Искам да споделя нещо с онези който толкова дъръжът на свеото
Заслужава си , прочетете го
Пеещият ручей стигнал до пустинята и разбрал, че няма да може да я прекоси. Водата все по-бързо и по-бързо изчезвала сред движещите се пясъци. Ручеят си казал на глас: "Целта ми е да прекося пустинята, но не зная как да го сторя."
Гласът на пустинята му отговорил с тайния език на природата:
- Можеш да преминеш през пясъците така, както го прави вятърът.
- Но всеки път, когато се опитвах да го направя, пясъците ме поглъщаха и дори да се хвърлях срещу тях, успявах да премина съвсем малко.
- Вятърът не се хвърля срещу пясъка.
- Но вятърът може да лети, а аз не умея.
- Мислиш погрешно; безсмислено е да се опитваш да летиш сам. Позволи на вятъра да те пренесе през пустинята.
- Как мога да го направя?
- Позволи му да те погълне.
Ручеят възразил на пустинята, като казал, че не иска да губи индивидуалността си. Защото ако това стане, той може напълно да изчезне.
Пустинята казала, че разсъжденията му са подчинени на законите на логиката, но нямат нищо общо с реалността. Вятърът, погълнал влагата, я пренася през пустинята, а после й позволява да се върне на земята като дъжд, който на свой ред отново ще стане ручей.
Ручеят попитал как може да се убеди, че това е истина.
- Наистина е така и ти трябва да ми повярваш, иначе пясъкът ще те попие и след няколко милиона години ти ще се превърнеш в блато.
- Ако е така, ще си остана ли същият ручей, който съм сега?
- В никакъв случай няма да останеш същият. Нямаш избор, само ти се струва, че имаш. Вятърът ще пренесе най-добрата ти част - твоята същност. Когато отново станеш ручей и се затичаш по склоновете на планините, които се намират отвъд пустинята, хората могат да те нарекат с друго име, но самият ти ще знаеш, че си останал същият. Сега наричаш себе си някаква си рекичка само защото не знаеш коя именно част от тялото ти е твоята истинска същност.
И така, ручеят пресякъл пустинята на раменете на добрия вятър, който бавно и внимателно го издигнал нагоре, а после плавно го пуснал на върха на една планина в далечна страна. Ручеят си казал: „Сега познах своята истинна същност."
Ручеят обаче имал и още един въпрос, който той прошепнал, когато се отправил на път:
- Защо сам не успях да стигна до това, защо пустинята трябваше да ми каже? Какво щеше да стане, ако не я бях послушал?
Изведнъж до ручея долетяло тънко гласче. То идвало откъм една песъчинка:
- Само пустинята знае това, защото тя вече го е виждала, нещо повече, тя се простира от реката до планините. Пустинята е свързващото звено между тях и подобно на всички други неща, изпълнява своите функции. На пясъка е написано как ручеят на живота трябва да продължи своето пътешествие.
