Плачат тревите,в часа преди да зазори.
Устните на мига са влажни и хладни.
Мъгла от бледи сенки в тишината кърви.
Душите ни са голи, слепи и жадни.
Пътеки, неизстинали още от съня
протягат хилави рамене към мрака.
Загръщат се в спомени.Тиха бяла тъга
стаена в тъмното сърцето ми чака.
Тази нощ нещо в мен се счупи и залиня.
Трудно дишам.Как искам да ме прегърнеш!
Когато се чувствам наранена и сама
само ти можеш светлината да върнеш.
Ръцете ти...Ех, имаш много нежни ръце...
Когато ме обвиват в прегръдка плача.
Не от болка , а от щастие като дете
намерило любимата си играчка.
Шепотът на устните ти по кръвта пълзи
и бели рози разцъфват и умират.
Любовта е чувство от което ме боли.
Думите ти отново дъха ми спират.
Но ти продължавай -говори ми пак. Говори!
Към гласа ти красив аз съм пристрастена.
Всяка дума е огънче - трепва и гори,
осветявайки цяла една вселена.
Плачат тревите в часа преди да зазори.
Когато си отиде, по тях си минал.
Утре ще се върнеш при мен, но не се бави.
Всеки миг без теб е безвъзвратно изстинал.
