Тиха алея, по която се прокрадва нощта.
Лежерни сенки я следват като димни завеси.
Повдига ги вятърът с уморената си ръка,
Пилее ги. Тръгва си. Нещо от мене отнесе.
Всяка пукнатина в тишината се пълни с тъга.
Прелива като старо шампанско и се излива
по бялата риза на разсеяната ми душа.
Странно , но дори такава ризата и отива.
Тя е мъничка хулиганка и има проклет нрав-
винаги ми прави напук и често ме предава.
Хуква луда след някого. Не пита дали е прав.
После, при свършен факт, какво ли друго ми остава
освен да превързвам пак разбитите и колене,
сърчицето наранено с отвари да лекувам.
Тя си е просто едно голямо, наивно дете.
Такава я обичам. Без нея нищо не струвам.
