Когато тишината на капки
пълзи по стъклата,
когато отдавна
е минал дванайстият час,
не се и питам
защо съм още будна,
каква е тази непозната,
тъжна сянка,
която в скута ми ляга,
в някакъв странен екстаз.
Тогава от безцветното
Вчера,
като от пашкул на какавида
се измъква розово
Утре -
пеперуда с красиви крила.
Толкова нежно,
че забравям за страх
и обида,
за всичко,
което ме мъчи
и изгаря в нощта.
Когато...Тогава...
са двете страни на огледало,
в което кой знае защо
липсвам аз.
Те са полюси,
между които времето
сякаш спира.
Четири сутринта е..
Има ли смисъл да си лягам
в този час?!
