В една горчива нощ
ще се събудиш
от блажения си непукизъм.
Студът от Самотата и Нищото
бавно ще плъзне под мократа ти риза.
Очите ти ще са празни огледала,
по които се стичат топящи се
като захвърлен сладолед спомени.
Без цвят, загубили блясъка и живеца си-
гладка повърхност,с вградени жици оголени.
Сам токов удар ще си предизвикаш,
когато ги докоснеш,
опитвайки се да ме видиш.
Затворена съм далече назад
зад решетките на суетата ти.
Някъде, където вече
не можеш да ме обидиш.
Осъзнато- безчувствено
и неистово болезнено
ще се връщаш по затревени пътища.
Вярната посока ти отдавна изгубил си.
Зад тебе изгорените мостове
още димят в недогорели пепелища.
Колко боли празнотата разбираш
едва, когато догоре те изпълни.
Небето ти, до вчера лазурно синьо
става черен парцал,
разкъсван от езици на безмилостни мълнии.
И вместо живителен дъжд,
валят всички проиграни минути,
валят сърцата, които разбивал си,
просто ей така, без да ти пука.
И на дявола да се молиш,
за душата ти със забрава да те опази,
нищо няма да върне онова,
без което не можеш.
Ще е късно дори да се намразиш.
В една тръпчива нощ...
Събуди се преди
до възглавницата ти да е строила
анатемосаното ти бъдеще,
цинизма - блато в което ще потънеш
и липсата на чувство - агония,
която цял живот ще пие твойта сила.
Събуди се....
Преди горчивата чаша,
която сам дълго си си наливал
до устните ти Съдбата
да доближи неумолима.
Още в кръвта ти
цъфтят нежни бели рози.
Още е далече
сянката на вцепняващо студена зима.
Сега, точно в тази минута ,
секунда,
миг даже
е последния ти шанс
да се спасиш от себе си.
Изпуснеш ли го...
после
ще си заслужил това,
което непременно ще те накаже.
