Донесъл си ми жълта роза нежна,
прекрасна е -умираща луна.
Ухае деликатно. Неизбежно
събужда спомени и сетива.
До моето легло ще я поставя.
Какво ли ще сънувам тази нощ?
Цветята имат тази странна слава,
да спират пътя на кошмара лош...
"...Облечена съм в жълта дълга рокля.
В косата-лотос с бледорозов цвят.
Не знам защо, но кожата е мокра,
край мен е тъмно, виждам нощен град.
Руини и бръшлян, прегръщащ ствола
на дъб вековен, стар параклис сив.
Отворена врата и сянка гола...
на странен мъж-красив и мълчалив.
Поисках да избягам, но краката
не ме послушаха и там стоях...
Усещах тъмна тръпка непозната
и знаех, че не трябва... Че е грях."
А...после- то е ясно. Беше лудо.
Бе дяволски възбуждащо...Мираж.
Не вярвах в демони...И в пеперуди...
Но този мъж...Ах, този нежен мъж...
Будилникът разкъса тишината...
Подскочих, цяла плувнала във пот.
Усещам дъх на мащерка в косата.
В главата ми е истински компот.
Съпругът ми си спи блажен до мене,
усмихнат сладко, истинско дете.
Какво ми става-дявол да ме вземе?!
Не, тази роза трябва да умре!
Разкъсах я на хиляди парчета,
но споменът със нея не умря.
Върти се в мен- изтъркана касета
и стене някой в моята душа.
На врачка май ще трябва да отида.
Дано прогони този демон мил,
заседнал в мене- песъчинка в мида,
преди да стане бисер...Не-бодил.
А повече не ща да видя рози
и само да ми паднат-ще кървят!
За мене те са истинска угроза.
Объркаха тотално моя свят.
