Стоиш във мрака,
чакаш моя глас
на ноти сребърни
да се разкъса.
В сърце на орган нежно,
в този час
токата сластна
страстно ще се пръсне.
От тази музика
главата се върти
и по кръвта танцуват
смеещи се птици.
Запалват огън,
който в мен гори
и ме облизва
с ласкави езици.
Ти чакаш своя час,
когато в мен
ще те приема
дръзка, неразумна,
пияна от копнеж новороден,
превърнал се полека
в страст безумна.
И в чашата кристална
на нощта
ще ми налееш
черно биле лудо-
лекарство ли?
Отрова?
Опиат?...
Ще го изпия...
Няма да се чудя.
А после...
Нищо...
Нека да горчи
и да се гърчи в мен
сломена съпротива.
Отровата на твоите очи
е сладка...
Нека ме убива!