По стъклата на тъмните ми очила
сълзите на дъжда се стичат в черно.
Има ли цвят, се питам, горчивата тъга?!
Като всичко в живота, има, навярно.
В ъгъла на хоризонта разцъфтява
розата на ветровете - розово синя.
Зад гърба си дъждът локви оставя.
В тях утаена зеленее се тиня.
Когато вали сякаш бронята пада
на ранимите ни, човешки души.
По-силно чувстваме болката. Всеки страда
с това, което не може да си прости.
Съблича ни вятърът и ни оставя
оголели и беззащитни, макар за миг.
Питам се тогава какво да правя...
Когато вали цяла съм затихващ вик.
