Вещице-броднице,
скиташ тъжна по нощите бели.
Шепоти-трепети
ронят в тъмното
листчета прецъфтели.
Казанът преобърнат е,
недовършена последна магия.
Гарванът, гарванът...
Боже, как ми се иска да го убия!
Препъва те жилава,
безмилостна кукувичата прежда .
Кръв по нозете ти, белите.
За завръщане в себе си
май е късно...-
по всичко изглежда.
Разпусни коси -
тези диви кехлибарени нишки.
Не се сдържай - плачи!
Удуши ме!
Превърни ме във мишка.
Ще изгриза сърцето,
онова -мукавеното
на мъжа, който пише
книгата на съдбата ми.
Ще му взема вроденото
право да дирижира живота ми...
Тези драки- къпини
имат остри бодли и разкъсват
тънките ти нощни одежди,
но не спирай -
донеси ми поне глътка надежда.
Нека бъде горчива,
да горчи като черна отрова.
Днес съм толкова тъжна,
губя вяра - отново.
Отново!
Няма път за разпътни,
недоносени мисли
и чувства.
Като църква обрана
в мен душата е мрачна...
И пуста.
Колко бързо растат
диви рози -
пълзят и се сплитат
във кръвта.
С аромат -опиат
ме опиват.
За позволение и не питат.
Скитам се,
забравила и името си,
и защо съм дошла във гората.
Прегърни ме! Изгори
последната нишка,
свързваща ме със светлината.
Вещице-броднице,
сестрице моя- неразумно красива,
ще остана при теб.
Този свят тъй циничен
сто години духа ми убива.
И съм луда за връзване,
уморена от себе си даже.
Ще остана при теб .
Ако ще Господ да ме накаже.