Самотна пейка в парка. Стар човек.
До него в пясъка детенце къдрокосо.
Зад стареца е залезът червен,
пред него - детството му. Сладко, босо.
Ровичка бебчо, с кофичка строи
от пясък замъци - нетрайни и красиви.
А дядо му примигва със очи...
Изпраща нещо. Нещо си отива.
Небето в сините очи на малък мъж
е тихо и безоблачно. Нехае
за сняг и вятър, суша или дъжд...
А в костите на стареца студ тлее.
Две генерации - два свята. Минус - плюс.
От Вчера Утре-то утеха чака.
Без образ времето е и без вкус.
То свойто взема. Никого не чака.