Това е лицето,
което ми подарява светлината -
блясъкът му е кехлибарен.
Във всяко око
по мъничко слънце свети.
Сълзите - капчици смола
застиват вечни в небитието.
Във всяка капка уловени остават
спомени, надежди и грешки.
Красотата е илюзия за вечност?!...
Това си е направо смешка.
Днес ще взема цветове от тъгата.
Ще нарисувам едно лице ново.
Гълъби в очите ще застинат - далечност.
Кожата- паяжина ветровете ще развяват.
Устните във кармин ще боядисам,
в най-черните му нюанси.
Да им завидят и най-страстните рози,
просто да повехнат от завист.
Лице-маска, което истината ще скрива.
Нещо като италиански арлекино.
Рисувам с пръстите на болката самотата си.
И вече не знам дали наистина ме има?!