Призрачни сенки зад гърба на деня
промъкват се неуловими.
Влачат след себе си нежна тъга-
бяла, ефирна, незрима.
Тръгват подире им нощни мечти,
с горди души от коприна.
Малко задъхани и много сами -
спомени, вехнещо минало.
Тръпне разголена вечер от хлад,
първи път търсеща ласка.
Празна душата и - бездна. Студ. Глад...-
скрити зад глупава маска.
Нещо се крие или предстои.
Трудно е да си го призная,
но ме объркват надменните дни,
милост които не знаят.
Те са убийци, които кървят
от чужди мъртви надежди.
Нямат илюзии, призрачен свят-
купчина неблагонадеждност.
Търся си стръкче трева от копнеж,
няколко шепи метежност,
късче любов и много летеж-
всичко в едно...Неизбежност.
