях себе си! - Онова свободно , диво и нежно момиче , което бях. Там тичах и се смеех по пътеката на вечното щастив и с мен беше той! В този момент виждах само сиуети без лица , чувах само гласове , но без говор. Виждах само неговото лице и познавах само неговия глас.
*************
Той се усмихна, в усмивката му видях слънцето. Погледна ме и ме попита : "Мила , кажи ми ,че си ти!".... няколко секунди мълчание ... " Дано не си ме забравила!" - Помислих си ,че толкова ли лесно се забравя любовта?!
********
От този момент пътищата ни отново се събраха , сближихме се , но моята приятелка така и незнаеше за това. Болката от раздялата още късаше сърцето й! Една дума за него беше способна да я срине в нозете ми...
Но защо аз мисля за другите , когато никой не помисли за мен когато бях съвсем сама?
*********
Сега моят приятел се беше върнал при мен. И в блещукащите ми очи , пълни с живот той не виждаше приятелската любов. Сега вече искаше да научи любопитново момиче на любов , както преди време го бе дарил със свобода.
Не усетих как вече бях в прегръдките му и....
след само един миг .....
КРАЙ!!!!
Замислих се " Къде отидоха мойте принципи?... Не трябваше да позволявам за втори път да приема "крилата на щастието", които ми бяха откъснати! Аз си имах момче , което ме обичаше, моят нов "принц" и не биваше да обърквам живота си отново.Високите кули , най- лесно се рушат. Пък и не можех да нараня така НЕЯ - ... най - добрата ми приятелка ..."
*********
Ако това се беше случило преди две години - щях да съм най-щастиливия човек , сега единствено исках да не съборя " кулата на живота ми" , а да я вдигна с още 1н етаж.. , посветен на него - на моя добър приятел и да не го загубя както по - рано.
Въпреки , че когато го целухай земята се завъртя... усетих тишината и топлотата ... в мен нахлуха спомените от моите мечти , в които беше ТОЙ ... сега те се сбъдваха, но вече беше прекалено късно....!
Историята не е истинска просто ... гадно настроение... един тъжен разказ...