Творбите ви

[ilusia]

 

[bucky]

Ще си позволя аз пръв да започна. Моля не бъдете много критични, това е първото нещо, което пиша:

Нощ е. Есенните листа покриваха плочките по улицата, а ситният дъжд, падащ толкова тихо и невинно, сякаш искаше да каже нещо. Улиците бяха пусти. Миждукаха само малкото светещи лампи. Изведнъж по една малка уличка се зададе човек. Но това сякаш не беше човек, а сянка. Облян в сълзи, с бавна крачка ходеше един младеж и си говореше нещо. „Как можа?! Какво направи?!” през сълзи говореше той, а в спомените му нахлуваха различни картини... Проблесна светкавица, която освети небето. Момчето мина една пряка и се спря. От едната му страна беше малкият парк с една люлка, сега едва виждащи се в тъмнината. „Нима тук се срещнахме?! Тук ти се обясних в любов. Ох, какви моменти имахме заедно...” въздъхна момчето и продължи бавно напред, сякаш опитвайки се да върне миналото. Не след дълго момчето отново се спря, този път пред фалиралия преди няколко седмици мотел. В спомените му оживя друга картина... Отново беше нощ, но този път Луната озаряваше всичко с нежните си лъчи. От същия мотел излязоха момиче и момче, усмихнати, хванати за ръка. „Обичам те! Никога няма да се разделим”, каза плахо момичето. „Обичам те повече от всичко” отвърна развълнувано момчето. Последва целувка, нежна и страстна, сякаш времето спря... Отново проблесна светкавица, която върна в реалността замисленото момче. То отново продължи по калните улици. Дъждът се усили. Усили се и тихият плач на момчето, което влезе в една тъмна, неосветена уличка. В ума му отново оживя картина. Беше нощ, но луната я нямаше и тъкмо се канеше да вали. „Трябва да се разделим. Заминавам за друг континент”, каза студено същото момиче от мотела. „Но, но... защо? А нашата любов? Аз те обичам!”, през сълзи промълви младежа. Сълзи започнаха да се стичат по бузите на момичето. „Съжалявам...”, тя неможа да каже нищо друго. „Но... не ме ли обичаш? Нима всичко е било лъжа? Не си отивай! Обичаш ли ме?”, каза той и хвана ръката на момичето. „Съжалявам”, каза тя и се отдръпна...
   Изведнъж, той се спъна и падна в една локва. Дъждът продължаваше да вали все така тихо, обезпокояван само от тихия плач на момчето. Нова светкавица освети небето, а единственото нещо, което тормозеше покоя на нощта беше той, тихо повтаряйки си една дума - „Защо...”.

Автор: Цветан Илиев (Bucky)
26.06.2006г.  01:03 часа

[Bonita]

Сънувах те,за кой ли път...и тази нощ Бог на тебе ме обрече..целият изпълнен с плът...кръвта по вените се стече...
Сънувах те ...и исках да бъдеш реалност..нежен и истински...като златен прашец...да се спускаш по въздуха...като магия и да галиш тялото ми...
За първи път исках да те чувствам..близо...Не,моля те не бягай...Не си отивай...Нужен си ми...
Какво от туй,че някъде те чакат..нужен си ми!
Искам те...вътре в себе си...когато проникнеш в мен сякаш в мен има две души...сливат се и бурни
като водовъртеж ме поглъщат...Давя се...в очите ти..истинските ти красиви очи на звяр...
Разкъсват ме..ръцете ти..а устните горят като пожар.....
Плътта  ти...жарка е...гори....усещам как кръвта във теб бушува...нужен си ми...
...Остани...
Забога кой при мен те прати...кажи ми за да падна в краката му...кажи ми за да те откупя....
и сърцето си за тебе скромно  бих му дала...Но не мога....та то е твое...как да го даря?
Не мога любовта ми там във огъня да хвърля,вместо теб със нея да даря....
Галиш косите ми...шията,....устните бавно отпиваш ...търсиш  златен прашец във косите ми
...недей,недей да заспиваш....
Само тази нощ ще е наша..а това за мен е присъда...от утре пак ще бъдем  роби на студена стомана,от утре пак ще сме чужди...
Събуждам се...
Усещам зората..слънцето с бяли лъчи пак ме гали...аз сама съм..няма го пламъкът....и теб те няма...
С теб най-красивата нощ сме проспали....

[NiksY]

Ти ми обеща, но не изпълни обещанията си!



Ти ми обеща, че никога няма да си отидеш, но си отиде. Сега стоя сам в тъмнината и плача. Нека тихите сълзи, които се стичат бавно от зачервените ми от безсънните нощи очи, бъдат моят прощален подарък към теб... Дължа ти го поне заради прекрасните моменти, прекарани с теб, заради нежните чувства, останали неизречени, останали само тих стон на една изтръпнала от ужас душа... ужасът на раздялата, ужасът на самотата, ужасът на никога неосъществените блянове за щастие и безгрижност. Хубаво ни беше заедно. Спомням си ясно първият път, когато се видяхме... Времето беше мрачно, валеше спокоен пролетен дъжд, а ти седеше сама на една пейка и ридаеше безмълвно и безутешно. Изглеждаше толкова самотна, толкова отчаяна, толкова прекрасна... Дойдох при теб с единственото желание да ти помогна.. Дали беше грешка? Не... и никога няма да съжалявам за нито една секунда, споделена с теб. Нашите секунди. Съжалявам единствено, че свършиха и пясъчният часовник спря за нас. Оттогава се появи една огромна всепоглъщаща празнота в сърцето ми.... това е мястото, което заемаше ти. И което никой друг няма да може да запълни.

Обеща, че никога няма да ме боли, но ме боли! По дяволите, колко ме боли... Болката ме разяжда и ме прави слаб, липсва ми увереността ти, липсва ми усмивката ти, липсва ми усещането да си до мен. Боли ме от сянката на миналото. Боли ме от настоящето. Страх ме е от бъдещето, в което ще трябва да живея сам, без теб и без твоята подкрепа. Боли ме...

Обеща, че никога няма да бъда объркан и смутен, но съм. Сега, когато съм на прага на врата между два живота - стария и новия, си мисля, дали имам сили да кажа "Сбогом" на уюта, на топлината и спокойствието и да втурна с главата напред в един негостоприемен свят. Свят, в който ще трябва да плувам сам срещу течението. На същия този праг, поглеждам назад със затаен дъх към катедралата на нашите спомени и се спирам на първия ред пред олтара. Там са моментите, преживяни с теб, моя топлина. Винаги ще ги помня. Красиво беше. Могъщо. Незабравимо. Сега това време ми се струва толкова малко и толкова недостатъчно, а същевременно толкова скъпо... По-скъпо от всичко. Моето съкровище. Съжалявам и за миговете, през които сме загубили и през които не сме били заедно. Те са като зейнали пропасти по пътя ми към щастието. Път, който вече свърши, без да съм достигнал целта си, защото бях, съм и бих могъл да бъда щастлив единствено с теб. А вече не мога.

Обеща, че никога няма да ме предадеш, но ме предаде. Предаде нас. Предади мечтите ни. Предаде идеалите ни. Предаде любовта ни.

Обеща, че ще бъдеш силна, но не беше. Глупавите проклети наркотици те отнеха от мен. Ненавиждам ги. Ненавиждам и себе си, че не можах да ти помогна да се пребориш. Сега седя отчаян пред самотния ти гроб и съм обгърнат от спомени. Спомени, които постепенно ще замрат... И тях ненавиждам. А ти така и никога няма да се върнеш....

[F1LL3D-w17h`p01$0N]

...И аз си стоях самичка в стаята, и си мислех за моето момче, което не ме обича. Седях си на бюрото и си препрочитах писмата от него, ухаещи на парфюмът му. И сълзите ми се стичаха по зачервеното ми лице... те не можеха да издържат на напрежението... и... си мислех... какво ли правиш сега... с коя ли си и дали изобщо се сещаш за мен... едва ли... ти никога не си ме обичал и надали въобще си спомняш за съществуването ми... защо си ме лъгал през всичкото това време, кажи ми??? Защо се преструваше пред всички, че сме щастливи и че много се обичаме?! Всъщност,да... аз те обичах... и още те обичам... и бях щастлива... всяка секунда с теб ме изпълваше с такова щастие... всяка минутка, прекарана с теб, беше по-важна от каквото и да било... вечер, преди да си легна, отново препрочитах сладките ти съобщения, които ми пращаше преди да заспиш и благодарение на които съня ми се изпълваше със сладост... ти беше в съня ми... всяка моя мечта беше свързана с теб, всеки мой блян... в него беше и ти... ти изпълваше всеки мой сън... НО ВЕЧЕ НЕ... след това, което ми стори... по този долен начин, ме изпълни с омраза и ненавист... тези чувства погубиха всички останали в мен... и още не знам защо го стори... с какво го заслужих?... Защо, когато даваш всичко за един човек, доживяваш утрешния ден, само и само да го видиш отново, обичаш го до смърт... той те наранява по най-жестокия начин? От днес нататък няма да ми пука за никой и за нищо... заради теб ще стана безсърдечна кучка... защото виждам, когато ти пука за някой - няма смисъл... и без това ще те нарани, та, ако не ти пука, ще те боли по-малко... а може и да не те боли... Оглеждам тъмната ми стая, осветена леко от лунната светлина и потъвам в спомени... но не! Не трябва да мисля за това... трябва... да забравя всичко... да изтрия всичко, което ме подсеща за теб, от главата си, от мислите си... трябва да изхвърля тези писма, но не мога... сърцето ми ме спира и сякаш ми казва "НЕДЕЙ!"... но разума му противоречи и ми казва тъкмо обратното... и не знам как да постъпя... това е... не мога да опиша чувството... в моменти като този ми се иска, иска... искам просто да го видя, дори само за части от секундата... неееее! Какво правя??? Не трябва да го искам толкова... Вече всички писма са разпиляни на земята, заедно със сълзите ми... Трябва да си легна и веднъж завинаги да го забравя... В този момент в главата ми се роди идея... майка ми има приспивателни... я да отида и да видя дали ще ги намеря... Намерих ги... и имаше доста... а аз се постарах шишенцето да се изпразни...и си казах... ето сега ще мога да заспя... Но докато се опитвах да стигна до стаята си разкървавих много сериозно ръката на бравата... Влязох в стаята ми и се проснах на леглото... знаех, че в момента, в който затворя очи... това ще е краят... Погледнах надясно и видях едно от НЕГОВИТЕ писма... реших на гърба да напиша нещо от мен... с кръвта от ръката ми... Написах му... "СБОГОМ, ТИ ЗНАЙ, ЧЕ ТЕ ОБИЧАМ... И... ДАНО ДА СИ ЩАСТЛИ..." кръвта не стигна... реших, че това е достатъчно и... затворих очи...

[tanatos_f]

 "Винаги ще те обичам"

Събуждам  се,а ти лежиш до мен.Боже Господи , колко те обичам!Искам този момент да застине във времето и нито моето,нито твоето сърце да може да го разстопи.Слънцето нежно се прокрадва между дантелените завеси и покрива красивото ти лице със златната си перелина.Черните ти къдрици неволно гъделичкат челото ми при всяко твое вдишване.Една гореща сълза като речно бисерче се прокрадва в очите ми и бавно се спуска надолу по очертанията на греещото ми лице.Не мога да опиша щастието което изпитвам всеки път,когато усетя ритъма на сърцето ти близо до моето,когато  двете ни тела се допират едно о друго в огнения облак от чувства и неудържими желания.
     Ти отваряш очите си и сливаш устните си с моите.Горещо прегръщаш треперещото ми от страст тяло и нежно прошепваш в ухото ми:''Винаги ще те обичам''

[F1LL3D-w17h`p01$0N]

Аз бях тази,която ти обичаше.
Аз бях тази,която си играеше с мислите ти.
Аз бях тази,която можеше да имаш само насън.
Аз бях тази,за която ти непрестанно мечтаеше.
Аз бях тази,която искаше да притежаваш,дори и за миг.
Аз бях тази,без която ти не можеше.
Аз бях тази,без която светът би ти се сторил празен и пуст.
Аз бях тази,но вече не съм...
Така и не успях да те обикна.Съжалявам,не можах...
Сега съм тази,заради която си изпълнен с гняв,болка и тъга.
Тази,която мразиш до смърт.
Тази,която не искаш да виждаш докрая на дните си.
Тази,заради която се превърна в безчовечно същество.
Тази,заради която толкова се намрази за това,че си жив.
Тази,която би убил,за да имаш покой.
Тази,на която така и не отмъсти...
А за всички мои грешки отмъсти на себе си...
Аз съм виновната,аз съм тази,заради която сложи край на живота си.
Сега и аз се намразих.Гадната съвест не спира да ме разяжда отвътре.По-добре да беше убил мен,та да не се измъчвам толкова.Аз го заслужавам.След всичката мъка,която ти причиних,не заслужавам да живея,защо ме наказа два пъти повече като ме остави да се мъча на този долен и несправедлив свят?
Ти не трябваше да свършиш така,а аз...АЗ!!!

[COLDY_GIRL]

така..това е едно ..объщение да кажем към един човек на когото много ама много държа(х)


на ****

обичах те..даже много те обичах .. навярно не  можеш да си представиш какво означаваше ти за мен ..сега седя сама и допушвам последната цигара .. може би ще е по-добре да я оставя да догори , точно така както остави ти да догори любовта ми към теб ..тъжно е, но е факт.- любовта я няма вече..и ме боли.. Боли ме ,че те обичах, а ти не ме разбра.. или не искаше да ме разбереш .. Очите ти бяха затворени .. ушите ти бяха запушени..сетивата ти бяха притъпени и ти остана в неведение за всички сигнали, които ти изпращах. Тогава ти не ми обърна внимание..  Не го прави и сега ..Вече е късно ..Твърде късно.. ти си част от моето минало..минало в което ти ми се подигра..подигра се на чувствата ми .. на желанията.. на всичко което исках да ти дам ..а ти не ми позволи.. Тогава избрая НЕЯ!!! .. и какво ти даде тя ?!? ..накара те да страдаш , така както ти накара мен .. обичам те, но с любовта си към теб аз стигнах до дъното.Сега искам да изплувам на повърхността , да се кача на друг влак...независимо за къде, без значение с кого. В крайна сметка това е животът.. Пътищата ни се преплитат и после се разминават.. не се обръщай сега към  мен ..вече е твърде късно ..изпусна влака на щастието с мен.. Обичах те.. и може би още те обичам некъде дълбоко в мен.. Но ще те забравя .. направи го и ти !

 

[pain]

Омразата за мен е ежедневие,тя ми дава енергията,която не ми дава нищо друго.предпочитам да мразя отколкото да обичам.Любовта е болка,товар който носиш на гърба си,който в повечето случаи се превръща в омраза,любовта не е вечна,а омразата е!Цялата изпълнена с омраза и гняв,чувствам че живея..Да мразиш значи да ненавиждаш..да искаш някой да страда..да искаш да му причиниш болка и да му отмъстиш!Когато си сам чувстваш,че човекът,който мразиш е навсякъде около теб и те наблюдава,кроейки планове за твоето падение..дори и мисълта за него те побърква!Да гледаш как от него блика кръв и не навлиза въздух..това е мечта..чакаш с нетърпение мига,в който той ще крещи от болка и ще иска помощ от теб,но ти няма да му я дадеш.Защо ли омразата е толкова свята за мен?Какво толкова ми дава тя?Дава ми живот,дава ми отговори на всички невъзможни въпроси..очите ми отваря към света,помага ми да се променя..

[sweet_angel_]

Незнам дали още може да се участва, но аз ще си го постна за всеки случай  :pЧасовникът показва 00:15, но сънят бяга от мен сгушила съм се силно в теб, обвила с ръце тялото ти, усещайки дъха ти , чувайки как бие сърцето ти. За първи път си тук до мен , притихнал, кротък, по-чист от ангел. Блаженство, иситнско блаженство. Не мога да заспя, не искам! Предпочитам да стоя и да те гледам, да ти се любувам. Толкова си красив, когато спиш. Обожавам тази малка къдрица, която се плъзга нежно по челото ти. Ах, непослушнице, нали ти казах да стоиш мирно, ще събудиш моето слънчице! Спи мило, спи, спи. Аз ще те пазя, заспивай. Прекарвам ръка по устните, челото, нослето ти. Боже, колко те обичам. Красив си, безкрайно красив и си мой само мой. Истински, безкористен, искрен. Боже отново вярвам в любовта! Благодаря ти ангелче, благодаря ти,че те има, че си тук, че не избяга, че си с мен, както беше и вчера, както знам, че ще бъдеш и утре. Благодаря ти, защото знам, че само след няколко часа ще посрешнем заедно новия ден, в който ни очаква нова борба, но ние ще успеем, защото ще бъдем ЗАЕДНО, ЗАВИНАГИ ЗАЕДНО!

[XpucTuH4eTo`]

                                                                Вампирът
-Бабо,разкажи ми пак за Вампирът и неговата любима!
-Стига,Хейл,виж колко е късно...
-Но,моля те бабче...Знаеш,че това е любимата ми история...
-Ех...Добре.Слушай тогава....

   Някога,много отдавна,на брега на морето имаше една страшно висока скала.Тя бе отнела хиляди животи и беше свидетелка на милиони съдби,но една съдба не можа да прекърши...Съдбата да бъдеш обичана от вампир.


  Селена беше само на 16,но притежаваше красотата на богиня.Имаше дълги,еротично спуснати къдрави коси и очи,по-дълбоки от Ада.Усмивката й караше целия свят да се усмихва с нея,но болката не я напускаше.Безумната и изгаряща болка,породена от една обич,изгубена в безкрая...
  Той беше виновен.Ходещият мъртвец,създанието,от което всички се страхуваха.Причина-той бе вампир.Притежаваше безсмъртие и сили,за които обикновенните хора не можеха и да подозират.Посещаваше девойките в съня им,обладаваше ги,пиеше от кръвта им.Бутилираше младостта и красотата им и ги превръщаше в себеподобни-същества без души,преследвани от вечната жажда за кръв.Но срещна нея...
                                                                       ***
  Беше красива майска вечер.Селена и приятелят й Виктор се разхождаха по брега на морето.Колкото и омайваща да беше вечерта,за тях тя беше сива и мрачна,защото беше последна.
  -Утре заминавам-с тъжен шепот промълви Виктор.
  -Неизбежно е,нали?-отвърна му немощно Селена.
  -Неизбежно е...Корабът е вече готов.
  -Аз ще те чакам,любов мов.Винаги ще те чакам.
  Откъсна едно цвете и го закичи в косите му.
  -Обичам те!
  Изобщо не подозираха,че не са сами.Някой ги наблюдаваше.И този някой беше Вампирът.
  Запленен от красотата на Селена,той стоеше в мрака и безмълвно й се възхищаваше.Тя трябваше да бъде негова.И щеше да бъде...
                                                                       ***
  Тази нощ Селена сънува странен сън.Присъни й се мъж с величествена осанка.Имаше гъста тъмна коса и кристално сини очи.Казваше се Игор и излъчваше власт.В него имаше нещо...тайнствено и магнетично...Нещо,което я привличаше адски силно.
  Той я поведе през гората.Влязоха много навътре и изведнъж,от нищото,се появи замък.Огромен и красив,сякаш забравен от времето.Тъкмо пристъпи в него и ...се събуди.Прозорецът на стаята й зееше отворен,а тя беше сигурна,че го затвори.Погледна навън...Мъртвешко спокойствие...
  Цял ден прекара в мисли за Виктор и мъжа,който й се присъни.
  В действителност Игор наистина беше при нея.Пи от кръвта с любов,каквато не беше познавал преди.Облада я със нежност,която го съсипа.Но за първи път през жалкото си съществуване беше щастлив.Дори й показа своя дом...Или по-точно нейният нов дом.Беше решил да я посети и тази нощ...
  ....И го направи!Нощта беше тежка.Селена сънува Виктор-мъртъв.Потънал в кръв,той лежеше безчувствен на палубата.И след това,от нищото,както и замъка предишната вечер,се появи Игор.Подаде й ръка,но тя отстъпи назад уплашена.Тогава чу гласът му:
  -Ела,не се страхувай!Няма да те нараня...
  -Ти го уби,нали?Ти уби моя Виктор!!!-крещеше през сълзи Селена.
  -Направих го,защото те обичам!
  -Обич ли?Какво си ти?Що за човек би изразявал обичта си по такъв жесток начин...
Не успя да довърши.Вампирът с един скок се озова до нея и тя се оказа заклещена между силните му ръце.
  -Пусни ме...-промълви тя едва чуто.
  -Не...Ти ми принадлежиш...
  -НИКОГА НЯМА ДА ТИ ПРИНАДЛЕЖА!АЗ ПРИНАДЛЕЖА НА НЕГО-изкрещя и посочи безжизненото тяло на Виктор.
  Вампирът я изгледа тъжно и тя се събуди.Прозорецът,също както и предишната нощ,беше отворен.А леглото й...Леглото й беше мокро и пропито с кръв...
  След три дни й съобщиха за смъртта на Виктор."Нещастен случай"...Не.Беше убийство и тя знаеше много добре кой го беше извършил.
  Същата вечер Селена отиде на брега.Застана на скалата и нададе ужасяващ вой-смесица от ярост и болка,каквито никога не беше изпитвала.Никога нямаше да бъде на друг.Беше му обещала да го чака вечно и само смъртта й можеше да й попречи да изпълни обещанието си.
  Смърт...Тази мисъл я изпълни със спокойствие и в един миг реши какво ще направи.Погледна красивите дълбоки води на бездната...Щеше да му остане вярна завинаги!С грациозността на птичка Селена разпери ръце.Огледа се за последен път.Пое дълбоко дъх и се хвърли във Вечността...

  Събуди се,но нещо не беше както трябва.Не знаеше къде е,не си спомняше и как е попаднала там.Не я и интересуваше.Не чувстваше нищо-само празнина и жажда...за кръв.Изгаряше я жажда за сили от Нейния Господар,единственият,на когото принадлежеше.Единственият,когото обичаше.Този,който я дари с нов живот.Изобщо беше ли обичала някога друг???Не...Не си спомняше.Или не искаше да си спомни.
  За нея беше само той-Вампирът!


ПП:Надявам с,че не е проблем,че го има и като отделна тема....

[Babuzil]

Всяка  жена  има  3  типа  мъже  в  живота  си  :

Първия   се  казва  Мишо ,  Мишо  е  много  добре  с  техниката  и  е  сръчен  ,  бива  го  да  оправя  разни  неща  ...
на  него  Тя  се  обажда, когато  и  и се  счупи  нещо  или има  проблеми  с  Компиютара  ...
Мишо  идва  и  го  оправя ....
но  тайно  си  мисли :  "Някои  ден  ще  набарам  путето ..."

Втория  се  казва  Евгени  , Евгени  е  фризиор  ... при  него  Тя  отива  да  си  говорят  ...  Тои  е  От  ония  Типове  които  уж я  "РАЗБИРАТ"  ...
често  я  успокоява   .... и тн ...
но  таино  си  мисли  :  "Някои  ден  ще  набарам  путето ..."

Третия  е  Иван ...  Иван  не  е  нито  добър  с  техниката  ... Нито  го  бива  да  говори  , каквото  и  да  е  ...
всъшност   Иван  може  само  едно  нещо  ...    но  го  може  добре  ....
и  когато  Тя  и  Иван  се  чукат  ,  и  леглото   се  тресе  ....и  без  да  искат   бутнат   лампата  от  ношното  шкафче  и  тя  падне  и  се  разбие  на  земята  .... 
Тя  казва  "Не  се  притесняваи   ,  аз  ще  викна  Мишо  да  я  оправи ..."





 

Послепис  :

първите  2  типа  са  жалки  ....

Та  , искам  да  кажа  на  всички  , моми4ета  ,:  Ако  има  пичове ,  които  ХАРЕСВАТЕ  ,  АМА  НЕ  4ак  до  там   4е  да  им  пуснете  ....
Вземете   им  го  кажете  направо ...  щото   е  жалко  ....

Щото  ако  пич  общува  с  вас  .... то  тои  ви  харесва  и  сексуално  ...   иначе  нямаше  да  говори  с  вас .

[WeySweet]

Вървиш лъжец такъв, по дяволите ходиш. През ада ли ще минеш за да откриеш нея.
А аз летя над теб и следвам всяка твоя стъпка, предпазвам те от демони и пропасти огромни.Летя над тебе и те пазя чист, неопетнен. А ти отдолу, под мен към мене зли думи пак нахвърляш, опитваш се да ми избягаш, но аз да тебе пак стоя.
И що за благодарност ще е тая,която ме ранява всеки ден. И ... искаш ли наистина д ате оставя? И ако да – защо? Дали ти писнах виче, или те отекчавам до теб, за теб да тръпна всеки ден.
Върви, махни се, аз тук оставам, по дяволите в ада слез, дори и по-далеч.
Защото аз все някога ще те забравя, а ти... без мен, за мен ще тръпнеш някои ден. Отлитам, няма ме до тебе, сега си сам, пак търсиш нея, случаино срещам те оттук-оттам, но щом те видя вече не осещам нито болка, нито радост, нито гняв, а ти смутен извръшаш поглпед към земята, земята по която дълго скитахме един до друг, а сега... Сега си сам, един пред Бога, човек отрекал се  да бъде прям.

[extina_talks]

(Има доза еротика за това го публикувам именно тук. Приятно четене.)


без-КРЕВАТ-ница/Хазяйка в чуждо легло

Сега...
Наоколо...тъмнина. Час...късен. Очи...четири. Две-отворени, блуждаещи в мрака, ясни като небе, диви като на звяр...женски. Други две очи-затворени, прихлупени, приятно отпуснати и леко потрепващи...мъжки. Няма я нощната тишина...хъркане. Жената...вглъбена...пуши. Мъжът...унесен...сънува. Сега сънят е сладък...а утре-забравен.
Преди 27 минути...
Наоколо...слаба светлина. Час...точен. Очи...четири. Две-полуотворени, шарещи, бляскави като диаманти, поглъщащи като огън...женски. Други две очи-ту отворени, ту затворени, съсредочени и премрежени...мъжки. Няма я нощната тишина...тежко дишане и приглушени звуци. Жената...настръхнала...изтръпва. Мъжът...напращял...наслаждава се. Сега е наслада...а утре-грешка.
След 4 часа и половина...
Наоколо...огрява слънце. Час...закъснял. Очи...четири. Две-уморени, пълни със сълзи, дълбоки като вир, тъжни като на вдовица...женски...избягали! Други две очи-още затворени, затръшнати, скрити под бетонени клепачи и сякаш никога няма да прогледнат...мъжки...останали, но къде!? Няма я нощната тишина...шум от коли и викове. Жената...сама...продължава. Мъжът...сам...до вечерта. Вечерта е ЖИВОТ...а за други-САМОТА!

Следва продължение...

Самота...
вчера...Самота...утре...Самота.Днес... споделена, оживена, препълнена с хора и емоции - Самота! С мирис на мъжки парфюм, обгръща със силни ръце, обсипва с измислени целувки, не оставя недокоснато кътче... обладава изцяло...Това е Тя! Само тя ме обича, само тя не ме оставя... и аз вървя, поклащайки ханша си към поредното изпитание на Самотата...женската ми същност...
Отново...
Легло...пламнало. Страст... разрушителна. Очи...четири. Две- женски, пробождащи като стрели, устремени като на орел, искрени като на дете... същите! Бяха мойте... Други две очи- мъжки, криещи се зад една фантазия, отричайки една мечта... хитри като на лисица, срамежливи като на сърна... различни! Досега бяха непознати...
Тя...вихър - странна сила без посока, без живот, отнася всичко и нищо не взима... Той...вулкан - безобиден сънливко и изригващ убиец на сън, залива всичко с опияняваща лава... Хвърчат искри при всеки допир, вятър разнася влажната жар, пламъци играят по меката кожа...
Изгарящи са устните й...като пеперуди от пепел, те пърхат по горящото му тяло...спирайки на всеки сантиметър за да смучат жадно огнен мед...
Скрити под заслепяващо-оранжева тъмнина... Тя... извиваща се като дим от устата му... и сякаш там долу е огнище, и се опитва да го привлече с топлина и уют... сякаш пъргавия му език е ходилата на голи нестинарки, танцуващи по жаравата... Сякаш когато прониква в нея, отвътре го посрещаха пламъчетата на безброй запалени факли... обгръщат, парят, искат го... а той иска да бъде изгорен, да бъде отнесен някъде далеч, поне за малко, за първи, а може би и за последен път... от този пожар!
Всичко огасна, всичко оттихна... едва тлее последна пареща тръпка... и тогава последва експлозия! Силна, разтърсваща, неизбежна... и лавата покри и последните останали огарки...
Леглото...все още топло... и двамата са изгубили силите си, вече са просто "хора", а не стихии. Опитват се с прегръдка да задържат ароматния дим, отделил се при тяхното изгаряне...неуспешно.
Леглото...покрито с изстинала лава... усеща се студ... и той... хуква да търси огън... огън да се стопли... и тя... хуква да намери своето огнище, надявайки се че там самотата няма да я ...обладава
...и дано тогава душата й вече не е просто КВАРТИРА за самотници!

Следва продължение...

[waitshark]

Нещо удряше ушите ми здраво,настоятелно нашепваики ми думи и мисли чужди странни но толкова реални,когато осъзнах че това е просто музиката проникнала дълбоко в душата ми.Намерила там покой и пространство сега ми даваше сили и казваше това което устните ми неможеха да кажат,подсказваха когато малкото парчрче тъкан в главата мълчеше предателски.Сърцето ми ритмично отмерваше удар след удар,господи колко беше преживяло то,колко????Тове беше и въпроса който си задавах докато се опитвах да ти обясня бурята родила се в мен от нищото,запалила всяка клетка в проклетото ми тяло,спираща дъха ми при твоя поглет,бвния ритъм на сърцето ми в твоите прегръдки.Защо ли ти го казвам,има ли смисал всичко това,но продължавам вече не мисля за последици,важно е само едно Ти и Аз,две тела въртяжи се около нежното слънце на чувствата,две души свързани в едно,като малки планетки гонещи се неспирно.Вдигам бавно глава чудейки се дали е реалност или сън,аз ли сам,ти ли си?Страх,несигорност,късмет,приятелство,предателство,спътниците си неканини отново гоня с надеждата слънцето запалило в мен неща забравени да се покаже с усмивката си раните да затвори,с гласа си мъка да прогони,и в преградка топла пак да осамна.Съмва се,аз вървя но на каде?Внезапно изникнали слова продумвам плахо с пламък див в очи и стихче сатворявам пак :

Обичам те със всичко сътворено
с всичките сполуки и беди.
Осъденото да е победено
и призваното да победи.
Бъди с мен в което иде
обичай ме и ти.

Странно редовете карат ме да се замисля за света около мен.